Право-линейно, права линия… Тази права линия би могла да е безкрайна, да
продължи на практика по протежението на целия живот на индивида. Е да, но тази
права линия неминуемо среща по пътя си препятствия, които я отклоняват и тя, иска
или не иска, в един момент започва да криволичи, макар и винаги да може да се
върне към изначалното си положение на права линия при първа удала й се
възможност. Вероятно с годините става една все по-дебела, по-плътна права линия?!
Всъщност най-често тя е в състояние на търсене на варианти, чрез които да си
позволи лукса отново да е права линия. Една прекрасна, неповторима права линия…
Правата линия има способността да стига от точка А до точка Б, да намира
смисъла в тази цел, като с придобиването на житейски опит това пространство
между въпросните две точки постепенно се увеличава. Фактът, че се увеличава,
означава, че в него вече има място за повече информация. Тази информация или
знание може да е еднородно, да е в една посока и за дадена тема или теми. Смея да
твърдя, че такива хора имат интерес в по-тясна област, те притежават набор от
убеждения, които по-трудно се променят с времето и общо взето, голяма част от тях
остават като мото, като лайтмотив на живота им. Те могат години наред да повтарят
едни и същи или еднотипни “мантри” и е много лошо, когато тези “мантри” са твърде
неефективни и най-вече неадаптивни, ригидни, понеже така парадоксално те биха
могли да си сложат сами прът в каруцата.
Например ако аз вярвам, че всички творци са отвеяни и че аз не искам да съм
творец, защото това е пълна загуба на време или пък че в моята работа няма
никакъв творчески потенциал (сякаш дори и наглед сухи материи като математиката
или финансите, или, да кажем, инженерството нямат и творческа страна, ако я
потърсим упорито?!), то може и някъде там да пропусна една “отбивка” от правата
пътека или линия, където бих могла да разширя своя кръгозор, да развия други
аспекти от своята личност, да се опозная от друг ъгъл. Уау, дали пък не би било
вълнуващо?! Но ..хмм.. ц, не, уви, страх ме е, защото промяната означава
несигурност, а аз съм си създала един балон от безопасна познатост и си
съществувам в него, за което имам сериозните си лични причини. Има и друго,
творчеството ме уморява, защото изисква друг тип мислене и друг тип
продуктивност. За мен е по-леко и щадящо да мисля по-рационално, по-логично, по-
традиционалистки. Защо трябва да си затруднявам ума с излишни метафори, с
търсенето на един символен смисъл, когато мога да нарека просто бялото – бяло и
черното – черно. Защо да търся да утъпквам нови пътеки, когато има вече утъпкани,
защо да губя време да откривам наново топлата вода?! Това си е съмнителна
работа, затова по-добре да си карам помоему. Защо трябва да търся някакъв
специален смисъл в това цвете, да го товаря с изключителност, когато то е просто
цвете. Да, да, ясно, то е красиво и т.н., но все тая, пак е само едно нищо и никакво си
цвете. Нали?!
В същото време нека да отбележа накратко, че и в творчеството съществува
своебразна “безопасна” праволинейност. Някои творци са в самозаблуда, че са
невероятно различни, уникални, разчупени до неузнаваемост, обаче всъщност и е
така, и не е съвсем така. Факт е, че творческото или както някои го наричат,
“мрежовото” мислене, боравещо с доста далечни аналогии, с понякога претруфени
метафорки, е присъщо на творческата личност, но… Хей, творецо, я не се
самозабравяй! И ти си човек и уж неизчерпаемият ти потенциал и капацитет си имат
все пак своите тъънички граници и по този начин в различните свои цикли и
състояния, ти неизменно запазваш линията си, своя почерк и биваш разпознаваем,
независимо дали тази линия е приятна и любима за ценителите ти или е отегчителна
за тези, които те недолюбват. А и ако не беше разпознаваем, как експертите биха
могли да правят оценки на творби и да кажат дали това е твоя творба или е на друг
автор, чийто стил се доближава или наподобява именно твоя, но това определено не
си ти?! Плюс това, ти би могъл да следваш тази своя позната до болка линия, за да
не загубиш ценителите, читателите си, които вече са те харесали. За какво да
изпуснеш питомното и да гониш дивото и неизвестното…
Ако хората, склонни да мислят по консервативен начин, се закотвят твърде
много в това мислене, те рискуват да станат доста ригидни и дори често да избират
да останат насаме със себе си, защото се чувстват нечути и неразбрани. А за тях е
наистина важно да бъдат истински изслушани и чути. Те са носителите на
традициите в нашето общество и определено има какво да се научи от тях, особено
в такива объркани и несигурни времена. Но, повярвайте ми, те ще се чувстват
прекрасно и в уединението си, особено ако са на една по-зряла възраст и в случай,
че не бъдат чути, тъй като определено нямат потребност от много шум за нищо и
твърдо не желаят да правят компромиси със стила си на живот. Откъде накъде?! Ха!
