За българчетата по света артистът Руси Чанев представя „Под игото“ от Иван Вазов

Излезе от печат дълго подготвяният проект на артиста Руси Чанев – книгата „Под игото“ от Иван Вазов, адаптация за деца (9-14 години), реализиран съвместно с издателство „Изток-Запад“.

Текстът, събран между кориците на това издание, е предназначен за децата на български семейства, живеещи в чужбина.  Проектът е одобрен и подкрепен като „много полезен“ от Министерство на образованието и науката с писмо за партньорство от 16.10.2019 г. Получено е и положително становище на Министерство на културата с писмо от 28.11.2023 г. за издаване и разпространение на тази авторска „преработка за деца на романа и едноименната драма на Иван Вазов с картинни и звукови илюстрации“.

В подготовката на „За българчетата по света артистът Руси Чанев представя „Под игото“ от Иван Вазов“ са следвани световни образци в адаптирането за деца на класически текстове като “Сън в лятна нощ” и „Хамлет“ от Уилям Шекспир, “Портретът на Дориан Грей” от Оскар Уайлд, “Парижката Света Богородица” от Виктор Юго, “Метаморфозата” от Франц Кафка и т.н.

В интервю пред БНР Руси Чанев разказа за целите на проекта, а именно, че това е „възможността да се даде на днешни деца една по-събрана, по-стегната емоционално и изчистена от подробности сюжетна история, по възможност най-близка до стила на Иван Вазов. Затова за целта, освен романа му, съм ползвал и неговата пиеса  “Под игото”, защото в нея той сам е съкратил линии от романа. И аз използвах тази му намеса в сюжета, за да постигна “очистването” на някои второстепенни герои и ситуации при адаптацията, която направих.”

Настоящото хартиено издание на книгата излиза под редакцията на филолога  Бояна Драгомир, художника Мария Стоева и писателя Деян Енев, илюстрирано с рисунки от връстници на читателите – ученици от Художествената гимназия в София. Книгата е съпроводена и с аудио запис, където Руси Чанев чета текста глава по глава. Записите могат да бъдат слушани през всички видове устройства чрез QR код. Реализацията на записите се осъществи със съдействието на Българското национално радио и ще бъдат излъчвани самостоятелно в неговите програми през 2024 година.

„С тази адаптация – обобщава  Руси Чанев – не се стараем да изтръгнем читателя от неговите езикови навици и да го заставим да влезе в езиковата матрица на автора, към което се стараят досегашните  български издания от типа „Библиотека за ученика“. Нашата адаптация е ориентирана в противоположна посока – тя доближава автора до езика на читателя. Строго погледнато, правим вид парафраза на оригиналния текст.“

За автора на адаптацията:

Руси Чанев е актьор и сценарист  със значим принос към развитието на българската култура, Изпълнител е на повече от 100 театрални и 50 роли в киното.  В съавторство е издал книги, написал е драматизации за театъра, сценарии за  филми и е съставител на  книги с поезия. Носител   е национални награди в областта на театъра, киното и литературата, както и на Орден „Св. св. Кирил и Методий“ 1-ва степен. Той е  един от 12-те отличени в кампанията на БНР “Български посланици на културата” за 2023 година.

***

Малък предговор и началните две глави, където се отразяват основните принципни положения на предложената  за издаване като печатна книга адаптация за деца „Под игото“, предназначена преимуществено за деца от български семейства, живеещи в чужбина.  Тя се нарича  „За българчетата по света артистът Руси Чанев представя „Под игото“ от Иван Вазов“ и е преработка, която се основава както на романа, така и на едноименната драма от Иван Вазов.

Тук предложените на Вашето внимание предговор за децата, а също и първите две глави  на адаптацията „Под игото“, задават главните принципи, върху които се основава работата по приспособяване повествованието за малки читатели:

достъпен език за началото на 21 век за деца на възраст от 9 до 14 г.;

съкращения на трудни за разбиране на детска възраст или неясни от съвременна гледна точка детайли и на морални и политически разсъждения, актуални за времето на автора, както и двусмислено усложнени и употребени в контекста на събития или за личности от епохата изрази на персонажите му;

с цел динамизиране на действието и релефно открояване на основните образи, отпадане на някои второстепенни персонажи или епизоди без пряко отношение към сюжетното действие, за което основно послужи драмата „Под игото“, която е сценична преработка на романа от самия Вазов

за облекчено четене и за да не се ползва допълнително речник за информация или тълкуване има въвеждане на базирани върху поетиката и поднесени в стила на Вазов обяснителни описания, относно събития, места и лица,

В предговора за малките читатели е обяснена на прост език епохата и са конфликтно противопоставени завладелите българските земи османски турци и подчиненото им българско население. В него за първоначална информация са разтълкувани  значенията на някои неупотребяеми в съвременния им бит думи, с които те предстои да срещнат неведнъж  в последващия текст.

