В СЪЗВУЧИЕ СЪС СИНИЯ РЕЗОНАНС

Обичам синьото. За мен то клони към безкрайност, там, където се слива морето с небето, небето с вселената, очите с тъгата и радостта. Моите очи.
                                                                                       (Диана Христова-Олива)
Обикновено свързваме синьото с цвета на небето, водната шир или с нечии красиви сини очи, които носят особено очарование. Синият цвят е дълбочина, магичност, съзерцание, вдъхновение. Символ на искреност и духовност. На вдъхновение. Синия период на Пикасо, „Рапсодия в синьо“ на Гершуин, синята кръв – символ за аристократизъм, както и присъствието на синьото в символиката на почти всички религии, е част от дълбокото осмисляне на усещането за цвят като енергийно въздействие. Като излъчване и резонанс във времето и пространството, който отваря портали към друга реалност, но видима само за тези, които са в съзвучие с него… Писателката Диана Христова-Олива определено е една от тях. Тя непрекъснато се учи, усъвършенства духовната си същност в този несъвършен материален свят, оценява всяка успешно измината крачка в мащаба на глобалното. Има невероятно чувство за родова принадлежност, което не се размива в толерантността й към други култури и традиции. Изключително сензитивна, в творбите си, тя изгражда запомнящи се образи, чрез които налага свой собствен художествен стил – неподражаем и вълнуващ. Художествената описателност на природа, на чувствени емоции или на психологически детайли в характера на героите й, кара читателите да прелистват страниците на книгите й без да могат да спрат. За всичко това и за още много други неща разговарям с Диана Христова. Приятно четене!
С.Г.: Здравей, Диана, радвам се, че си мой събеседник. В последната ти книга, на която имам удоволствието да съм редактор, споделяш: „…Ето ги  моите стъпки, извървяни към мен самата. Много ли са? Край или начало…“ Каква е твоята философия за този неизменен цикъл – начало-край?
Д.И.: Всичко има начало и край, всичко е тленно! – казват философите. Но не и душата! – опонират езотериците. А за мен, това което остава между началото и края са емоциите, които си изпитал или породил в нечие друго сърце. Стих, мелодия, картина… Без значение как, важното е да накараш някого да полети в мечтание, да познае любовта, да отвори ръце за прегръдка. Всяка една моя стъпка е емоция. Всяка една моя стъпка е урок. И посоката винаги е към мен самата, анализирайки се, променяйки се. Както казва вокалистът на групата „The Doors“ Джим Морисън: „Ние, лудите, мислим със сърцето си!“. Това важи с пълна сила и за мен. И се надявам това в нашия материален и комерсиален свят да не е недостатък, а предимство.
С.Г.: Живееш в Испания повече от 20 години, красотата й е проникнала дълбоко в теб, но в сърцето си като свята реликва пазиш българското духовно наследство. Как се жадува за хладината на Балкана под жаркото слънце на Валенсия?  
Д.И.: Снежана, представи си човек с куфар. Той е тръгнал да опознае света. Лицето му сияе, в ума му са хиляди планове и мечти. Но сянката зад него се е протегнала и здраво се е хванала за стрехата на родната му къща и отказва да го пусне. Така се чувствам и аз. Живея на прекрасно място, където морето рисува нежна дантела от мидени черупки по ситния пясък, а мирисът на азахар (портокалов цвят) се носи във въздуха като магия. Оранжевото на портокалите се слива със синевата на южното небе. А моите мисли и сърце все ме връщат назад, където са корените ми. Там, където на трикракото дървено столче пред огнището, е седнала баба