Когато „секънд хенд“ не беше мръсна дума

Някога българите имаха възможност да носят и качествени дрехи

Магазините за дрехи втора употреба, или както придобиха гражданственост „секънд хенд“ са нещо много често срещано в родната действителност. Много хора пазаруват от тях, защото често там откриват качествени стоки – не само дрехи, но и обувки, а също и аксесоари и много практични битови принадлежности. Въобще втората употреба се оказва насъщно важно за българина, защото тя е далеч по-качествена от това, което се продава по пазарите у нас. Едно е да си купиш спортен комплект със световноизвестна марка, който обаче е шит на съмнително място, а марката ме у повече от съмнителна и съвсем друго е да си купиш пак спортен комплект, но той да е с истинска, направо автентична марка, а качеството да е наистина като за световноизвестна марка.
Втората употреба обаче не е престижна, качествена е, но не носи социален просперитет със себе си. Богатите хора могат да си позволят да си купуват нови и качествени дрехи, обувки и аксесоари направо от скъпите магазини, а не да чакат, някой да ги е ползвал и те да ги използват едва след него, като секънд хен-хора! Това се появи като поведенчески стереотип в българското общество преди няколко години. Нашенците постепенно се позамогнаха, да, разбира се, че има хора, които се лишават от някои основни неща като храна, развлечения и облекло, но не ходят нито гладни, нито боси, нито пък са останали без забавления. Ето така се появи културата на отричането на секънд хенд пазаруването. Едва ли не то показва, че човекът е беден и е от ниска социална прослойка. А преди години, говорим за преди много години, далеч не беше така.
Секънд хенд-културата у нас се появи преди 20-тина години, когато масово започнаха да се внасят употребявани, но дезинфекцирани и изпрани дрехи от Запада. Но преди това, още във времената на комунизма у нас, внасянето на употребявани дрехи от близки и роднини, които живееха на Запад, беше нещо не само обичано, но дори и задължително в известна степен. Много от българите, които посещаваха своите хора в България в онези времена, носеха със себе си количество дрехи, много по-голямо от това, което реално може да им потрябва по време на престоя им в родината. Целта беше тези дрехи да бъдат оставени на техните близки за доизносване, защото бяха здрави, красиви и напълно запазени. Само един пример ще приведем. Георги Иванов от София, който посещава сестра си Цветанка в Калифорния през 1971 г., донася със себе си една риза, която там е получил от близки, но тя не е била нова, била е носена вече няколко години. Георги носи същата риза в България в продължение на много години, почти до 1989-та, когато настъпиха демократичните промени у нас. След това той подарява ризата на внука си, който също носи тази риза поне още десетина години. В един момент тя му отеснява и се налага да я подари. Тоест, става дума за толкова качествена дреха, която е носена години в САЩ, след това в България, след това отново от внука на Георги и накрая е подарена за доизносване на братовчед. Това показва първо качество на материята, качество и на изработката – шевове и конци, а също и разцетяване на плата. Така една дреха, която ако беше произведена у нас, щеше да се носи не повече от няколко години, докато се превърне в дрипа, се оказва че е толкова качествена, че може да бъде носена почти 50 години, което е повече от невероятно. При това говорим не за маркова риза, а за нещо като обща конфекция, каквато се е продавала масово в онези години в САЩ.
Но далеч не е само тази риза. Съпругата на Георги, Елена, която го придружава в САЩ през 1971 г. също си донася редица дрехи и аксесоари от там, които тя носи в продължение на години, чак до смъртта си в началото на 1990 г. След това те са доизносвани от други дами в София и цветовете и качеството на облеклата не са се променили особено, въпреки, че въпросните са не секънд хенд, а вече дори може би и четвърто пренасяне от човек на човек за доизносване.
Отново говорим за качество на изработваните облекла, качество, каквото тогава, в онези години в България не просто няма, но и не се предполага дори, че някъде съществува. А то не отнема кой знае колко много ресурс, но спестява разходи. Бедните българи тогава, защото тогава повечето българи наистина бяха бедни, имаха възможност да носят изключително качествени дрехи и да, те бяха секънд хенд, но бяха далеч по-добри и като качество, и като визия, и като модна тенденция, от огромното количество некачествени и грозни облекла, които бълваха социалистическите фабрики за евтини басми и конфекция.
Хората дори в София се обличаха сиво и безлично, защото нямаха избор и нямаха мярка за сравнение. Онези обаче, които имаха достъп до онзи секънд хенд, особено дрехите от САЩ, но далеч не само от там, бяха модерни и се отличаваха. Тоест тогава тези, които носеха секънд хенд не бяха от социалните низини, а бяха далеч по-нагоре в социалната йерархия на българското социалистическо общество. И така самото понятие секънд хенд през годините ротираше социалния си наратив.

Венцислав ЖЕКОВ
в. “България СЕГА”
сн. PB