В първа глава на първа част са заменени, без промяна в смисъла им,  понятия и епитети с по-познатите им синонимни еквиваленти, както и са отстранени неясни от днешна гледна точка морални внушения и политически разсъждения на автора или реплики с подобна закваска, произнесени  от персонажите му.

Във втората глава „Бурята“, запазвайки цялото напрежение в преследването на главния герой, което поддържа детското любопитство и съчувствие, са направени леки изменения в стила на повествователния маниер на автора – пообяснено е с деликатно разяснени „вметки“ това, което  представлява мястото на действието във втората част на тази глава- тоест, какво е и за какво е служила някога една воденица, което от проверочни интервюта се разбра, че съвременните непълнолетни не знаят. Заптиетата от романа тук са наречени полицаи, както е в пиесата на Вазов.

ЗА БЪЛГАРЧЕТАТА ПО СВЕТА

АРТИСТЪТ РУСИ ЧАНЕВ

ПРЕДСТАВЯ

ПОД  ИГОТО

от

ИВАН ВАЗОВ

2024

Деца,

Сигурно знаете, че писателят Иван Вазов е написал много хубави разкази и стихотворения. Нашите дядовци и бащи толкова много са ги обичали, че са издигнали за чест и прослава  на любимия им Иван Вазов десетки паметници и са нарекли на името му стотици улици и училища, които можете да видите по всички градове на България.

Най-харесваната книга от Иван Вазов е „Под игото“. Иго  означава натиск на тежка и чужда сила. Понеже тази книга е била написана преди повече от сто години, в нея  има и други трудни за вас и вече позабравени като тази думи. Аз тук-там ги подмених с по-нови сегашни, за да можете да я прочетете и разберете всички, а най-вече тези от вас, които не живеят в България.

В „Под игото“ се разказва за живота в едно планинско градче по времето, когато България не е била свободна страна, каквато е сега. Някога българското царство е било завзето от османските турци и те са го владеели петстотин години.  Накрая този живот станал толкова тежък и труден за много от нашите прадядовци, че им се струвал като истинско робство. И те поискали да си възвърнат собственото царство като се освободят от турците и от техния цар-султан.

Първо се надявали това да стане мирно и по човешки, но скоро разбрали, че така няма да постигнат нищо и решили да извършат революция. Това означавало да излязат с оръжие в ръцете срещу силните си неприятели и в геройска кървава битка да ги победят. По-младите тайно се събирали в групи, наречени комитети, в които се наговаряли кога и как да стане тази революция. По-старите пък ги било страх, че може да стане обратното –  враговете им да ги победят като избият тях и семействата им и изгорят къщите им. Особено много се страхували най-богатите хора, на които викали чорбаджии, защото можело да загубят многото си пари и да отидат в затвора. Обаче не всички богаташи били страхопъзльовци и неприятели на младите революционери. Имало и по-други. Такъв бил чорбаджи Марко, който…

Но няма да ви издавам повече. Какво е станало с него и съгражданите му от Бяла Черква ще разберете като прочете докрай тази интересна книга. Знам, че сте умни и смели деца и няма да ви уплаши колко е голяма, но въпреки това малко я съкратих за четене, за  да ви остане време за игри, тренировки и за другите важни работи.

ПЪРВА ЧАСТ

Първата глава,

в която беглецът Иван Краличът търси подслон

в приятелската къща на чорбаджи Марко в Бяла черква,

но не успява да се скрие там от преследвачите си

ГОСТ

През една прохладна майска вечер търговецът чорбаджи Марко вечеряше със семейството си на двора.

Както обикновено, масата беше сложена под лозата. Един фенер светеше окачен над събралото се семейство.

А то бе многобройно.

