МАЛКА СЕДЕФЕНА ЛЪЖИЧКА

Всички лъжички вече спяха в бюфета на мама.
Само най-малката лъжичка бе будна и както всяка нощ, тя мечтаеше…
Това бе малка лъжичка със седефена дръжка, толкова малка, че никой не я докосваше. Големите лъжици рядко я забелязваха, а когато говореха с нея, винаги й напомняха, че тя е само една малка, лъскава, седефена глезла, с която хората не могат да ядат гореща супа! А в горещата супа имало толкова много интересни неща, направо да не повярваш! След всеки обяд, идвал най-хубавият момент, казваха големите лъжици, защото мама ги къпела с топла вода и сапун на чешмата!
Даа, никой не ядеше супа с малката седефена лъжичка, тя бе забравена и това много я огорчаваше…
Затова, нощем, когато другите спяха, лъжичката мечтаеше. Мечтаеше да види света. Мечтаеше да излезе от чекмеджето, да се покатери на горния рафт, да надникне в големия шкаф, а може би, да пътешества из целия бюфет! Какво вълнуващо приключение би било!
И ето, че една вечер…
Една вечер мама забрави да затвори чекмеджето!
Малката седефена лъжичка тихо се измъкна и пътешествието започна!

* * *
Лъжичката скочи и тупна на долния рафт върху нещо меко.
– Кой е там?- извика някой. – Веднага слез от покрива!
Бе паднала върху голяма торта.  Стените на тортата бяха от бял шоколад и карамел, прозорците от тънка захар, покривът от ягоди, с три малки свещички в средата.
Лъжичката внимателно слезе от покрива. Пред нея стоеше шоколадово човече и я гледаше с интерес.
– Коя си ти?- запита то.- Много си красива!
– Наистина ли?- зарадва се седефената лъжичка. – Досега никой не ми е казвал, че съм красива.
Шоколадовото човече се поклони:
– Добре дошла в тортата, тя е нашия дом.
В този момент, бисквитените врати на дома се отвориха и оттам…
– Да ти представя семейството ни- каза шоколадовото човече.- Това е Меденка- моята съпруга. И нашите деца-  Бадемчо, Фъстъчко, Локумчо и дъщеря ни Карамелка. Ние всички сме тук, защото момченцето на мама скоро ще има рожден ден. Ще празнуваме заедно. А ти, седефена лъжичке, накъде си тръгнала?
– Пътешествам. Иска ми се да разгледам целия бюфет, за който само съм слушала. Искам да срещна нови приятели, такива като вас, мили и добри.
Всички я гледаха с възхищение.
– А защо не останеш при нас?- запита Бадемчо.
– Ще спиш на креват от захарен памук- каза Фъстъчко.
– Ще имаш възглавница от мека стафидка и завивка от пухкава бяла сметана- допълни Локумчо.
– Сутрин ще те буди захарно петле!- усмихна се майка им Меденка.
– Ще се къпеш в басейн, пълен с ягодов сироп- прошепна Карамелка.
Седефената лъжичка бе трогната.
– Толкова сте мили, толкова сте сладки- въздъхна тя.- Но аз винаги съм мечтала да пътешествам. А на света няма нищо по-ценно от това да се сбъдне мечтата ти.
Всички се натъжиха. Бадемчо, Фъстъчко, Локумчо и Карамелка я прегърнаха, а Меденка каза:
– Ако пожелаеш, винаги можеш да се върнеш при нас. Приятен път, седефена лъжичке! Радвай се на света! Хей там, на онзи рафт, е Соленото градче.
* * *

