Животът на Ники Примов – един опит за летене

Късна вечер е. Ателието ти е празно, чака те да влезеш още веднъж, за последно в него, да нарисуваш шедьовъра на живота си. Заповядай, и пепелникът ти е чист, както ти обичаше. Дървените секции изскърцват загадъчно, тайнствено, като че още чувам шума от наближаващите ти стъпки, винаги забързани, приповдигнати, устремени. Така и живя – устремено, целенасочено, на бързи обороти. Не се задоволяваше с малките, бавни крачки, а искаше да тичаш към целите и да ги постигаш колкото се може по-бързо. Толкова беше целеустремен, че беше способен да стреляш със стрели във въздуха и да рисуваш цели там, докъдето стигат те. Все още те чакам да си дойдеш и да ми разкажеш жадно за някоя нова среща, интересна случка, шега, някоя нова идея, която те e осенила, нова мечта, която си абсолютно убеден, че ще реализираш и то с размаха на живописец. Сега четките, шпаклите, любимата ти машинка за гравиране стоят изстинали, непипани, като реликви, само от време на време ги стоплям с пръсти. Носи се тежък аромат на забвение, на необратимост, на носталгия. Не знам кое е по-стряскащо – че те няма или че трябва да свикна с това, че вече те няма и няма да те има във всеки нов ден, седмица, на празниците, на рождения ми ден, колко подаръци няма да ми подариш и колко подаръци аз няма да успея да ти подаря… Започнах да броя колко дена занапред няма да съществуваш в материалния свят и започнах да се пречупвам… Стана ми толкова вледеняващо студено, като че се намирам в замък, изграден от тягостна и задушаваща ме празнота и съжителствам с всичката тъга и гняв, които могат да се поберат в пространството. Тъга, породена от липсата и безпомощността и гняв, роден от въпроса “Защо се случи така?” и “Ами ако бях там, дали нямаше още да си жив?”. Последният въпрос обикновено вечер ме хваща за гърлото и ме стиска, докато не ме умори и не заспя в безсилието си, в своята нищожна празнота. Сигурна съм, че ако бях там, ти щеше да си жив. Ама се пазя, не смея много, много да си го мисля, че ще се сломя тотално, а сега трябва да съм силна, двойно по-силна, силна и вместо теб. Дано издържа. А можеше и да се сдърпаме и ти отново да направиш това, което си си наумил да правиш… но поне щях да опитам. Да има просто едно допълнително въже и да не полетиш от 10-15 метра височина там, насред планината, от острите, студени скали, студени като паметника, който скоро ще поставим на гроба ти… Кой знае?!
Трудно е да се живее без теб, премеждие е, хора като теб липсват на всички, защото ти бе личност с ярко присъствие. Дори когато ядосваше или дразнеше хората, ти светеше. Пръскаше искри от ярост. А когато се радваше, ти осветяваше всичко живо навред. И разтърсваше за раменете оня, който дръзне да се отчае, особено ако е млад и здрав и пълен с живот човек. Колко пъти ме сритваше, дори леко грубичко, за да ме събудиш за нов живот на душата ми. Хич не ме търпеше апатична, подтисната и мрачна и навлизаше дори грубо в личното ми пространство, за да ме сръчкаш, да ме възкресиш, дори с риск да изразходиш своята енергия. Не се пестеше. Правеше това, което и кръвните ми роднини не правят за мен. И аз в такива моменти полудявах, избухвах, а сетне осъзнавах, че го правиш за мое добро. Ти чисто и просто беше от рядката порода реставратори, които можеха да реставрират сърца и души. Да, има и такива, понякога се срещат. Сега очите ми се насълзяват от умиление като си припомня. Хайде, стани, ела ме сритай отново, събуди ме. Нека пак да ти се подразня. Нека!
А картините ти… картините ти говорят толкова много, стряскащо много. Рисуваше ги бързо, импулсивно, просто сядаше, пускаше си любима музика и плъзваше ръка по стъклото или платното. Обичам да докосвам произведенията ти, защото ти си ги докосвал и още носят енергията ти, отпечатъците ти. В същото време ми е трудно и ръцете ми се обливат в студена пот, ако и когато ги докосна, защото искам, някак копнея ти да си последният пипнал ги, понеже ти най-добре знаеше как да се отнесеш към тях, как да ги докоснеш с нежните си пръсти. Една приятелка ми каза, че тези картини ще са ми като деца, останали ми от теб, децата, които никога не се усмелих да ти родя. Това ми заседна като буца в гърлото, беше куршум право в сърцето ми. Като че тъгата ми става още по-черна заради сенките на неслучилите се в миналото неща. Неслучилото се трае много по-дълго, то е вечно. Не мисля, че боли от траура, а по-скоро от неслучванията в спомените и в бъдещето. Но докато тези в миналото са били възможни да се случат, тези в бъдещето е невъзможно да се реализират и бъдещето ще носи винаги, ама винаги тежкия и остър