До чорбаджи Марко, до старата му майка и до жена му седяха около масата цял рояк големи и малки деца, които въоръжени с ножове и вилици, опустошаваха мигновено хлябове и яденета.

От време на време бащата на тези неуморни работници им хвърляше добродушни погледи, усмихваше се и казваше весело:               – Яжте, татковите, да порастете! Пено, напълни пак купата!

Слугинята наливаше и донасяше вино в дълбока порцеланова купа. Чорбаджи Марко я поднасяше на децата, като казваше благосклонно:

Пийте бре, пакостници!

И купата обикаляше масата. Очите на децата светваха, бузите им се зачервяваха, облизваха устните си с наслада.

Майка им се мръщеше  неодобрително.

— Нека да пият при мене, за да не са жадни за вино. Не искам да станат пияници като пораснат – строго казваше чорбаджи Марко.

Въпреки обичая на повечето бащи по онова време да държат децата си прави, докато обядват, уж да ги научат на почит към старите, чорбаджи Марко винаги позволяваше на своите да седят на масата. Както и когато имаше гости, винаги викаше синовете си да присъстват.

— Нека да добият господарски навици — обясняваше той. — Aз не искам да бъдат диваци и да потъват в земята от срам като видят непознат човек в официални дрехи.

Тъй като беше постоянно зает с работите си като  търговец, Марко виждаше семейството си събрано само на вечеря и тогава той допълваше възпитанието им по един доста своеобразен начин:

— Димитре, не се присягай пред баба си на масата, не бъди такъв безсрамник!.. Илия, не дръж ножа като месар, не коли, ами режи човешки хляба!… Гочо, какво си се разпасал? Косата ти пак е пораснала като на дивак; иди при Ганко да ти я подстриже късо!… Василе, прибери си дългите крака, да се сместят и други хора. Когато отидем на полето, там се разтягай!… Авраме, ставаш от масата без да се прекръстиш, невернико!

Но наставленията на чорбаджи Марко имаха такъв тон само когато беше в добро настроение; сърдит ли беше нещо, на масата цареше гробно мълчание.

Дълбоко набожен човек, чорбаджи Марко полагаше големи усилия да възпита синовете си в християнски дух. Всяка вечер големите бяха длъжни да присъстват, докато четеше молитвите си, а в неделя и по празници всички трябваше да отидат на църква. Това беше неотменим закон. Нарушаването му предизвикваше буря в къщата.

Още по-строго се отнасяше към ония, които изоставяха училището. Чорбаджи Марко обичаше учението и учените. Той беше от онези родолюбци, благодарение на които за кратко време България беше осеяна с училища и читалища. Той усещаше в сърцето си, че в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света. Той вярваше в науката, както вярваше в Бога, без да разсъждава, затова се опитваше да й бъде полезен, доколкото му беше по силите. И винаги беше избиран за училищен настоятел в градчето им Бяла черква, защото се ползваше с обща почит и доверие.

Когато вечерята приключи, чорбаджи Марко стана. Той беше около петдесетгодишен, много висок, леко приведен, но все още строен. Лицето му, червендалесто, но загоряло и загрубяло от слънцето и вятъра, поради честите му пътувания, имаше сериозно и студено изражение, даже и когато се усмихваше. Големите му вежди, надвиснали над сините му очи усилваха строгото му излъчване.

Той седна пак на постланата с червено вълнено килимче пейка и запуши лулата си. Семейството му се разположи по-свободно наоколо, а слугинята донесе кафето. Тая вечер чорбаджи Марко беше в добро настроение. Той с любопитство следеше боричкането на ситите, с розови бузички деца, които цепеха въздуха със звънливите си смехове.

Най-малкото детенце, което спеше на ръцете на баба Иваница, разбудено от шума, изплака.

— Спи, бабиното, спи, че турците ще дойдат да те грабнат — казваше му баба Иваница, като го люшкаше на коленете си.

Чорбаджи Марко се навъси.

— Мамо — каза той, — стига си плашила с тия турци децата! Ще ги направиш страхливци.

— Ех, така зная аз — отговори баба Иваница, — и нас с турци ни плашиха… та и не са ли за плашене, да ги порази господ!

— Как е Асенчо? — попита чорбаджи Марко жена си, която се задаваше от къщата.

— Треската му мина – спи сега — отговори тя.

