Бяха първите дни на месец януари 1970 година. Голям студ, всичко беше замръзнало, от улуците падаха ледени шушулки. Ходехме да се пързаляме на замръзналото езеро на Цар-Симеоновата градина. Дърветата бяха в снежни паяжини – невероятно зимно-приказна красива гледка. Аз се прибирах от училище – техникума, в който учех в Пловдив. Бях премръзнал и малко мокър от забавлението на леда по пътя, макар че бях облечен в дебело ученическо палто, домашно плетен вълнен шал и ушанка. Гражданите на нашия любим град Пловдив хвърляха пред къщите си пясък и пепел от печките, които горяха с въглища и дърва, за да може да се ходи по тротоара. Отопляваха кухните си – там, където нашите скъпи майки и баби говтеха най-вкусните гозби. Беше друго време и трудни години – на силните мъже и жени.
На около 30-40 метра пред мен вървеше много бавно възрастен мъж, към осемдесетгодишен. Всички в квартала го мислеха за чудак. Винаги беше костюмиран, с вратовръзка и бомбе. Зимата обличаше дебело кафяво палто. Живееше сам, в голям апартамент на улица „Антим I”. Бях вече близо до него, когато той изведнъж се подхлъзна и започна да пада назад. Веднага хвърлих ученическата чанта настрани и го прегърнах преди да падне на замръзналия тротоар. Това се случи на 10-15 метра от неговата къща. Внимателно го съпроводих до външната врата. Той отключи вратата и чак тогава ми благодари. Беше изпаднал в шок. Думите му бяха изпълнени с топлота и искреност
– Ванко, ти ми спаси живота. Можех да падна и да си ударя главата и да остана на място, или да си счупя някой крайник, което ще е още по-лошо за мен. Няма да има кой да ми купува храна, от любимата ми супа, която си взимам от закусвалнята – каза с вълнение възрастният човек.
Покани ме у тях да изпием по един горещ чай. Аз се върнах да си взема ученическата чанта и след това влезнах в апартамента му на първия етаж. Той се казваше Христо Иванов, но всички в квартала го наричаха „Френския”. Беше приятел на баща ми и ме познаваше. Заедно с баща ми ходеха на екскурзии в различни краища на България. Няколко пъти татко го канеше вкъщи на гости. Майка приготвяше вкусни ястия и баница. Чичо Христо много бавно започна да ми разказва своята семейна история. Родът му бил от Ямбол. Прадядо му през 1830 с много български семейства – над 200 хиляди човека от ямболския, сливенския и старозагорския край, били преселени в Бесарабия, днешна Украйна. Българите, с много труд и упоритост, направили от пустеещата земя земеделски рай. Нямало е нещо от селскостопанската продукция, което те да нямат. Забогатели, но винаги милеели за родната България. През 1907 година, той заминал да учи във Франция, в град Париж – строително инженерство. Там, в Париж, се запознал с една красива и благородна французойка от банкерски род. Всички я знаели като дамата на милосърдието. Избухнала Балканската война и Христо се записал доброволец в желязната българска войска. Бил произведен в чин подпоручик от инженерните войски. След войната се върнал в Париж, оженили се с неговата любима и им се родила дъщеричка – красива като малко ангелче. Той, вече като доказал се строителен инженер, заминал от Франция за Бразилия, да строят мостовете над многобройните бразилски реки. Стояли над 10 години в Бразилия – той вече бил голям строителен ръководител на проекти – началник. Печелел добре и станал милионер. Завърнали се във Франция, там продължил да работи в строителния бранш. Жена му и дъщеря му често ходели в Африка и Индия на благотворителни мисии, да се грижат за бедните в незавидно положение. По време на една от тези мисии в Индия, се разболели от малария и починали. Това се случило малко преди да избухне Втората световна война. Двете били наградени посмъртно от френския президент за доблестната благотворителна дейност.
При тези думи от очите на чичо Христо започнаха да се стичат едри сълзи. Настана неловка тишина. След тази пауза, чичо Христо продължи с разказа си. Останал сам и решил да се завърне в България. Избрал да заживее в красивия град Пловдив. Избухнала Втората световна война, която продължила шест години. После в България настанала смяна на властта и държавата попаднала в съветския лагер. И така, той повече не се завърнал във Франция. Живеел и работил като строителен инженер в България. Мосю Христо Иванов живееше със спомените за неговите скъпи жена и дъщеря и с огромната си библиотека с книги на български и френски език.
Комунистическата власт искала да му вземе апартамента през 1945 до 1946, но френският посланик се застъпил за него, като е дал дипломатическа нота. Чичо Христо беше с френски паспорт, но с голямо патриотично българско сърце. Той почина три години след нашата среща. Веднага след неговата смърт, апартаментът му беше взет от държавата и там се настаниха висши комунистически функционери. И сега, след 50 години, още помня пророческите му думи и няма да ги забравя никога: „Откъдето мине съветската болшевишка чума, там демокрация, свобода и човечност няма да има!”
Иван Тодоров, Чикаго
Ако желаете да рекламирате при нас се обадете на тел. 773.317.8035 или пишете на емайл: bg7tv.editor@gmail.com (24/7)
За да получавате информация 24/7 ни последвайте във фейсбук!
1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:
Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited
Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago
Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited
2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega
Благодарим Ви!