камък на принудата. Принудата да приема реалността, каквато е, искрено и директно, без пазарлъци със съдбата, със смирение и търпение най-вече към себе си и с грижа към останалите, които страдат заради загубата ти. Съдбата ни слага юздите и язди душата ни по своето си осмотрение и не ни пита какво искаме. Невинаги имаме избор. Единственото, което ни остава е да излеем мъката си, в никакъв случай да не я задържаме в нас, за да не ни погуби, след което да се подредим, дисциплинираме, колкото и да ни е кошмарно трудно и да продължим лека-полека напред, със стъпките на прохождащо дете. Да, точно така, да се погрижим за себе си, както ме посъветва една друга приятелка, подобно на грижовен родител, който се грижи за детето си. Опитвам се да се радвам на храната, на деня, на слънцето. Старая се!
Вълнувам се вместо теб, защото посмъртно спечели и трето място в конкурса за картина от художник със зрително увреждане на фондация “Art and Low vision” в Брюксел, Белгия и в твоя памет оттук нататък ще допускат и произведения върху стъкло. Ето още една проправена пътека.
Но въпреки всичко… ти не се задоволи и не ти стигаше да си единственият полусляп художник на живопис-стъклопис в България и Европа, но бе и актьор (снима се в над 900 филма и реклами, както и в неколцина музикални видеоклипове, сред които и парчето на Ellie Goulding “Easy lover”, с което се гордееше особено много и където са заснели отблизо окото ти, а накрая на снимките са те изпратили с аплодисменти, защото са разбрали историята на живота ти и са се възхитили от сърце и душа). Няма да забравя и как на един Хелоуин те бяха гримирали като зомби в Mall of Sofia, а гримът ти беше толкова тежък и отнемаше толкова много време, че накрая на деня едва го махах от теб и оставаше и за следващия ден. Май все пак не беше чак толкова страшен на вид, както се шегуваше, щом бяха нужни толкова пластове грим. Дотолкова беше зареден след това приключение да плашиш по цял ден посетителите на мола, че накрая, след цяла седмица, бе преизпълнен с енергия и не можеше да стоиш на едно място, та чак заразяваше и мен. А и всъщност всяка твоя роля я преживявах, като че аз ще играя, независимо дали ставаше дума за филм, реклама и тн. Това почти винаги означаваше запалена лампа в кухнята и недоспиване, и вълнение до малките часове на утрото. Опитвах се да успокоя вълнението ти, но не успявах. Ти си бе такъв. Може би и затова се справяше чудесно и те търсеха отново и отново. Бе всеотдаен.
Обичаше да си и сред студенти, ученици, да позираш и да те рисуват, да ги вдъхновяваш да се развиват и да не се отказват. Понякога, колкото и да не ти се вярваше, ти бе спасението им, особено за по-неуверените сред тях. Както и за мен, предвид всичко, което научих от теб в чисто човешки и житейски план, защото най-големите изпити ни ги предоставя именно негово величество Живота. И там, така де, в живота няма поправителни изпити. Или се справяш, или не, а после би следвало да живееш с последствията, макар че винаги можеш да промениш възприятията си относно един неуспех, както ти си ме учил. А и най-важното е да не се разочароваме, да вярваме, че следващият път ще се справим по-добре и ще сме по-успешни. Не бива, не бива да се предаваме, дори и когато чувстваме, че сме на дъното. Ей така, напук, мамка му, каквото и да ми струва! И аз си повтарям това, дори и да се самозаблуждавам, че ще се справя и всичко ще бъде наред, отново ще намеря хармонията и баланса у себе си, за да мога да продължа напред криво ляво. Поне да пробвам.
Ти непрестанно се палеше, когато някой не вярва в себе си и гледаше до последно да нахъсаш човека да пребори страховете си и слабостта си и поне да опита да полети, както ти летеше в мечтите и плановете си. Това си правил и в последния ден от живота си, говорейки с един от приятелите ти, с които си бил в планината и убеждавайки го да не се отказва да рисува икони, щом носи изкуството в сърцето си. С годините се убедих, че даваш сила и подкрепа на другите да не спират да напредват и да се развиват, не просто и не само понеже те е грижа за тях, а и главно защото самият ти имаше нужда от кураж, енергия и движение, за да се чувстваш пълноценен и жизнерадостен. Е, а аз понякога не съумявах да ти ги дам, така де – енергията и куража и динамиката, тъй като ме налягаше умора и плюс това все се обаждаше рационалното у мен, усещането за баланс, което ме караше да те приземя и да те накарам да мислиш по-разумно и да си представяш по-реализируеми цели. Виждах, че енергията ти е на изчерпване и именно затова гледах да ти помогна да не я изразходваш докрай. Учехме се да медитираме заедно, да