— За какво му е притрябвало да гледа тия работи? — каза неспокойно баба Иваница. — Сега ей го болно.

Чорбаджи Марко се понамръщи, но не отговори нищо. Асенчо го беше втресло днес, защото беше видял през прозорците на училището как докарват в църковния двор трупа на обезглавеното дете на Генчо Бояджията. Чорбаджи Марко прибърза да смени темата и се обърна към децата:

— Сега мирувайте, да чуем батко ви какво ще ни разкаже. После всички ще изпеете една песен. Василе, я разкажи, днес какво ви преподава учителят?

— Урок от всеобщата история.

— Добре, разкажи ни за какво беше.

— Война за наследството на испанския престол.

— За испанците ли? Остави ги, те не ни влизат в работата. Кажи нещо за Русия.

— Какво? — попита Васил.

— Например за Иван Грозний… или за Бонапарт, когато е запалил Москва…

Чорбаджи Марко не довърши изречението си. Нещо изтрещя в тъмното дъно на двора; керемидите паднаха с трясък от каменната ограда. Кокошките и пилетата изкукудякаха уплашени и се разхвърчаха с настръхнала перушина. Слугинята, която събираше там прострените ризи, изпищя и завика: “Крадци! Крадци!”

В двора настана страшна суматоха. Жените се изпокриха из стаите, децата ни се чуха, ни видяха, а чорбаджи Марко, който не беше страхливец се изправи на крака и след като надникна в тъмното, откъдето дойде шумът, изчезна през една врата. След малко излезе от друга, с по един пищов във всяка ръка.

Това действие, колкото решително, толкова и неблагоразумно, беше извършено така бързо, че жена му дори не помисли да го спре. Когато той изскочи от къщата, тя се опита да го извика, но премалелият й глас бе сподавен от силния лай на кучето, спряло уплашено на място.

Чорбаджи Марко в началото не виждаше нищо. Но дали защото очите му привикнаха с мрака или така му се стори, той видя в ъгъла нещо изправено като човек и напълно неподвижно.

Чорбаджи Марко насочи пищова си, приклекна и извика страшно:

—  Не мърдай!

Той изчака един миг с пръст на спусъка.

— Бай Марко — прошепна един глас.

— Кой е тука? — попита чорбаджи Марко.

— Бай Марко, не се бойте, ваш човек съм!

— Кой си ти? — попита недоверчиво Марко, сваляйки пищова.

— Иван, синът на Манол Краличът, от Видин.

— Не те познавам… какво правиш тук?

— Ще ти разкажа, бай Марко — отговори гостът, като понижи гласа си.

— Не мога да те видя… откъде идваш?

— Ще ти разкажа, бай Марко… От Диарбекир.

Тази дума като проблясък огря паметта на чорбаджи Марко. Той си спомни, че неговият стар приятел дядо Манол има син в затвора на далечния град Диарбекир, осъден да изтърпи особено тежко наказание там. Тогава чорбаджи Марко се приближи в мрака до нощния гост, хвана го за ръката и го въведе в обора.

— Иванчо, ти ли си бе? Аз те помня като момченце… Ти ще нощуваш тука, утре ще видим — каза му той тихо.

— Благодаря ви, бай Марко… освен вас друг не познавам тук — прошушна Краличът.

— Дума да не става.  Баща ти няма по-добър приятел от мене. Тук си у дома. Видя ли те някой?

— Мисля, че не. Когато влязох, на улицата нямаше никой.

— Влезе? Така ли се влиза бе, синко? През оградата, като луд! Няма значение. Бай Маноловият син винаги е добре дошъл в дома ми, най-вече когато идва от толкова далеч. Гладен ли си, Иванчо?

— Благодаря, бай Марко, не съм гладен.

— Не, ти трябва да хапнеш. Аз ще ида да успокоя домашните и пак ще дойда, да поговорим и да решим какво ще правим. Хай, бог да те поживи, какво щях да направя! — каза чорбаджи Марко, като внимателно свали ударника на пищова си.

— Прощавай, бай Марко, направих страшна глупост.

— Стой тук, докато се върна. — И чорбаджи Марко излезе и затвори вратата на обора.