Относно личния им живот, останат ли без партньор поради каквито и да е
причини, те изключително трудно биха излезли от своя ритъм и обичайното
лъкатушене по житейската пътека и едва ли биха създали ново семейство. Дори и да
приемем, че са от онези традиционалисти, чиито разбирания гравитират силно около
ядрото на семейните ценности, според мен отново би им било трудоемко да се
напаснат с един нов партньор и да се съгласят на компромиси и отстъпки в името на
общото благо, образно казано. И определено на партньора би му се наложило да
прояви огромно търпение и да отстъпва топло и с емпатично разбиране. Капчицата
вода дълбае камъка не със сила, а с постоянство и бих допълнила – безмерно
постоянство. Обаче те пък биха ви “възнаградили” с чувство на сигурност и
стабилност и определено будят доверие, така че именно затова са прекрасни
приятели и/или евентуални партньори (ако се осмелят да опитат, което, пак
повтарям, никак, ама никак не се знае). Нека не забравяме и че ние, хомо сапиенс,
сме така програмирани, че предпочитаме да общуваме с постоянни хора, с хора,
които са в по-голяма степен прогнозируеми, защото това ни дава спокойствие и
вътрешната увереност, че този човек не би ни предал или излъгал.
Тук е моментът да изтъкна и още едно голямо предимство на хората с
праволинейно мислене, а именно че ако техните житейски “мантри” са в по-голяма
степен адаптивни, те биха могли да помогнат на други хора да намерят своя начин
за ефективно справяне с проблемите си. Най-вече биха им съдействали
включително чрез даването на безценни съвети за изграждането на полезни навици
и самодисциплина, за постигането на набор от цели, и то с даване на добър личен
пример. Това може би прави по-праволинейните и консервативни индивиди добри в
попрището на някакъв вид коучинг, а защо не и в конвенционалната медицина или в
която и да е друга критична област, в която е валидно и изключително важно
спазването на правила и инструкции, по които стриктно да се движат, както и
създаването на стратегии и устои за по-ефективно работещи екипи. Тяхната голяма
самодисциплина ги прави идеални, когато са ни необходими стабилни хора, будещи
доверие и солидна доза респект, хора, които да са лице на бранда ни, например. Все
пак общо взето ги блазнят повече точните науки, тъй като там могат да са по-
спокойни и да не излизат от зоната си на комфорт и сигурност. Разбира се, вероятно
има и изключения, но много зависи до каква степен се разпростира
праволинейността в мисленето им.
Що се отнася до самодисциплината им, тя е едновременно безценно тяхно
предимство, но и уязвима тяхна страна, защото те плащат страшно голяма цена за
нея. Ама, както се казва, безплатен обяд няма, приятелю, нали?! Тя нерядко ги кара
да имат високи изисквания и очаквания от себе си и да не са доволни, когато не са
най-добрите, най-старателните и най-прецизните. Само че това никога не е
възможно, понеже ние, хорицата, сме родени не за да сме перфектни, а най-вече за
да сме щастливи. И могат да стигнат до крайности, до степен, в която другият човек
да ги помисли за леко хладни, емоционално дистанцирани, докато всъщност те са
сурови и нямат много време да се зарадват истински. По мое наблюдение, това е
обвивка, която те по-скоро използват като защита от околния свят, а и така се
предпазват и изолират, защото не им се занимава с всичко и с всеки, особено ако
това по някакъв начин ще ги извади от познатия им свят, от нагласите им, пък и, по
дяволите, направо искрено ще им досади. С времето могат да станат по-социабилни
и малко по-гъвкави, но това пак не пречи в дълбините на душата си да имат по-нисък
праг на приемственост спрямо околните, освен ако не положат усилия да се научат
да приемат другия с неговите различности и причудливости. Като оставим този факт
настрана, нерядко хората с праволинейно мислене прилагат суровост спрямо себе
си във връзка с изискванията си спрямо собствените си умения, знания и
възможности. За тях сякаш е от особена важност да поддържат високо ниво в
собствените си очи и нещо повече, да се усъвършенстват до безкрай. Когато ги
похвалиш, те може да се усмихнат скромно, докато вътрешно са твърдо убедени, че
следващият път биха могли да се справят къде-къде по-добре, особено ако
перфекционизмът им е силно заложен като личностова характеристика и, например,
са били и строго възпитавани в добавка, тоест интернализирали са един строг,
твърде строг и на моменти безмилостен Свръх аз. Реално самодисциплината е
твърде тясно свързана с перфекционизма в една или друга степен.