и ми разказва своите истории, а малката стая с варосани стени ухае на билки и пресни подправки. Там, където вековният орех е прострял клони и сякаш прегръща бялата бабина къща – къщата на моето детство. Ливадата се е ширнала отпред в нежно пролетно зелено и тук-там са нацъфтели нарциси и разноцветни иглики. В далечината е полегнал старият Балкан, величествен и нехаещ за забързания ритъм на съвременните хора. Тук мигът спира като в една фаустовска реалност. И осъзнах, че носталгията не е нещо голямо, а липсата на хиляди дребни неща. Липсват ми малките и уютни улици на моя роден град Пазарджик с онзи аромат на печени чушки в края на лятото. Липсва ми шумът на нападалите есенни листа под краката ми. Липсва ми гледката към Балкана и заскрежените му върхове през зимата. Липсва ми албумът със снимки, скрил детските ми спомени, книгите в семейната библиотека, приятелите. Тези дребни неща, които за повечето хора нямат никакъв смисъл, за мен са важни парченца от пъзела на моя живот. Но оказа се вярна онази фраза, в която се казва, че когато Бог затваря една врата, отваря широко друга. И аз буквално „се вкопчих“ в това, което можех и исках да правя най-добре – да пиша. Така се появи моят роман „Цвят на небе“, разказите ми. Това е моята нишка, която ме свързва с България, с езика ни. Аз съм щастлива там, където коренът притегля сърцето ми и винаги ме връща, но аз съм щастлива и тук, в топлата, мултикултурална и гостоприемна Испания, където остават следи от моите стъпки сега.
С.Г.: Имаш изострено чувство за съхранение и запазване чистотата на българския език. Какво според теб трябва да бъде предприето за това?
Д.И.: Защитата на българския език и неговата чистота е тема, която ме вълнува. Запазването на заслужено доминантната роля на нашата азбука – също.  В последните години забелязвам една много обезпокоителна, негативна тенденция на асимилиране на българския език и кирилицата. Навлизат и се употребяват в речта множество чуждици, които имат прекрасен аналог с български думи. Почти всички български фирми и търговски наименования са на английски и изписани на латиница. Това е тенденцията и на рекламите, които се излъчват по медиите и в интернет пространството. Разбираемо е, когато фирмата или продуктът са с чуждестранен произход. Но за българските такива? Няма логичен отговор. Идеята ми не е за крайност, а за умереност и разумност. Разбира се, че с навлизането на новите технологии езикът ни ще се обогатява с редица чуждици, необходими да ги обслужат. Това е естествен процес, който наблюдаваме и в миналото. Но когато се касае за ненужна, изкуствена подмяна, за следване на псевдо-модерни тенденции, това според мен е откъсване от културните ни и лексикални норми, корени и основи. Нека не забравяме какво е коствало на предците ни в исторически план да запазят езика и азбуката ни, народоидентичността и самобитността ни. Смятам, че държавата, улисана в други, безспорно важни, социални задачи, е неглижирала този проблем и законодателят е в дълг. Сега с „лека ръка“ започваме да заличаваме и обезличаваме единственото, което чертае границите на нашата култура. И ако някой си мисли, че това е невъзможен процес, аз имам пред себе си чудесния пример на Испания. Знаете ли как се казва тук известният почистващ продукт Mr.Proper? Казва се Don Limpio – Дон Чистота. Дребен на пръв поглед пример, но доказва на какво ниво дори се пази чистотата на езика от чуждо влияние. Разбирам, че това, за което говоря, е процес. Той няма да е нито бърз, нито лесен. За да се случи, е необходимо консолидирането