Той намери жена си и майка си премалели от страх. Като го видяха жив и здрав, те извикаха и го хванаха за ръцете, като че ли се страхуваха да не излезе пак. Чорбаджи Марко си придаде спокоен вид и ги увери, че нищо не намерил на двора, че вероятно някоя котка или куче е бутнало тухлите, а глупавата Пена надала врява.

Всички се успокоиха. Баба Иваница извика слугинята:

— Пено мари, здравата ни уплаши! Иди успокой децата и ги слагай да лягат.

Точно тогава някой заблъска силно по вратата. Чорбаджи Марко излезе на двора и попита:

— Кой тропа?

— Чорбаджи, отвори! — извикаха по турски.

— Полицията — прошушна си чорбаджи Марко. — Трябва да го скрием на друго място. — И без да обръща внимание на новото хлопане по вратата, се втурна към обора. — Иванчо! — викна той.

Отговор нямаше.

— Заспал е сигурно. Иванчо! — викна по-силно.

Никой не се обади.

— Ах, избягал е горкият — каза чорбаджи Марко, като чак сега забеляза отворената врата на обора. После добави загрижено: — Какво ли ще стане с това момче сега? — За всеки случай го повика още няколко пъти и като не получи отговор, той тръгна към вратата, по която блъскаха толкова силно, сякаш искаха да я счупят.

Втората глава,

в която Иван Краличът е преследван от стрелящи след него полицаи и се скрива в една воденица, но там попада на лоша случка и за да спаси невинни хора, убива двамата техни неприятели

БУРЯТА

Наистина, още при първото потропване на вратата, без сам да разбере как, Иван Краличът се прехвърли обратно през стената на двора и падна на улицата. Известно време той стоя зашеметен. После се огледа внимателно наоколо, но видя само непроницаема тъмнина. Черни буреносни облаци покриваха небето; вечерният хлад се бе превърнал в студен ветрец, който шумеше плачливо из пустите улици. Краличът сви по първата от тях и тръгна бързо, покрай къщите. Всички врати и капаци на прозорците бяха затворени и глухи. Никаква светлинка не се процеждаше през пролуките, никакъв признак на живот. Градецът беше като мъртъв — такива са всички провинциални градове, много преди полунощ. Доста дълго той се скита напосоки, като се надяваше скоро да излезе на открито. Изведнъж се сепна и спря на пътя. Разпозна някакви тъмни фигури. Краличът остана на мястото си и се облегна предпазливо до една врата. Ръмжене, последвано от сърдит лай го накара да отскочи. Беше разбудил кучето, заспало до вратата в двора. Движението му и лаят го издадоха. Нощната стража се раздвижи, оръжията им задрънкаха и едно “стой” се извика по турски. В такива моменти на неминуема опасност разсъдъкът подло напуска човека и само един сляп инстинкт за самосъхранение го замества. Тогава той няма, така да се каже, глава; има само ръце за съпротивление и крака — за бягане. Достатъчно беше само да се върне назад и мракът веднага щеше да спусне непробиваемата си преграда между него и преследвачите. Но той се затича право към стражарите, мина като вихър между тях и побягна напред. Те го подгониха и улицата заехтя от стъпки и викове. Между другите крясъци се чу и дрезгав глас на български: “Стой бре, момче! Ще стреляме!” Но Краличът бягаше, без да се обърне назад. Няколко пушки изгърмяха след него, но го не закачиха, тъмнината го спаси. Усети, че го настигат и не след дълго някой го сграбчи за ръкава. Той се наведе напред и се изплъзна от дрехата, която остана в ръцете на преследвача. Още две пушки гръмнаха зад него. Краличът продължаваше да бяга напред, без да знае накъде. Едвам напредваше: от умора краката му се преплитаха. На всяка стъпка му се искаше да падне и там да остане. Ненадейно една светкавица освети мрака и Краличът видя, че е излязъл на полето и вече не го гонеха. Хвърли се на земята под едно дърво, за да си поеме дъх. Кратката почивка и свежият въздух възвърнаха силите му. Той видя, че ще вали, и тръгна бързо, за да намери някакъв подслон от бурята. Една светкавица пак излъкатуши по гърба на планината, последвана от гръмотевица, която изтрещя в небето така силно, сякаш щеше да го разкъса. Силен дъжд рукна, блъскан от бясна виелица; мълниите разцепваха облаците и мрака, а бледата им синя светлина придаваше фантастичен образ на дърветата и планината.

