ПОЗНАТАТА НЕПОЗНАТА АННА МАРИЯ ГЮЗЕЛЕВА

„Консумативното общество ни приглуши сетивата“
         Анна Мария Гюзелева 
Времето изтича покрай нас неумолимо и вечно – като шум от листопад, като следи от вятър… И за да усетим, че е преминало през сетивата ни, го насищаме с памет и с енергията на сътвореното. Как иначе да задържим в пространството времето, ако нямаме спомени за това, което е било. С прекрасни спомени за едно отминало време,  за настоящето и с планове за бъдещето се срещнах и разговарях с една изключително интересна жена. Анна Мария Гюзелева – познатата и непознатата… За повечето от нас е позната като Анна Мария Петрова – красивата балерина, която изпълни ролята на Неда във филма „Пътят към София“. По-късно, когато свързва живота си с оперната легенда Никола Гюзелев и става част от една друга култура, тя продължава своя път на развитие в различни сфери на изкуството. Участва в повече от 50 филмови продукции, прави театралния си дебют на италианска сцена, пише поезия (има издадени 7 стихосбирки), занимава се с телевизионна журналистика, преподава джаз-балет, самата тя продуцира, инициира различни обществени и културни изяви. Но където и да се намира винаги остава здраво свързана с корените си, със спомена за родния Лом, за великата река и мощта на планината, в чиито прегръдки е израснала. „Аз, плахата наследница на Орфей и Ботев“ – казва за себе си тя. И може би това й дава  силата да търси отговори и да преоткрива света и своето място в него. За тревогите на духа, за силата на преодоляването и преосмислянето на живота, за триумфа на доброто и светлината и за още много неща разговаряхме с Анна Мария Гюзелева на чаша кафе в един горещ софийски следобед.
С.Г.: Преди 45 години е дебютът ти в киното, но днес си успешен професионалист, който се е реализирал и в други насоки. За какво стигнаха и за какво не стигнаха тези 45 години?

АМ.Г.: Да, дебютът ми в киното беше през 1978 г., във филма „Пътят към София“, където изиграх главната героиня Неда. Тогава той беше замислен и създаден по повод 100-годишнината от Освобождението на България от османско иго. За някои неща стигнаха тези 45 години, но времето лети толкова бързо. В едно стихотворение, посветено на Пловдив, града, в който започнахме снимките, има една фраза: „Деца, отколе израсли…“ Да, стигнаха, за да създадем семейство, отгледахме едно дете. Но така са повечето ми колеги в областта на изкуството – винаги има проекти, набелязваш си някои приоритети, които се стараеш да постигнеш, както в професионален план, така и в личностно развитие. Мисля си, че за това 45 години не стигнаха, а дори и цял живот не е достатъчен. Все нещо остава недовършено и аз продължавам да го правя, а и толкова нови идеи се появяват. Особено последното десетилетие беше доста тежко за семейството ми, защото загубихме Никола, после създадох фондацията, основах награда „Никола Гюзелев“. Почти е готов и паметникът му, но имаме доста препятствия, защото цялата бюрократична машина е много тромава, а и всичко е със средства от частни дарители. Заснели сме и филм за Никола, остава много малко да бъде завършен докрай. Да, за такива неща времето определено не стига. Но съм решила да намаля малко темпото, защото този живот трябва да се живее, а не докато правим и изпълняваме плановете си, животът да изтича покрай нас.

С.Г.: Образът на Неда, който изгради в емблематичния филм „Пътят към София“ стана като твоя визитна картичка и може би отвори пътя ти към голямото кино и театър. Какво ти даде този образ и какво ти остави от себе си в него?