В противен случай, ако тези хора са под някаква форма разочаровани от себе
си и в мигове на слабост, е възможно да насочат поне частично суровостта си към
хора от близкото си обкръжение. Но пък нека помним, че не е изключено изпод тази
суровост да се крие загриженост към хората, които са истински важни за тях, за да
могат последните да станат по-добри, по-уверени и по-самодисциплинирани в
житейски план. Праволинейните хора като че ли до някаква степен, образно казано,
“изискват” близките им да бъдат максимално самостоятелни, понеже и самите те
често ценят високо самостоятелността в своя личен свят. Има вариант и да се
вкопчат като невидели (особено в децата си) и силно да желаят децата им да
следват техния път и да живеят по “техните правила”, но това рядко се случва и
може да настъпи същинска какафония. Особено ако всичко това бива налагано
деспотично и натрапчиво, без необходимия такт и търпение. Тогава настъпва
същински ад за децата или които и да е други близки хора и, съвсем естествено,
настъпва страховит крах в отношенията.
В този ред на мисли, струва ми се, перфекционизмът, самодисциплината и
праволинейното мислене, са лекарство в малки дози и естествено, като всяко друго
нещо, са отрова в прекомерно количество. Дозата е от съществено значение. Ако
такива хора се чувстват неуспели и нереализирали се (дебело подчертавам – по
техните лични критерии за успех в която и да е сфера от живота им, а не обективно
погледнато), особено в една по-късна възраст биха могли да се изпълнят с
носталгия, с известна тъга и да се заключат в себе си, да заживеят в един
своебразен затвор. Защото хем по традиция вече им се “налага” да “остаряват” (тъй
като всеки гледа по различен начин на различните свои възрасти – някои пък се
наслаждават и не дават и дума да се обели за това, че “остаряват”, а дори им
харесва да живеят с идеята, че животът им започва хей сега, на 70-80 години), хем
пък им се иска и са на сто процента убедени (и няма как да бъдат разубедени), че
биха могли да се справят и мноого по-добре в дадени дейности, занимания и тн.
Ооо, и още как?! Това дали ще има хора около тях или не, не променя нещата,
защото те така или иначе пак могат да се затворят и вътрешно неусетно да се
изолират и едва ли не да се самобичуват, не можейки да излязат от лоното на
именно тази гледна точка. И не си мислете, че ще промените мнението им с
директно противопоставяне. Никак, ама никак! Даже и да са учтиви и да се усмихнат
леко отнесено, в очите им ще съзрете едно изключване и оттам насетне всяка ваша
дума ще е вероятно глас в пустиня. Безумно талантливи са да правят прецизна
дисекция на себе си и понякога да се самонаказват под каквато и да било форма, но
това може да доведе до огрничения и в когнитивните им функции, във възприятията
им, защото те твърде много се концентрират в субективно оценените си
грешки/слаби страни или в недотам удовлетворителните резултати/ефекти (по
техните собствени виждания), а в по-краен вариант могат да стигнат и до тунелно
мислене.
В допълнение, доста от по-праволинейните хора са склонни да преповтарят
спомените за впечатленията си от дадени индивиди и/или случки по точно
определен начин, често с напълно или почти еднакви думи. Те и тук прилагат добре
отработеното умение да вникват и да се концентрират прекомерно в един или
малцина аспекти на ситуацията или на личностовите характеристики на дадения
индивид. Така, постоянно говорейки за тези едни и същи аспекти, е твърде възможно
да пропуснат шанс да анализират малко по-широкообхватно ситуацията или човека
и да открият още някаква причина за поведението му или да положат още едно
мъничко и уж незначително парченце от пъзела на цялостната картина. Даже и да
предположим, че са проницателни и са прави в мнението си, те са склонни да
зациклят в дадените гледни точки и са изложени на по-голям риск от мисловна
скованост и ригидност. И по този начин паметта им запечатва онова, което те си
преповтарят многократно и останалото страшно бързо се заличава. А човешката
памет без друго е конструктивна и променлива, тоест тя ще нагоди спомена според
нашите нагласи и мислене или според онова, което сме “записали” в нея чрез
повторенията и ние реално, колкото и да не искаме да си го признаем и да не го
осъзнаваме, почти никога нямаме напълно точни спомени. Концентрацията също и
без друго е доста ограничена, предвид че мозъкът ни си има своите лимити в
обработката на информация и не можем да забележим и обработим информацията
от безкрайно много стимули. Впрочем прави ми впечатление, че доста от по-
праволинейните и консервативни хора са изключително съсредоточени и трудно
могат и, още повече, най-вече не желаят да се разсейват с множество странични
стимули, докато например вървят по улицата или докато вършат каквато и да е
дейност. Не е изключено в по-голяма степен да се изнервят и преуморят, ако им се
наложи да се разкъсат между множество неща. Те не са твърде впечатлителни и са
по-скоро заети със собствения си свят, биха могли и да са по-вглъбени, което зависи
също и от други личностови диспозиции.