Мокър до кости, заслепяван от светкавиците и заглушаван от гръмотевиците, Краличът вървеше наслуки измежду дървета и храсти, които не му  даваха никакъв подслон. Най-после до него достигна буботенето на вода, която пада отвисоко. Това беше воденичен канал. Блясъкът на една нова мълния освети покрива на самата воденица, сгушена между клоните на приведените край реката върби. Краличът изтича и се спря под нейния навес. Побутна вратата — тя се отвори. Той влезе. Воденицата беше тъмна и глуха. Усети сухия дъх на брашното, което се беше правило тук  много години, от сутрин до вечер, под силата на двата големи воденичарски камъка, дето смилаха житото;  сега те си почиваха мълчаливо в мрака. Навън бурята утихна: заедно с вихрушката спря дъждът и луната позлати каменните воденични стени. Нощта се изясни.

Скоро се чуха приближаващи стъпки и Краличът бързо се скри в един прашен ъгъл.

— Виж, вятърът е отворил вратата — каза груб глас в тъмнината и в този миг светна газена лампа.

Краличът, скрит в  ъгъла си, надникна и видя воденичаря, едър, сух селянин, с бяла коса като брашното, дето мелеше, а до него едно момиче в къса синя дрешка и с боси крака – вероятно дъщеря му, – което се мъчеше да заключи вратата. То беше на около тринайсет – четиринайсет години, но все още дете и черните му очи гледаха невинно под дългите мигли. Под небрежната му външност се криеше стройната фигура на бъдеща хубавица. По всичко личеше, че идваха от някоя близка воденица, защото бяха сухи. Воденичарят добави:

— Добре, че спряхме колелото, че тоя порой щеше да го строши. Те приказките на чичо ти нямат край; добре, че не е влязъл някой да ни окраде.  — Той се огледа наоколо. — Ти, Марийке, върви си лягай — прибави воденичарят, като зачукваше една откъртена дъска и тананикаше някаква песен.

Марийка, без да чака повече, отиде в дъното на воденицата, постла леглото за себе си и за баща си, каза си молитвите, легна и веднага заспа, като всяка безгрижна душа.

Краличът гледаше тази проста сцена с напрегнато любопитство. Загрубялото, но добродушно лице на воденичаря му вдъхваше доверие. Не беше възможно зад такова лице да се крие предателска душа. Той реши да излезе от скривалището си и да поиска съвет и помощ. Но точно в този момент воденичарят прекъсна тананикането си, защото чу гласове отвън. Някой заудря силно по вратата.

— Воденичарю, отвори! — извикаха по турски.

Последва кучешки лай.

— Ловци — каза си воденичарят, който позна, че лае хрътка.—Какво ли ще искат тия проклетници! Сигурно е Емексиз Пехливан.

Емексиз Пехливан беше най-свирепият разбойник, който ден и нощ всяваше ужас в околността.

Вратата трещеше от ударите.

Воденичарят постоя малко замислен, хвана си главата, като че ли се чудеше какво решение да вземе. Едра пот изби по челото му. Наведе се, извади една брадва и се изправи с нея до вратата, която пращеше от натиска. Но мигновената му решителност го изостави, щом погледна към дъщеря си. Страшна безнадеждност и страдание се изписаха по лицето му. Той си спомни българската пословица “Преклонена глава сабя не я сече” и реши, вместо да се съпротивлява, да измоли милост — от немилостивите. Бързо остави брадвата край ъгъла, където беше скрит Краличът, зави хубаво Марийка и отвори вратата.

На прага се изправиха двама въоръжени турци, с ловджийски кожени торби на гърбовете. Единият държеше вързана хрътка. Първият от тях, който действително беше кръвожадният Емексиз Пехливан, огледа изпитателно помещението и чак тогава влезе. Той беше висок, прегърбен и голобрад, а малките му сиви безцветни очи играеха като на маймуна. Лицето му не беше толкова страшно, колкото името и делата му. Хората  в  Бяла черква говореха, че той е убил преди няколко дена детето на Генчо Бояджията и отрязал главата му. Другарят му, нисък, мускулест, куц и с лице, по което личаха най-животински инстинкти и жестокост, влезе след него с хрътката и притвори вратата.

Емексиз Пехливан погледна сърдито воденичаря.

И двамата свалиха мокрите си връхни дрехи.