АМ.Г.: Аз бях на 17 години, когато започнаха снимките за филма, навърших пълнолетие по време на заснемането на продукцията. Успях да направя този образ без да имам някакъв опит и се радвам, че режисьорът Николай Машченко ме избра, защото реши, че аз съм типична българка, която носи българските добродетели и морала. И той започна работа. Това за мен беше комплимент наистина, а разбрах по-късно, че и авторът Стефан Дичев е държал много аз да изиграя този образ. Съпругата му – художничката Лиляна Дичева, направи някои мои портрети за последната ми книга „Сидхарта-Буда събуди се“. Да, оставих много от себе си в този образ, защото начина ми на поведение, ценностна система и преди всичко възпитанието ми, имат много допирни точки с поведението на героинята. Патриархалните ценности и морал за мен са много важни, така че се доближавах до този натюрел на ролята и мисля че съм вмъкнала много от себе си в образа на Неда. Работата на режисьора е много важна и ролята му е огромна – как работи с актьорите, как отработва всеки детайл, за да постигне крайната цел. За мен това беше една школа в киното и най-важното – работата на терен. Не може да се научи всичко това само от академията или курсовете. Николай Машченко ни научи на поведение по време на снимките. В последващ етап от живота ми, наученото там ми помогна аз самата да бъда продуцент. По-късно завърших и започнах работа като продуцент и всичко научено на снимачната площадка ми помогна много – всичко онова, което съм попивала от всички сектори, отвсякъде. Кинематографията ни през този период беше на изключително високо ниво, но за съжаление аз имах още само няколко участия в български продукции, защото след това започнах участие в италианското кино. Благодарение на българското кино аз научих много. Тогава се запознах с големите имена в киното. По-късно, когато дебютирах в италиански сериал за телевизия „Рай“ с режисьор италианец, той дойде и снима голяма част в България, а другата в Италия. В края на 80-те години вече започнаха да оценяват качествата на българските кинодейци. Мога да твърдя, че има много добри филмови проекти, защото вече 2 години ме избират в Комисия в Националния филмов център към Министерство на културата за оценяване на новите проекти. Много е отговорно, но ми носи удовлетворение.

С.Г.: Участваш в международни филмови продукци и в театрални постановки в Италия. Къде се чувстваш повече себе си – на българска или италианска сцена?

АМ.Г.: Преди да дебютирам в киното, за мен операта беше танцовата сцена – театър, класически, модерен, всякакъв. Не съм играла на театрална сцена в България. За първи път го направих в национален театър в Рим. С колеги, с които се бяхме виждали в някои филми, защото преди това бях снимала доста филми в Италия. Моят театрален дебют беше там, за което съм много благодарна, защото откриха, че бих могла да продължа да работя в театъра. Но аз не можех да пътувам на големи разстояние за по-дълги турнета, защото освен към семейството ми, имах поети ангажименти и като телевизионен журналист. Дълги години бях кореспондент на предаването „Добро утро“ с Александър Авджиев. След това работих в италианската телевизия „Рай“, 7-ми канал. Макар да имам спорадични участия, мога да бъда повече от благодарна, че театралният ми дебют беше в друга страна. Бидейки с Никола Гюзелев, беше изключено да отсъствам по 3 месеца и да продължа с театъра, така че участията ми там са много малко.

С.Г.: Основател си на биенале “Artemidia” за българо-италианско сътрудничество. Разкажи за проектите, по които работите?
АМ.Г.: Биеналето е витрина за автори, за тяхното изкуство и талант. Идеята ми дойде, когато България влезе в ЕС през 2007 г.

и така то се създаде предимно за български и италиански автори. Артисти от всички изкуства, като изключим киното, защото отделно в Рим има дни на българското кино. При мен участват и художници, певци, музиканти от всички жанрове (без балет, защото нямаме голяма сцена). През октомври ще бъде официалното откриване на Деветото издание. Биеналето се прави през една година и за тазгодишното съм поканила като специален участник Камелия Тодорова и един от нейните сътрудници. През всичките тези 17 години, през които се провежда биеналето, сме имали прекрасно сътрудничество с българското посолство в Рим и всички посланици. Биеналето се провежда със съпътстващи събития – преди и след това.

С.Г.: Българските творци, живеещи в различни точки по света, биха ли могли да участват в някои от тези събития?
АМ.Г.: Разбира се, ще се радвала на такова участие и то би било интересно за италианската публика.  В Рим в галерия „България“, се предоставя възможност, ако творби на авторите участват в  биеналето, да се организира изложба в Галерията. Това което правя, го чувствам като кауза и искам чужденците да видят добрата страна на България, от която могат да почерпят много.
 