Обаче тъкмо в праволинейното мислене и като допълнение –
перфекционизмът е скрит един основен и голям плюс на тези хора, а именно
тоталната им отдаденост на попрището, което са избрали, на професията си, именно
защото те използват наистина всички усилия и целия си вътрешен потенциал да се
учат, да четат много, да се обогатяват и са напълно безкомпромисни
(суровостта/самодисциплината в малки дози е полезна все пак може би), като трудно
могат да си представят да не се ограмотяват в работата си и да не са максимално
компетентни и полезни с каквото им е възможно. Те могат, наистина го могат и го
доказват ежедневно, концентрирани са и са целеустремени. За тях трудностите са
предизвикателства, но е важно да се намери изход и правата линия да продължи
своето пътуване до крайната цел безпроблемно, въпреки на моменти лекото
мрънкане. Последното пиша с намигване към тях.
Домът им, както и домът на всеки един човек, е отражение на тях самите като
личности. Общо взето, когато видим нечий дом, можем да си направим някои изводи.
В случая на праволинейните хора, те рядко правят размествания на мебелите (още
повече големи размествания) и, като цяло, всяко мъничко предметче си знае
местенцето и трудно го променя. Това е донякъде сантиментално, защото може да
посетиш дома им сега и след 5-10 години и всичко ще си е там, грижливо подредено,
като че времето е спряло. И все едно не сте се виждали от вчера. Пак сувенирите и
книгите ще са си на обичайното място…и всичко. Всичко ще блести от чистота, а ако
не блести ще има обяснения по този повод, особено ако човекът е по-педантичен.
Мисля, че за тези хора важи с пълна сила английската пословица “Моят дом е моята
крепост” и някак и гостът се чувства на безопасно и сигурно място. И почти никога не
може да се забележи някакъв безпорядък или “творчески хаос” или поне не и
набиващ се силно на очи. Може да се каже и че всекидневните им навици и
планираните занимания са не по-малко подредени от дома им, което несъмнено им
доставя удоволствие. Като цяло рядко си позволяват кривване от тия си привички. А
нима е необходимо?!
Всеки е такъв, какъвто иска да бъде и е редно да уважаваме избора на хората
около нас, след като искаме и ние да бъдем разбрани и приети. Ние няма как да сме
еднакви, а пък и не е нужно, защото светът е красив именно поради своя букет от
разнообразие. Аз ценя подобен тип индивиди, защото уча много от тях и да си
призная, честичко се обвинявам, че невинаги притежавам достатъчно
самодисциплина и постоянство. Винаги може и още капчица, нали!? Но тоталната
перфектност е утопия, а нямам никакво време за утопични въжделения, защото съм
и реалистка и знам, че хората сме безкрайно субективни, особено в оценките си за
собствената си личност. Без последното да звучи като оправдание от моя страна.
Познато ми е чувството да изисквам от себе си, защото смятам, че наш дълг на
първо място към нас самите, а и пред социума и близките ни хора, е да се
самоусъвършенстваме, развиваме. Обаче си позволявам да мисля и че независимо
от възрастта ни, е добре да си останем едни деца по дух, едни малки любопитковци
и изследователи, експериментатори и шегаджии (особено със себе си) и да не
бързаме да остаряваме, както и да мислим, че вече всичко ни е ясно и няма какво да
научим. В някои свои мигове на усамотение си представям какво ли пък би било и
дали наистина ще е опасно за мен и навиците ми например утре да мина по нов
маршрут на път до работата си, да направя дадено действие по мааалко по-
различен от трайно установения начин?! Наистина ли ще ми е проблем, ако
например невинаги оставям даден предмет точно там, където стои винаги?! А дали
този предмет наистина би искал винаги да е там?! Или пък може би просто му
отдавам голямо значение, поради което го оставям винаги точно на неговото
“почетно” местенце?!