— Защо не отваряш, воденичарю? — попита той.

Воденичарят смотолеви някакво извинение, като се наведе покорно до земята и хвърли неспокоен поглед към дъното на воденицата, където спеше Марийка.

— Ти сам ли си тука? — И Емексизът се обърна.

— Самичък — отговори бързо воденичарят и като помисли, че лъжата е безполезна, добави: — И детето спи там.

В този миг Марийка се отви и обърна лицето си към вратата. Бледното сияние на лампата освети бялата й гушка. Турците впиха жадни погледи в заспалата девойка. Студена пот обля челото на воденичаря. Емексизът се обърна с престорена добродушност към него:

— Чорбаджи, ти си имал хубаво момиче! Ето кой ще обслужи гостите. Иди купи едно шише ракия, а ние ще пазим воденицата.

Воденичарят веднага разбра мръсното намерение, което скриваше тая плитко скроена измама. Но той беше като в примка: един срещу двама въоръжени престъпници. Да се бори беше безумно и безполезно: смъртта му нямаше да спаси дъщеря му. Той опита с молба да умилостиви разбойниците.

— Съжалете се, Емексиз Пехливан, над един стар и болнав човек. Капнал съм от работа днес. Оставете ме да си легна. Не ме посрамвайте.

Все едно говореше на глухи. Куцият каза:

— Хайде, хайде, стопанино, че сме жадни. Много дрънкаш! Върви за ракия!

И той го бутна към вратата.

— Аз по това време не излизам никъде от воденицата си, оставете ме!  Пребийте ме, аз не оставям детето си само! — продума воденичарят покорно, но с решителен вид.

Емексизът стана прав.

— Топал Хасан, изтласкай това куче навън — да не цапам ножа си.

Куцият се спусна върху воденичаря, блъсна го и го събори до вратата. После го зарита с крака, за да го изтика навън. Воденичарят се изправи и стремително влезе навътре, като викаше:

— Милост! Милост!

Марийка се разбуди от шума и уплашена стана. Когато видя голия нож в ръката на  Емексиза, тя изпищя и се хвърли към баща си.

— Милост! Смилете се, недейте! — викаше злополучният баща, като прегръщаше дъщеря си.

По знак на Емексиза силният Топал Хасан се хвърли отзад на воденичаря като тигър, хвана му ръцете и ги изви.

— Така, Топал Хасан, дай да го вържем тоя стар воденичарски плъх; като иска, нека остане тук да гледа. На такъв глупак така му се пада. Той ще стои вързан и когато подпалим воденицата!..

И двамата разбойници, без да обръщат внимание на виковете му, блъснаха воденичаря до един стълб и започнаха да го привързват с въже.

Воденичарят, обезумял от страх при мисълта какво го очакваше сега да види, ревеше като звяр за помощ, без да се надява на нещо в това пусто място.

Марийка отвори вратата и завика през плач. Но само ехото отговаряше.

— Ти стой вътре, воденичарко! Сега ще ни потрябваш — викна Емексизът и я отведе навътре, за да не бяга, после тръгна към Топал Хасан.

— Помощ — крещеше отчаяно воденичарят, — помогнете, хора! Няма ли кой?  Марийке, ела, дете! — викаше той отчаяно и неволно молеше слабото си момиче за помощ.

Краличът следеше неподвижен сцената, която се разиграваше пред очите му и студени тръпки лазеха под кожата

му.

Отначало реши, че турците идват за него и че съдбата му е решена. Мислеше да се предаде, за да избави воденичаря от отговорност. Но когато разбра, че ще бъде свидетел на много по-ужасно нещо и когато чу, че воденичарят викаше Марийка на помощ, луд гняв и отчаяние го обзеха. Ръката му машинално се протегна и взе брадвата; той машинално излезе от скривалището си, машинално мина приведен зад чувалите с жито; изправи се пребледнял като мъртвец, хвърли се върху Емексиза, който стоеше с гръб към него, и заби брадвата в тила му. Всичко това той извърши като насън.

Турчинът рухна на земята, без да гъкне.