С.Г.: Отдадена си и на друго изкуство – поезията, а словото е отпечатък на пространството около нас. С какво би искала да наситиш това пространство?

АМ.Г.: Словото само ме открива и сигурно съм имала потребност да изразявам себе си и по този начин. Това стана заедно с дебюта ми в киното – другия начин на изказ освен балета и киното. През 2000 г. излезе първата ми стихосбирка и съм благодарна на поетесите Станка Пенчева и Лиляна Стефанова, които ме окуражиха да продължа. Вълнуват ме не само лични теми – имам посвещения на много близки хора, на детето ми, но особено болезнена тема за мен е съдбата на България. Имам стихове, посветени на София, на Лом, където съм родена, на страната ми България. От години пиша в оригинал на италиански. В стихосбирката ми „Анабел и облаци под слънцето“ (2019) има включени стихове, преведени от български на италиански език с безценното сътрудничество на Джузепе Дел`Aгата – професор българист от Пиза, удостоен с много български награди. Това съм го описала с благодарност в книгата, която е и с богата илюстрация от различни мои роли в киното.

С.Г.: Последната ти поетична книга, която бе представена неотдавна, носи провокативното име „Сидхарта-Буда, събуди ни“. След онова духовно събуждане, което Вазов описа: „за няколко деня тайно и полека, народа порасна на няколко века“, днес заспахме ли отново?
АМ.Г.: Поводът за издаването на тази книга е 145 години от освобождението ни от османско иго от една страна и от друга –  нашето вътрешно израстване, за да започнем да виждаме нещата такива каквито са. Не, не мисля че сме заспали, напротив ние българите сме с отворени очи много повече от другите. Но ние винаги сме се подценявали, с едно ужасно чувство за малоценност, което за съжаление се компенсира от някакво сбъркано чувство на горделивост. Просто консумативното общество ни приглуши сетивата. Особено през последните 30 години това направо ни уби. Българинът въобще не е заспал, за което си дадох сметка през тези безумни 3 години на ограничения, които цял свят трябваше да преживее. Когато целият западен свят изпълняваше безприкословно наложените мерки, нашият народ имаше смелостта да има друго мнение и да го защитава в лицето на някои публични личности, които не си промениха мнението от началото до край. Търсеше алтернатива за получаване на информация, анализираше, сравняваше и имаше собствено мнение, което далеч не се подчиняваше на общоприетото. Така че идеята ми да се събудим е заложена в книгата като цялостно послание, както и че от нас самите зависи дали ще позволим някои неща да ни се случват.

Аз вярвам в мисията на България и на българите. България има мисия да разпространява вярата и християнската Любов навсякъде, мисия за духовното развитие на човечеството. Това е бавно дело, дълъг процес. Но той е като миг във вечността. Ние българите имаме един много дълбок, як корен. Освен че имаме първата държавност, но сме и едно от най-старото население. Но трябва да намерим баланса и да повярваме повече в себе си, а разбира се и да ни управляват правилните политици, които да са отговорни за държавата ни. Силно вярвам в България и духовните й хора.

С.Г.: Лъчезар Еленков е озаглавил предговора си на твоя книга „Да се събудиш с паметта на думите“. Ти какво откриваш в тази памет.