балансираме енергиите си. На моменти те дразнех с усилията си да те уравновеся, обезсърчаваше се, а понякога, макар и рядко избухваше, въпреки че много бързо ти минаваше. Обезнадеждаваше се и когато нещата не вървяха по план, макар че понякога да не се случи нещо, което силно и неистово желаем, може и да е добре, защото след това би могло да се реализира друг, много по-благоприятен вариант. И обикновено тъкмо това се случваше, защото някак си някаква звезда ни закриляше отгоре. А душевните ти ями… от време на време бяха огромни бездни, в които се боях да не потънем до гуша и двамата и после да не съумеем да се спасим. Обратната страна на усмивката ти беше непрогледният ти мрак, но някак все съумявах да те извадя с някоя шега в твой стил или с доброто старо “не се приемай толкова насериозно” и “take it easy”. Радвах се искрено, когато видех усмивката ти и блесналите ти сини очи.
Винаги, но и особено много през последните години от живота ти имаше неистово желание и жажда да летиш все по-нависоко и по-нависоко, да се почувстваш все по-свободен и по-свободен, напук на проблемите, на физическите затруднения. Затова и още повече се радваше, ей така на инат, на всички свои успехи, на творческите си преживявания, на работата си в някоя поредна продукция. Да, постоянно мислеше, че не е достатъчно и ми се налагаше да те подсещам колко добър си и как е необходимо да се наслаждаваш и на малкото по житейската си пътека. Но теб никога не те задоволяваше нещо по-малко от нестандартния житейски полет. Истински и над места и в небеса, в които никой друг не е дръзвал да лети. Обичаше да поставяш началото, да проправяш нови пътеки по съвършено непознати и криволичещи съдбовни маршрути, защото, както обичаше да казваш, си Примов и го носиш заложено в теб, понеже Примов е първи. Възприемаше името си като титла. И се държеше като достоен Примов. Докрай.
Като най-голямо свое начинание и мисия възприемаше, както и аз, Сдружението на творците с увреждания в България, което създадохме през 2017 година с малко съмнения, колебания, но и с надежда и мечти, които в началото сякаш имаха все още мъгляви очертания. Старая се да продължа мисията на сдружението ни, така ще бъде и занапред, защото ние винаги сме искали да помагаме на хора като теб – на специалните хора с различни възможности, да ги вдъхновяваме (доколкото можем в тази сурова държава, която е мащеха за тях, която бе мащеха и за теб, а не майка), да ги караме да продължават да творят. Вярвам, че има смисъл, вярвам, че и ти ще помогнеш в начинанията занапред. Ще опитам с душа и с повечко надежда, ще се постарая да поддържам пламъка на свещта запален.
Накрая се случва така, може би така е било писано в дебелата книга. Ти преживя тежка катастрофа и тогава победи смъртта, макар и да се раздели с голяма част от зрението си. Този път… смъртта се оказва победител, макар и последната да е, както ти се изрази, просто преминаване, преход от едно състояние в друго. Накрая се скъса въжето на общите ни планове. И ти полетя в безкрая. Надявам се, че се извиси към рая, защото там отиват добрите души, които са се стремили да подклаждат надеждата у ближните и са останали с независим дух напук на оковите на тялото. И които са доказали, че ограниченото зрение не означава и ограничен кръгозор. Моля те, построй там горе нашия небесен замък, дома, който не успяхме да си изградим тук и ме почакай. Аз ще дойда след няколко десетки години и ще бъдем отново заедно! Ти винаги ще имаш запазено специално място в храма на сърцето ми. Благодаря ти, че избра да споделиш част от живота си с мен и ще се стремя с помощта и на тези, които те обичат, да продължа делото ти и да спазя завета ти. И колкото и да боли, колкото и да тежи, колкото и да съм вътрешно разбита, ще вярвам, че ще дойдат добри дни, дори да изглеждам луда и загубена в очите на околните. Нека! А ти помагай от небесата. Няма да казвам “почивай в мир”, защото за мен завинаги оставаш жив. Ще те очаквам за някоя кратка среща в света на сънищата, за да ми дадеш знак. Очаквам твоите знаци. Амин!
Искрено твоя:
Деспина Клер

в. “България СЕГА”

>>>

Уважаеми читатели,

Ако желаете да рекламирате при нас се обадете на тел. 773.317.8035 или пишете на емайл: bg7tv.editor@gmail.com (24/7)

За да получавате информация 24/7 ни последвайте във фейсбук!

1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:

Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited

Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago

Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited

2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega

Благодарим Ви!