Пред този ненадеен и опасен враг Топал Хасан пусна въжето, с което връзваше воденичаря, измъкна пищова си и гръмна срещу Кралича. Воденицата се изпълни с дим; стрелбата изгаси лампата и всичко потъна в пълен мрак. Тогава в тоя мрак се захвана бясна борба с ръце, с нокти, с крака, със зъби. Борците, най-напред двама, а след малко трима, с успелия да се измъкне от въжето воденичар,  се затъркаляха в тъмното с дивашки викове, с пъхтене и тежко охкане, които се смесваха с яростния лай на псето. Топал Хасан, силен като бик, отчаяно се съпротивляваше на двамата си противници, които знаеха, че на всяка цена трябва да победят — иначе ги очакваше сигурна смърт.

Когато лампата светна пак, Топал Хасан се гърчеше в предсмъртна агония. Краличът, случайно беше докопал ножа му и го беше забил в гърлото му. Двата трупа лежаха в локви кръв.

Сега воденичарят се изправи и погледна учудено непознатия, който му дойде на помощ изневиделица. Пред него стоеше висок, смъртноблед млад мъж, мургав, с черни вдлъбнати пронизителни очи, с дълга рошава коса, покрита с прах; сакото му беше окъсано, изцапано с кал и мокро, жилетката му без копчета и разгърната, без риза под нея, панталоните оръфани,  обувките пробити. С една дума човек, който или е избягал от затвор или щеше да отиде в него. За такъв го взе и воденичарят. Но той го гледаше състрадателно и му каза трогнато:

— Господине, не те зная кой си и как си попаднал тук. Но докато съм жив, не ще мога да ти се отплатя. Ти ме избави от смъртта, ама и от още по-лошо нещо: дето не посрамиха детето ми и моите старини. Бог да те благослови и да те награди. Целият народ ще те уважава за това, което направи. Знаеш ли ти тоя кой е? – Той посочи Емексиза. – Тоя е, дето разплаква дете в корема на майка му. Сега се отърва светът от тоя звяр. Да си жив, синко!

Краличът изслуша тези простодушни и искрени думи с просълзени очи и каза, все още силно запъхтян:

— Не направих много, дядо; ние убихме двама, а такива зверове са хиляди и хиляди. Българският народ само тогава ще се отърве и ще се види свободен, когато цял грабне брадвите и изтреби своите врагове. Но ти кажи ми, дядо, къде да заровим тия два трупа; не трябва да оставим следи.

— Имам готов гроб за тия нехранимайковци, помогни ми само да ги изнесем — каза старецът.

Тогава двамата мъже изнесоха труповете до една стара яма зад воденицата и ги натъпкаха вътре, като ги засипаха хубаво с пръст, за да не се вижда нищо. Като се върнаха, нещо бяло се завъртя около тях.

— Ах, хрътката! — извика Краличът. — Тя ще обикаля тука и ще ни издаде.

И той я издебна и удари по главата. После я бутна с лопатата в канала и тя потъна там.

Те почистиха кръвта от дрехите си, а по земята я засипаха с пръст.

— Бре, какво тече от теб? — каза воденичарят, като видя, че от ръката на Краличът блика кръв.

— Нищо, ухапа ме оня звяр, докато го стисках за гърлото.

— Дай да ти я увия по-скоро — каза воденичарят и го превърза с един парцал. После го попита: — Прощавай, синко, ами ти от къде идваш?

— Ще ти разкажа после, дядо; но сега ще кажа само, че аз съм българин, и добър българин. Не се съмнявай в мене.

— Боже, опази! Та не видях ли аз? Ти си народен човек, господине, и за такива братя аз душата си давам…

— Къде сега, дядо, да намеря дрехи да се преоблека и да пренощувам?

— Ела да идем в манастира при дякон Викентий. Роднина ми е. Колко добрини е правил той на такива като теб… Хайде, там ще нощуваме всички. Добре, че никой не видя.

Дядо Стоян се лъжеше: до дънера на ореха месецът огряваше една висока човешка фигура — тя беше станала неподвижна зрителка при погребението на двамата турци.

След малко воденичарят, Краличът и Марийка, която по време на борбата беше избягала под един храст и хленчеше уплашено, отиваха към манастира, чиито високи стени, огрени от месечината, се белееха между тъмните клони на дървета. След тях към манастира тръгна и непознатата фигура.

Линк към книгата „Под игото“ от Иван Вазов: https://iztok-zapad.eu/pod-igoto

В. “България СЕГА”
изт. Рени Янкова

>>>