АМ.Г.: Един от духовните хора на България, за които говоря, е Лъчезар Еленков и в неговите думи има памет, която е жива. В паметта на думите всеки един от нас би могъл да открие много, но никой никога не слуша другия истински, така че да го чуе и да вникне в казаното. Когато аз започвам да казвам нещо, дори когато съм попитана, след 15 секунди вече не ме слушат. Аз лично обичам да слушам и да чувам другите. Трябва да обръщаме внимание на думите и тяхното послание. За съжаление забелязвам, че в мои постове по злободневни теми, никой не вниква в написаното ако няма снимка, често пъти въобще не се чете. Когато не толкова значителен текст е придружен със снимка се предизвиква много по-голям интерес. Мисля че всеки от нас трябва да си наложи да вниква в посланието на всяка дума, но и да сме отговорни, когато ги използваме. Като общество сме станали повърхностни и всичко това ни е довело до състояние на изключителна консумативност, състояние, което го живеем повече от 30 години. Не идеализирам времето преди това, но тогава имаше и доста добри неща, които загубихме, много малко положителни неща възприехме от свободния западен свят. Ако всеки един от нас сам в себе си има повече вяра за силата на българското, ние накрая ще успеем да изплуваме, ще успеем и в мисията си, но трябва да вярваме повече в себе си. Трябва да ценим и да се гордеем с постиженията на медалистите в художествената ни гимнастика, математическите олимпиади, талантите ни във всички жанрове и изкуства, големите ни имена в оперното пеене и музика. В Италия знаят и оценяват, че в нашата страна имаме образование, което подготвя талантите ни в музиката. И аз ги питам: „Ами вие защо нямате, след като Италия е родината на мелодрамата и на операта. Защо да нямате задължително музикално образование в училището, което да подготвя децата от малки“. Твърдо съм убедена, че трябва да се запази християнското възпитание, вярата, традицията, семейството и всеки един от нас трябва сам да допринесе нещо за духовното си пробуждане и съхранение. Трябва да се стремим към светлината и да се освободим от страха, защото когато се страхуваме сме слаби и това е едно от силните им оръжия, с което ни държат с наведени глави.

С.Г.: Професията ти изисква да се работи в екип, да има подкрепа и съпричастност. В тази връзка какво мислиш за приятелството – лично и професионално?

АМ.Г.: Приятелството ще го има винаги, докато светът съществува. Истинското, чистото приятелство е възможно само при истински и чисти хора, иначе другото е фалш, с интерес, целенасочено обвързване. То се дава – или го има или го няма. Когато човек е чист пред себе си и пред хората, той дава истинско приятелство, което е много ценно и то е завинаги. Както в България, така и в Италия, се срещнах с много добри актьори и режисьорски екипи. Много е важно, когато хората са сериозни и добри професионалисти – тогава нещата вървят както трябва. Защото ако някой върви с гордостта си напред, за да покаже колко е велик, накрая се проваля. Например има колеги, с които не сме се виждали 5-6 години и когато се видим на някоя продукция, все едно сме се разделили вчера, запазили сме си прекрасните взаимоотношения.

С.Г.: Към какво се стремиш – към мечтите или към целите си?

АМ.Г.: Да, имам мечти, следвам ги, макар не всички да могат да се осъществят, но важното е да се стремим към тях и винаги да ги има. Целите са нещо по-конкретно, по-материално. Но ако се отърсим от ежедневието си и се обърнем навътре в себе си, ще открием че имаме много мечти, духовната цел винаги я има, но ние сме я приспали някак си. Нека не приспиваме тази духовна цел, защото това е прекия път към мечтите.

С.Г.: Какво не знаем за Анна Мария?

АМ.Г.: Никой никога не може да бъде опознат напълно на 100 %, дори ние самите не се познаваме добре. Особено като сме по-млади, защото минавайки през годините и през самите себе си, се променяме, преодолявайки трудности и изпитания. Аз винаги съм била човек, който обича да се учи,  да почерпи някакъв опит и да се обогати вътрешно. Никога не ме е било страх да се науча на нещо ново и винаги съм търсила отговори. Аз обичам да знам. Това ме накара да започна да си задавам много въпроси преди три години.  Нещо стана и на мен ми се отвориха сетивата тогава, когато ни затвориха по домовете и си казах: „Не, това не е нормално“ и моят дух възропта. Но нека бъдем оптимисти, да останем с отворени сетива и да имаме антени, с които да долавяме доброто. Гледам на България и на бъдещето й с надежда, защото българинът има база, върху която да надгражда, има усещане за света и за себе си накъде да върви.

Снежана Галчева – зам.главен редактор на в-к „България СЕГА“, председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго,

вицепрезидент на Конфедерация на българските културни организации и дейци в чужбина

 

>>>

Уважаеми читатели,

Ако желаете да рекламирате при нас се обадете на тел. 773.317.8035 или пишете на емайл: bg7tv.editor@gmail.com (24/7)

За да получавате информация 24/7 ни последвайте във фейсбук!

1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:

Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited

Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago

Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited

2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega

Благодарим Ви!

в. “България СЕГА”

КОМЕНТАРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here