В соленото градче, малката лъжичка срещна бяла стъклена солничка.
– Добре дошла, седефена лъжичке!- поздрави я солничката- Накъде си тръгнала, сестричке?
– Пътешествам- отговори лъжичката.- Търся голямата тенджера, толкова съм слушала за нея.
– О, голямата тенджера! Тя е центъра на света!  В нея има всичко. Днес можеш да срещнеш морковчета, утре семейство макарони. Любопитните мерудийки плуват навсякъде. Но най-забавни са  бобчетата, тези дебеланковци. Смеят се хей така, без причина, докато се пукнат от смях. Много се забавляват когато ги посипнам със сол. А картофът е строг, не обича шегите, но него рядко го виждаш-  обикновено си почива на дъното…
После добави гордо:
– Мен всички ме уважават, защото в супата винаги трябва да има сол! Да, без сол,  яденето не е вкусно. Но аз май се разприказвах… Ето натам трябва да вървиш. Лек път, мила лъжичке!
– Благодаря ти, сестричке-солничке!
* * *
По пътя си, лъжичката срещна много нови приятели- сребърната виличка, порцелановата чинийка, стария чайник.
Хей там я посрещнаха веселите пуканки. Разказаха й, че от всичко на света най-много обичат да танцуват и лудуват.
– Танцувайте за мен, приятели-  помоли се лъжичката.
Пуканките само това чакаха. Започнаха да подскачат и да се премятат във всички посоки. Запяха дружно:
“Ний сме пук-пук- пуканки!
Раждаме се с жълти дрешки,
Къпеме се в масълце
И  се смеем от сърце!
Акробати ний сме смели,
с дрешки нови, чисто бели!”
Колко са весели тези белодрешковци, помисли си седефената лъжичка. Ще ми липсват!
Благодари им сърдечно за танца и пътешествието продължи.
Не след дълго, срещна бурканчето с горчица, което се похвали, че е художник, който рисува най-красивите петна по кухненската покривка.
Оранжевото портокалче й се усмихна, след което се търколи на някъде. А червеното чушле бе много срамежливо и се опита да се скрие под една салфетка. Когато лъжичката се спря да си поговори с него, чушлето се оплака, че никой не го харесва, никой не иска дори да го докосне!
– Защо?- учуди се седефената лъжичка.
– Ами, защото съм люто чушле. От малък съм си люто чушле, как да се променя?
– Не се променяй!- каза лъжичката. – Бъди какъвто си. Ето, аз те харесвам! Винаги ще има някой, който те харесва!
Лютото чушле така се зарадва, че почервеня още повече.  След което  предложи:
– Ще ти покажа най-прекия път, мила лъжичке. Трябва да минеш покрай бурканчето с пипер. Пиперчетата са мои братовчеди, доста са забавни.
Дааа, мислеше си седефената лъжичка, бюфетът е пълен с интересни неща и много, много приятели! И всички са толкова мили и добрички!
И изведнъж…
– Помощ!- извика някой.
Лъжичката и лютото чушле се огледаха. Хей там, зад пакетчето масло, едно мишле бе грабнало парченце бяло сиренце.
– Помощ!- викна отново сиренцето.- Помощ! Крадец!
Една храбра сламка се изпречи пред сивото мишле като бариера, но то я бутна от рафта и продължи пътя си.
Лъжичката и чушлето се втурнаха напред и се изправиха пред мишлето.
– Пусни сиренцето!- каза лъжичката.- Нека си иде вкъщи.
– Много си грубо, ти мишле!- добави чушлето.- Сиренцето нищо не ти е направило.
– Я да се махате!- заповяда сивото мишле и показа зъбките си.- Иначе ще ви изхвърля в кофата за боклук! Там ще стоите на тъмно и в лоша компания!
– Опитай се!- смело каза седефената лъжичка.- Ние сме двама…трима сме!
Мишлето остави настрана бялото сиренце, показа отново зъбките си и  скочи напред… Хвана лютото чушле, но щом го доближи до муцунката си, кихна- веднъж, два, три пъти…
Бутна го настрана и промърмори:
– Досадно люто чушле! С теб ще се занимавам после.
Обърна се към лъжичката и тъкмо да я сграбчи…
– Мяуу!
Мишлето побягна през глава без дори да каже довиждане.
След миг, котката на мама се приближи с тиха стъпка. Помириса сиренцето, после лъжичката, а когато помириса лютото чушле, кихна и продължи пътя си.
– Благодаря ви! Обичам ви!- развълнувано прошепна сиренцето.
– Прибирай се вкъщи- строго каза лъжичката. – И друг път да внимаваш!
Двамата приятели продължиха пътя си. Пързулнаха се по дръжката на тигана и от другата му страна видяха бурканчето с пипер.
А пред него…