А относно външния ми вид, нужно ли е все да съм безупречна и копчетата ми
да са закопчани до горе, да нямам една измачкана гънка по себе си, както майка ми
усилено ме учи цял живот?! Все повече ми допада да имам нещо несъвършено в
“стайлинга” си, нещо естествено и неподправено и така намерих решението за себе
си. Така си създадох своя стил, който да ме изразява по начина, който ми се иска. И
страшно ми харесват хора, които също имат частица несъвършенство по себе си,
леко измачкана дреха или рошава коса… защото те живеят и не си губят времето с
мънички и незначителни детайли!
Също така, защо пък следващия път да не се самовъзнаградя, когато се
справя добре с дадена задача и потигна своя цел, получа поздрави от околните?!
Бих могла да се почерпя глътка вино и да се насладя, а на следващия ден отново ще
гоня нови цели и ще изисквам отново максималното от своята скромна особа. Вярно
е, че егото е като кученце, което е редно да възпитаваме и да не изпускаме от очи да
не вземе да се възгордее горкото, но бихме могли да вкараме малко баланс в
процеса на това възпитание. Нима от време на време не му е потребно и захарче?!
Съвсем нямам предвид да спрем на даденото ниво на развитие, а по-скоро нека се
заредим с положителна енергия и хармония като просто си кажем едно скромно
“благодаря” на себе си за положеното старание и изразходваното време. Ако сме
твърде сурови със себе си, че да видим успеха си, то нека нашето мерило е
всеотдайността ни и посветеността ни на дадената професия, занимание или
каквото ще да е. Умението да се самопоздравим за кратко е също толкова
съществено и ключово, както и умението да сме строги със себе си. И нека си
припомним, че дадена наша постъпка може да е добра или лоша по наше мнение,
но тази постъпка съвсем не ни определя като цялостни личности – нито единичната
добра постъпка/успех ни прави непременно добри хора за пример, нито пък лошите
постъпки/неуспехи – изцяло лоши. Малцина са онези, които могат наистина
оптимално правилно да се самоосъдят и, ако трябва да цитирам Малкия принц –
точно те са истинските мъдреци. Но дали ние сме чак дотолкова мъдри, че да се
самоосъждаме, толкова ли много си вярваме!? До безобразие много… Можем да сме
отговорни, но само дотам.
И накрая, но не по важност, какво ако опитам да излея на лист мислите си
следващия път, когато ме споходят?! Нямам предвид под формата непременно на
творчески търсения, а дори като едно нахвърляне и пречистване на ума ми, особено
ако тези мисли често ме спохождат и “копнеят” да излязат на бял свят, пък било то и
без да бъдат четени от широката публика… Нима би било лошо или неприемливо,
ако си създам такъв или друг нов навик, просто защото ми допада и понякога (дори и
рядко) изпитвам необходимост да го правя?! Бих могла чрез такъв метод да се
старая да развия аналитичните си способности относно дадена значима и актуална
за мен ситуация и това да ми помогне евентуално да разреша или избегна даден
проблем. Ако ми допадне идеята, бих могла дори да си позволя да започна да
практикувам медитация или да пробвам хипноза, за да разширя въображението си и
да “възпитам” известна доза творческо мислене, творчески подход към живота си…
просто за да експериментирам, като, разбира се, винаги мога да спра с прилагането
на който и да е новосъздаден навик, ако не ми хареса. Но нека си дам времето и
нужното търпение да опитам без предубеждения?! Мога ли?! Дали?! Не за да се
променям, за да допадна повече на другите, а за да се почувствам по-щастлива,
свободна, хармонизирана и т.н. и то само ако имам искреното желание да го сторя.
Праволинейността и концентрирането в една едничка цел помага на кондора да
разпери криле и да полети, както и да стигне до дадената цел, гледайки само напред
без да се разсейва. Но все пак понякога дали не му е нужно да се огледа и да
забележи какви пейзажи и гледки, сиреч може би и тук-таме какви скрити
възможности се разпростират изпод силните му, величествени и целеустремени
криле!?
Това са просто някои хрумвания, които могат да ви се сторят полезни. А в
случай, че ги видите като неблагоразумни и недотам подходящи или безопасни за
вас, то можете да ги игнорирате, да махнете с ръка с досада и да забравите
последните редове. В крайна сметка радвайте се на вашия собствен път по вашия
собствен начин… Обичайте себе си и важните за вас хора! И най-вече съумявайте
да се вслушате в съкровения си вътрешен глас.
Искрено ваша:
Деспина Клер
в. “България СЕГА”
Ако желаете да рекламирате при нас се обадете на тел. 773.317.8035 или пишете на емайл: bg7tv.editor@gmail.com (24/7)
За да получавате информация 24/7 ни последвайте във фейсбук!
1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:
Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited
Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago
Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited
2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega
Благодарим Ви!