21 НОЕМВРИ – ДЕН НА ХРИСТИЯНСКОТО СЕМЕЙСТВО

21ви ноември 2023 – Напоследък като че ли все по-малко са ценностите, които почитаме и които ни карат да чувстваме принадлежността си към тях. Все по-малко значение се отдава и на семейството – на онази здрава връзка, която се изгражда между поколенията и чрез която се предават и възпитават морал, духовност, традиции и родова памет. Размишления за семейството „като пръв и основен фактор за изграждане и развитие на духовните жалони на човека“ споделя за читателите на в-к „България СЕГА“ писателят Планимир Петров. 

ЗА  РОДОЛЮБИЕТО
  Планимир Петров 
         В последните десетилетия темата „родолюбие” стана като че ли натрапена тема в нашия обществено-политически живот. От откритите заседания на Народното събрание, през всички радиотелевизионни студия, та чак до  поетичните поздравления на  всякакви ресторантски тържества. И винаги с гръмогласни, заучени, патриотични сло- ва, с исторически примери, които от  честата си употреба, понякога преекспонират посланието. Макар всички „говорители” по темата да са убедени, че само с  патриотични слова, новото поколение не може да се възпитава в духа на родолюбието и патриотизма, не може да се спре и този отприщен поток към чужбина. И отново, в този ред на разсъждения, стигаме до семейството като пръв и основен фактор през първите десетина години за изграждане и развитие на духовните  жалони и стожери на човека. Защото в тази духовност, понятието „родина”, заема почетно място, редом със семейството…
За възпитанието на децата в семейството в дух на почит, гордост и любов към род и родина, не са нужни кой знае какви  педагогически  познания и умения. Учителят и възпитателят в случая е историческата памет, опитът, примерът, целенасоченото постоянство…
Ето една най-обикновена, житейска случка, която е оставила траен спомен в моя поглед към миналото:
Беше лятото на 1988 година. Пътувах с влака от София за Варна – връщах се от среща с приятели-аскерлии. Направи ми впечатление, че съседните две купета  бяха заети от  едно многолюдно семейство. Докато моите спътници в купето през цялото време  мълчаха като темерути, в коридора и в съседното купе цареше гласовита суматоха. От твърде високата октава на гласовете се разбираше, че голямото семейство е или с чуждестранен произход, или наполовина българско, понеже всички говореха  с акцент нашия език. Тъй като  денят беше горещ и често излизахме в коридора, да подишаме  по свеж въздух, сприятелихме се. Оказа се, че  голямото семейство, от румънец и българка, има седем деца: две близначки, двама близнаци и останалите от 6 до 16 години! Такова  плодовитост от  едни и същи родители не бях виждал, макар, че доста свят съм обходил.
По едно време бащата им изкомандва, полу шеговито, полу сериозно, като строг командир, всички да се строят по височина в една редица в коридора. Дали за да се укротят малко, или да ни се похвали, че децата му са плътно  свързани с нашата българска история – не можах да разбера. Разбрахме само, че този баща-чужденец беше строил деца- та си, за да ни изнесе един импровизиран урок по родолюбие, отдавна заучен в семейството. Започна с най-малкия, шестгодишният, който с доста смешен, българо-румънски език, издекламира  всички куплети на  стихотворението на Иван Вазов „Аз съм българче”. Останалите продължиха, в същия приповдигнат, рецитаторски патос, да говорят за българските царе и ханове, за паметни исторически дати и битки, за  географски и туристически забележителности; за световноизвестни български поети и писатели, певци и спортисти… Абе, спирачка нямаха тия деца, напълниха коридора с любопитни слушатели! Докато  най-големият син рецитираше доста поносимо „Жив е той, жив е…” на Христо Ботев, аз с интерес разглеждах бащата, застанал в стойка „мирно”, изопнат по войнишки, с черна брада, високо чело  и огнен поглед. Удивителна прилика с образа на  Войводата.
В непринудения разговор после ми стана известно, че  многолюдното семейство живеело в Румъния, че децата от малки били възпитавани в български дух. Дошли в България с единствена цел   да разгледат нашите забележителностите. Сега пътували за Горна Оряховица, от там  щели да отидат   във Велико Търново. Преди гара  Горна Оряховица бащата им каза да се приготвят за слизане. В същия ред – по височина. Когато децата отново застанаха в прав ред, с раничките си на гърба, мъжът с весела усмивка и вдигната високо ръка даде тон и децата изпяха първия куплет на химна на България – за останалите нямаше време, влакът със скърцащи спирачки  спираше пред гарата…
Ако не бях видял тази случка с очите си, трудно бих повярвал, че има някъде по родната земя точно такова семейство. Защото наистина, от всеки страничен поглед, тая рецитираща и пееща детска редичка, би изглеждала доста необичайна, дори малко театрална. Но аз и  двадесетината случайни пътници я видяхме  в един най-обикновен влаков коридор!  Не беше улица, естрада или театрална сцена! И ви я  предадох, както съм я запомнил, за да ви кажа още веднъж, че  за патриотичното възпитание не са нужни само патриотични слова, че  родолюбието оформя своите  цветчета и бъдещи плодове в първите десетина години в семейството.
За в-к „България СЕГА“ 
Снежана Галчева

>>>

Уважаеми читатели,

Ако желаете да рекламирате при нас се обадете на тел. 773.317.8035 или пишете на емайл: bg7tv.editor@gmail.com (24/7)

За да получавате информация 24/7 ни последвайте във фейсбук!

1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:

Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited

Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago

Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited

2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega

Благодарим Ви!

в. “България СЕГА”

КОМЕНТАРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here