на цялата ни интелектуална и културна общност в България и извън нея. Или, за да не сме крайни, нека кажем: поне голяма част от нея. Оставам с надеждата, че този процес ще започне. Може би първата крачка би била създаването на петиция, подписка в подкрепа на идеята в различните културни организации, съюзи, читалища. Следваща стъпка е даването на широка гласност. Докато се стигне на финала до реални законодателни промени. Като юрист по образование, аз знам, че това не е непосилна задача и се касае за промени в няколко основни закона, които да променят посоката. Ще се радвам, ако тази идея намери съмишленици и процесите започнат скоро, преди да е станало прекалено късно. Нека не забравяме, че поколения деца в България израстват в тази „нова нормалност“. Нека променим това и да върнем значимостта и фокуса върху българския език и българската азбука. За да не остане 24-ти май само една дата на покров и възпоменание, фиктивна и спорна, както много други неща в дълголетната българска история.
С.Г.: Чрез силата на художественото си слово поднасяш една истина за сътворението на света – всичко е движение във вселенския порядък и ние трябва да се учим непрекъснато, за да бъдем в синхрон с него. Как и откъде  черпиш тези познания?  
Д.И.: Да, всичко в живота е движение. Вървим напред през житейския си календар и продължаваме да се учим как да обичаме себе си, другите, белезите си, недостатъците си, как да бъдем щастливи, въпреки счупените парченца в нас. Учим се на търпение, емпатия, доброта. Учим се, че трябва да вървим напред, дори тогава, когато всичко ни дърпа назад. Учим се, че не трябва да спираме, дори когато много ни боли, защото знаем, че животът е като карането на колело – ако спреш – падаш. Ние се формираме от малки късчета мъдрост, която откриваме през годините на нашия живот и нищо не е случайно. В тази връзка си спомних един диалог от романа на Умберто Еко „Махалото на Фуко“:
„- Какво прави (махалото на Фуко)? Просто се клати?
  -Не, доказва, че земята се върти!“
Така и ние, които превръщаме словото в стихове, красотата – в музика и картини, трябва постоянно да доказваме, че движението на творческата енергия не е случайно. Тя движи върха на перото, четката, лъка на цигулката, диригентската палка и плюс тази божествена искра, наречена талант, разкрива онази страна на живота, без която всичко би било прекалено сиво, обикновено и прозаично.
С.Г.: В този свят най-истинското чувство е любовта във всичките й измерения. Онова чувство, което ни доближава до Божествената ни същност. За теб какво е любовта и какво е нейното проявление в чисто човешки аспект?
Д.И.: Няма наръчник, нито универсални съвети как да обичаме. Обикновено създаваме свои правила, правим своите грешки, понякога ги повтаряме. Тичаме след идеали, после ги сваляме от пиедестала, на който сме ги качили. А всъщност е толкова просто и органично да обичаш. Не е нужно нищо друго, освен сърцето ни, без излишни думи, в тишина. Любовта може да е един малък свят, приютил в обятията си двама, дом, страст, изгаряне в нечия прегръдка. Но любовта може да е и детето ти, което прави първите си стъпки, албума със снимки, събрал спомените ти, чаша вино, камина и аромат на портокалови кори, писалка и бял лист. Истинската любов е любовта към живота във всички негови аспекти и нюанси.
С.Г.: „Ако искаш да се почувстваш богат, просто преброй всичките неща, които не си купил с пари“. В свой пост си сложила този цитат от Робин Шарма, автор на бестселъра „Монахът, който продаде своето ферари“. Ти колко си богата?   

