Скъпи читатели на в-к „България СЕГА“, поради проявения интерес към книгата „В десет въпроса“, в която са включени български творци и общественици, живеещи по света, продължава поредицата, в която на страниците на вестника ще ви представяме нашите събеседници чрез формата на интервю.
Съвсем наскоро в националния музей „Земята и хората“ в София се състоя премиерата на романа на проф. Златимир Коларов „По тънката повърхност на леда“, с участието на Недялко Йорданов, Хайгашод Агасян, Христо Деянов, Руси Чанев. Книгата бе представена от Никола Иванов и Анжела Димчева.
Верен на това, с което се занимава вече толкова години, писателят-сърцевед отново показа една разчупена рамка на своето художествено претворяване. С таланта на перото си и мъдростта на духа ни накара да търсим и осмислим баланса, който трябва да намерим, движейки се по тънката кора на леда, за да вървим към целта си или да потънем в дълбочината на бездната. Всичко това той го постига с дълбокото познаване на човешката душевност от практиката си на лекар, както и със силата на словото и естетиката на творец. Начинът на композиционното построяване на творбата допринася още повече за емоционалното й възприятие и кара читателят нетърпеливо и жадно да поглъща страниците й. А прочетеното да бъде преосмисляно отново и отново. Макар че в началото на романа, авторът има специално посвещение към жените, с които животът го е срещнал, на страниците се разгръща един многопластов калейдоскоп от съдби, философски размишления, психологизъм и с изключителен професионализъм ни въвежда в отношенията между поколенията, между приятели и интимни партньори, предоставя ни възможност да търсим отговорите на въпроси, които всеки един от нас си е задавал. Книга, написана с много дълбоко познаване на човешката душевност и фин психологизъм, както от философска гледна точка, така и от професионалната му позиция на лекар.
Поздравления за новата книга на проф. Златимир Коларов! Нека все така силата на изкуството да ни показва истинските неща от живота по красив и смислен начин. За да преминаваме през трудности и страхове и да можем да опазим крехкия баланс между здравата почва и пропастта на бездната.
С.Г.: Особено ми е приятно, че отново си мой събеседник, от когото може да се научи много. Поздравления за романа, който по нестандартен начин ни кара да преосмислим живота си, както и истинските ценности, заради които си струва да го живеем. Творбата разглежда широк спектър от житейски ситуации, но ти имаш едно много целенасочено посвещение „На жените, с които животът ме срещна отблизо“. Жената ли е в началото на всичко?
З.К.: В човешкото битие Жената е в началото на всичко – тя зачева, дава живот, грижи се, отглежда… Убеден съм, много пъти съм го казвал и в книгата съм го написал: „…жената е направена чрез биотехнология от реброто на мъжа, т.е. тя е второ издание на човешкия род и, като такова, подобрено, по-съвършено, по-възвисено – мъжът воюва и убива, жената ражда и се грижи, мъжът отнема животи в битки, жената дарява живот и в мир, и в битки…“. Това я поставя на най-високото място в класацията ми на човешките добродетели, ценности и идеали. На премиерата казах, че много от читателите свързват посвещението „На жените, с които животът ме срещна отблизо“ с любимите и любени жени. Всъщност, жените в живота на мъжа са много повече от любимите и любени жени. Първата, като за всеки е майката, която дарява сина с безграничната майчина нежност, доброта и всеотдайност, следващите са бабите, които даряват внуците с вълнуващи и затрогващи неща, които се помнят цял живот – „супата на баба, баницата на баба, баба каза…“. Следват съученичките с напъпващата женственост, до която не смеех да протегна ръка, за да докосна чувстваното интуитивно тайнство – любовта, поради типичните за пубертета свенливост, плахост и неловкост, следваха състудентките, които с разгорялата се женственост и пищност ме караха да се втурна през глава към фантазираното и мечтано приключение, за да се сблъскам с безразличието в изстиналите им очи, пациентките от всички възрасти, в чийто очи виждах примирение, тъга и мъничко надежда да оцелеят едно за себе си, друго – за близките си, за да не ги наранят с болестта и болките си, придружителките на тежко болните, които се грижеха всеотдайно, денонощно, до изнемога за синовете, дъщерите и съпрузите си и не накрая – любимите и любени жени, които със страстта си ме караха да изпитвам непознати изживявания и чувства, любимите и любени, но разочаровани жените, които ме отпратиха и ме накараха да осъзная, че не съм единствен, изключителен и неповторим и ме научиха да ценя подарената чувственост и всеотдайност и да им се наслаждавам, докато ги има и последно – жената, която ме закотви на кея на семейното пристанище, където битувам вече тридесет и осем години. Всяка една от тях ми разкри по една част от богатата, многолика и тайнствена същност на жената. Романът „По тънката повърхност на леда“ е моето дълбоко преклонение пред нея – Жената във всичките й житейски измерения – любовница, прелъстителка, съпруга, майка…
С.Г.: Един от героите в романа ти нарича жената „голямото тайнство на живота“. Ти разгадал ли си го?