* * *
Пиперчетата приличаха на войници, които маршируваха, строени в две редици.
Пред тях се бе изпъчил генерал Чер Пиперко и командваше:
– Вдигнете крак! Леви, десни! Леви, десни! Стой! Мирно!
Когото забеляза седефената лъжичка и лютото чушле, генерал Чер Пиперко извади от джоба си очила и се вгледа в тях.
– Ти ли си, люто чушле?- зарадва се той.- Колко си пораснало! Не можах да те позная. Пиперчета! Мирно! Да поздравим нашите гости! Ура!
Всички приперчета дружно викнаха:
– Ура! Урааа!
И отново:
– Урааа…
И пак:
– Урааа… Урааа!
Скоро гласчетата им изтъняха и накрая съвсем заглъхнаха…
Едно пиперче-офицерче се приближи до генерал Чер Пиперко и прошепна:
– Уморихме се да викаме ура. Може ли да си починем?
– Нека си починат- каза лъжичката.- Заслужават.
– Тук командвам аз!- тропна с крак генерал Чер Пиперко.- Пиперчетата слушат офицерчетата, офицерчетата слушат генералите. А генералите не слушат никого!
– Мисля си- каза седефената лъжичка,- че ако понякога генералите се вслушват в това, което казват пиперчетата, то пиперчетата ще са готови да направят всичко за тях.
Колко е умна тази лъжичка, помисли си генерал Чер Пиперко.
Генерал Чер Пиперко се изкашля важно-важно, погледна левия си ботуш, после десния, изкашля се още веднъж и накрая се съгласи:
– Почивка! Всички пиперчета да се приберат в буркана!
Доволна и щастлива, лъжичката се сбогува с тях и продължи пътя си.
* * *
И ето, че стигна до голямата тенджера!
А в голямата тенджера бе супата, за която толкова бе слушала. Да, тя наистина бе пълна с най-невероятни неща!
– Здравей!- посрещна я едно червено морковче.- Стъпи на мен красавице, ще поплуваме заедно.
Лъжичката се покатери на морковчето и пътешествието започна. Малки царевични зрънца се гмуркаха около тях. Грахчетата се гонеха и смееха на глас.
– Помощ!- извика едно закръглено бяло бобче.- Не мога да плувам!
Лъжичката внимателно го вдигна и го постави до себе си.
– Ти ми спаси живота- каза бобчето.- Благодаря ти! Ще разкажа на всички бобчета за теб.
В две яйчени черупки се бяха качили оризови зрънца, готови за надпревара кой по-бързо ще  преплува през супата в тенджерата. Репичката даде сигнал и състезанието започна.
– Колко е весело тук!- възкликна седефената лъжичка.
Неочаквано, към тях се приближи зелево листо върху което се бяха качили няколко зелени шушулки.
– Помощ! Пирати!- разплака се закръгленото бяло бобче.
Оризчетата скочиха от яйчените черупки и потънаха в супата. Граховите зрънца също се скриха. Остана само бобчето, което не можеше да плува.
Шушулките се доближиха до моркова с който плуваше седефената лъжичка.
– Ние сме храбри пирати!- викнаха те.- Всички се страхуват от нас, защото ние сме господарите на тенджерата!
– Аз не се страхувам от вас- спокойно каза лъжичката. – Вие сте само едни зелени шушулки. И супата не е ваша, тя е на всички, които живеят в нея- граховите зрънца, бобчетата, оризчетата, червените морковчета и всички, всички останали.
– И мен не ме е страх от вас!- изпъчи се бобчето.- Вие сте само едни смешни зелени шушулки! Шу-шу…шушулки!
И бобчето така се разсмя, че за малко щеше да се пукне от смях.
Няколко грахчета се показаха на повърхността и разклатиха зелевото листо. Шушулките цопнаха в супата, но бързо се покатериха обратно на листото.
– Ще видите кои сме ние!- викнаха те.
В този момент, се подаде големият картоф, който се прозя и сърдито запита:
– Кой вдига шум толкова рано? Пак ли вие, зелените шушулки? Знаех си…Сега ще се оплача на големия черпак!
При тези думи, шушулките уплашено скочиха от зелевото листо и се скриха в супата.
– Немирници- промърмори картофът, после се обърна към седефената лъжичка:- Ти, мила, какво правиш в супата? Тук не ти е мястото.
– А къде ми е мястото?- запита лъжичката, готова да се разплаче.
Картофът се замисли, после се усмихна и тържествено каза:
– Имам идея! Но сега се върни при другите лъжици и почакай до сутринта.
* * *
Сутринта дойде, а с нея и  гласът на мама:
– Ставай, синчето ми, закуската е готова!
Малкото русо момченце скочи от кревата и босо, по пижама, изтича в кухнята. Покатери се на стола, а на масата…
– Палачинки!
А до тях, чашка с топло мляко, захарничка и… малка седефена лъжичка.

Орлин Крумов
за в. “България СЕГА”    

>>>

Уважаеми читатели,

Ако желаете да рекламирате при нас се обадете на тел. 773.317.8035 или пишете на емайл: bg7tv.editor@gmail.com (24/7)

За да получавате информация 24/7 ни последвайте във фейсбук!

1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:

Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited

Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago

Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited

2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega

Благодарим Ви!

в. “България СЕГА”

предишна статияЛъжите на 2023-стари понятия с нов смисъл
Следваща статияОт тази година, „На кино в Магура” става – MAGURA Cinema
Колумнист ("Литература", "Гледище", "Българският Чикаго") - в. "България СЕГА". Орлин Крумов е работил като журналист във в. „Стършел“ в периода 1984-1991 г. Автор е на книгите с хумористични разкази „Кой от двамата?“ (1987; съавтор М. Вешим) и „Лов на лъв“ (1990), на сборника с повести „Пробуждане от цветен сън“ (библ. „Смяна“, 1990), както и на две книги за българската емиграция в Чикаго: „Чападжиев“ (1996; 2010) и „Чикаго, малка българска столица зад океана“ (2006). Носител е на националните литературни награди: за фантастика на сп. „Орбита“ (1989) и на Съюза на българските журналисти за хумор и сатира (1989). Издател е на в. "Good Luck" (Chicago, 1992-1996). Четири негови книги се намират в Библиотеката на Конгреса (Вашингтон). Фейлетони на Орлин Крумов са преведени и публикувани в Русия, Унгария, Полша и Румъния. Е-майл: orlinkrumov@gmail.com

КОМЕНТАРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here