Д.И.:  Аз вярвам, че може да познаем човек не по това, което има, а по това, на което се радва. Ще познаем човека по това как прощава, как благодари, как обича. Ще познаем човека по вярата, мекотата, добротата. По помощта, дори тогава, когато не е поискана. И по състраданието. Когато болката на някого става и твоя. Все неща, които нямат материално измерение. В този смисъл се считам за наистина богат човек.

С.Г.: Споделяш, че обичаш класиката – музика, живопис, слово… Любимият ти цвят е син. В изкуството съзвучие на какво е синьото?  
Д.И.: Извън нашата емоция светът е направен от скучна материя, където цветът е без значение. Затова моето „синьо“ е философия на съществуването, състояние на духа, символ на свободата да изразявам себе си. То е небе и въздух, където да разтвориш криле и да „хванеш“ възможностите, които ни се дават. То е мастилото по листа, където думите остават следа. Но много е права Елиф Шафак, че да живееш означава постоянно да сменяш цветовете в своята палитра.
С.Г.: В разказа „Да те целуне Ангел“ изграждаш един трогателен образ на жена, превъзмогнала причинената й физическа болка и обида, макар и врязала се като белег в душата й. Въпреки това сърцето й е пълно с любов. Кое пречиства повече – любовта или прошката?
Д.И.: Това е една от любимите ми истории и не случайно избрах сборникът, който ще събере част от разказите ми, да бъде публикуван под това име. Тази история е посветена на една реална личност, на една жена, която дълго чака да осинови дете и да чуе бленуваното „Мамо!“. Но тази история е посветена и на всички жени, претърпели физическо насилие, но оцелели и запазили вярата си, че животът може да е различен от юмруците на насилника им, простили са и са продължили пътя си, не спирайки да търсят любовта. Прошката и любовта за мен са обещанието на Бог, че неговото творение – човека има бъдеще.
С.Г.: От цялото ти същество струи светлина, усмивката ти зарежда с градивна енергия и този позитивизъм е напластен между редовете и страниците. Какво е това, което държи тъмнината далеч от теб и героите ти и не й позволява да размие тоновете на цветовете?   
Д.И.: Аз не съм от хората, които „цяла седмица чакат да стане петък и цяла година – лято“. Отглеждам щастието си като дете, грижливо, ден след ден и го храня с магията на радостта от малките неща. Изповядвам една много простичка философия – в живота си не трябва да бъдем перфектни, това е невъзможно, просто трябва да се опитаме да бъдем добри. Вярвам, че човек е създаден не, за да руши, а да създава. Да вярва, а не да анатемосва. Да сваля от кръста, а не да рáзпва. Да прощава, а не да мрази, да се жертва, да обича, да твори. Но ако перифразирам Стайнбек, то еднакво добре трябва да разбираме и добрите, и лошите, щом така е устроен светът. Пъстротата на характерите около нас е дар за писателя и „храни“ неговата муза с неповторимите персонажи, които много често описваме в книгите си.
С.Г.: Казваш, че вярваш в чудеса. Кое е най-голямото чудо за теб? 
Д.И.: Рождеството. Като влагам в тази дума не само божествения ѝ смисъл, а чисто човешкия.
С.Г.: В този суетен и шумен свят все по-рядко си позволяваме лукса да си подарим тишина. Какво е за теб тишината?
Д.И.: Обичам тишината и за мен тя не е синоним на самота. Там откривам себе си, извън шума на хората, извън забързания ритъм на съвременността. Тишината е много по-ценна от безсмислените думи, които валят около нас. Моята тишина е духовното пространство, където се ражда всичко, което пиша.
С.Г.: Авторката Диана Христова-Олива ще ни отведе ли скоро в някоя нова далечна страна?

Д.И.: В момента работя по новия си роман „Светлината в теб“. Оставам вярна на стила си и в него ще срещна читателите с образи и персонажи, които са вълнуващи, интересни, многопластови, в развитие. Ще прескочим границите на родната България и ще се разходим до далечната и екзотична Доминикана, където пътят на моите герои ще пресече една стара знахарка. Това ще е една история с много обрати и житейски превратности, една история, която понякога ще излиза извън комфортното, традиционното и очакваното, ще надхвърли географските и емоционалните граници. Това ще е една история за света на една жена, който има много лица и много еднопосочни билети. Тя се опитва да подреди живота около себе си, но невидимата ръка на съдбата постоянно разбърква парченцата като в огромен цветен калейдоскоп. Ще се срещнем с насилието в различни негови форми, но и с любовта; с живота във всички негови нюанси, но и със смъртта; с обикновеното, но и с онова, което излиза извън рамките на нашата логика и скептицизъм; с престъплението, наказанието и борбата между правилното и справедливото. Това ще е една история, в която може би всеки ще намери нещо от себе си, ще се припознае, ще се замисли, ще почувства и надявам се – ще запомни.

Снежана Галчева – зам.главен редактор на в-к „България СЕГА“, президент на Конфедерация на българските културни организации и дейци в чужбина и председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго

 

>>>

Уважаеми читатели,

Ако желаете да рекламирате при нас се обадете на тел. 773.317.8035 или пишете на емайл: bg7tv.editor@gmail.com (24/7)

За да получавате информация 24/7 ни последвайте във фейсбук!

1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:

Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited

Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago

Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited

2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega

Благодарим Ви!