З.К: Не съм, както никой мъж не го е разгадал напълно, само се е докоснал до него – за кратко, мимолетно, някои за по-дълго време, зависи как е подходил, с какви помисли и чувства е тръгнал към разгадаването на Жената – голямото тайнство на живота… Един от героите в книгата – психотерапевт и психиатър казва на своя пациент: „Не се опитвай да разбереш жените, чувствай ги – какво усещат, какво ги вълнува, какво желаят, за какво мечтаят. И тогава ще ги разбереш отчасти, но никога напълно…“. Сега, от позицията на годините, все по-често си мисля, че по-важното от това да разбереш нещо е да имаш усещането за него, защото осъзнаването на същността и стойността на детайлите са безсмислени, ако липсва емоцията от досега с тях, пък било тя и не напълно осъзната, важното е чувството да се е пробудило, струната в душата да е звъннала. Логиката (разбирането) не трябва да задуши емоцията (чувстването), защото живеем с вълненията, с мечтите и душите си. Поради това логиката трябва да ни подкрепя, извисява и окриля, а не да ни принизява до земята, както се случва много често.
С.Г.: Все по-често говорим за силата на слабия пол. Къде се крие тя и в какво се изразява?
З.К: Дълбоко погрешно е да се счита, че жената е слабия пол. По биологични показатели Тя е силния пол – по продължителност на живота, по заболяемост, по броя на мъртворажданията на мъжките и женските плодове в утробата на майката и по-още много други показатели. Еволюционното обяснение затова е всичко, което казах в отговор на първия въпрос – че жената ражда и се грижи. От еволюционна гледна точка тя е по-ценната за природата със способността си да създава, съхранява и отглежда живота, да се грижи и помага. Животът многократно го е доказал – както една жена може да се грижи и помага, никой мъж не може да го направи. Свидетел съм на стотици примери в тази насока с моите болни и техните близки сестри, съпруги, майки – на саможертва и отдаденост до пълно игнориране на себе си, на мечтите, на живота си дори с едничката идея да помогне на любимия човек. Всъщност това прави жената силния пол, не само нещата, които изброих по-горе.
С.Г.: Днес толкова много се отделя внимание на физическата красота. Но има ли все още сетива за онова скрито тайнство на Жената, чийто чар трябва да се търси зад видимото, за да се вникне по-дълбоко в душата й?
З.К: Клише ще е да кажа, че „красотата е мимолетна“. Отнася се за физическата красота. Мисля, че духовната красота е вечна – тя е тази, която облагородява, окриля, осмисля, вдъхва живот на всичко, до което се докосва. И всеки един от нас, независимо от физическия си облик, носи в себе си и част от духовната житейска красота – едни повече, други по-малко. За съжаление има и трети, които със скверни мисли и пагубни дела са потъпкали напълно заложената от съдбата в тях частица духовна красота, по-точно заложената от съдбата възможност за духовна красота, която всеки сам трябва да доразвие, съдбата само ни е дала шанса да го направим. И всичко зависи от нас самите. Способността на Жената да се жертва и да помага безрезервно е част от духовната й красота.
С.Г.: Да се върнем към романа. По много интересен начин ни насочваш към прошката. Онази голяма и съдбовна, чрез която човек може да намери спасение или да потъне в разрушителното самосъжаление от болката на причиненото. Защо е толково трудно да се прости и да получим пречистване? Само силните ли прощават?
З.К: Считам определено, че не силните, а извисените прощават. В тази насока има няколко степени на индивидуално съзряване – физическо, ако липсват генетични дефекти, всеки го постига, психическо – и тук, ако липсват генетични дефекти, всеки го постига, интелектуално – зависи от усилията, които всеки е положил да повиши познанията си, да усъвършенства уменията си и емоционално съзряване – способността да овладееш негативните си, стихийни, праисторически емоции на архетипа, вложени във всеки от нас от памтивека, с едничката идея индивидът да оцелее във враждебната заобикаляща среда. Алчността, завистта, користта, желанието за власт, заради облагите от нея и много други стихийни пориви и чувства, които разяждат личността отвътре, ако не ги осъзнае и овладее на време, преди да са го обсебили напълно. Осъзнаването на тази проста истина е част от извисяването на Духа. Между тези четири категории съзряване липсва пряка зависимост. Човек може да е емоционално съзрял и извисен, дори да не е начетен и високо образован и обратното – много високо интелектуални личности са на много ниско емоционално равнище, считайки себе си за повече от другите. В този смисъл извисените прощават, а извисяването, безспорно, дава сила, така че, може да се каже, че и силния прощава, с уговорката да е овладял тъмната част в себе си, за да има право да го приложи и за другите край него…
С.Г.: Само с няколко детайли в повествовванието ни показваш как две жени с различна съдба проявяват силата на майчината любов – на отказване и поемане на отговорност. На какъв подвиг е способна тази любов и би ли се спряла тя пред нещо?
З.К: Няма прегради за майчината любов – тя е безгранична, безпределна, изначална, вечна! Едно от интелектуалните и творчески предизвикателства, което си поставих като автор още като замислях сюжета и подреждах фабулата, бе как да покажа и мотивирам отказа от майчинство и това да не звучи измислено, преднамерено, натрапено и нереално, а логично и дълбоко емоционално осъзнато, за да разкрия още по-силно и драматично силата и жертвоготовността на Жената – майка. Медицинската ми практика ми помогна в случая. Как – ще оставя читателите да намерят отговора в книгата. В противовес на отказа от майчинство, поставих и другата ситуация – приема на майчинство, така че двете позиции да са равни по сила и въздействие. Дали съм го постигнал? Не знам, очаквам отговора от читателите.
С.Г.: Главният лирически герой е с богата душевност, но и със силен вътрешен конфликт, който е сложил отпечатък на живота му. Страховете от болестта, която не може да контролира, не му позволяват да премине през тъмната им страна и да ги превъзмогне. Този страх преодолим ли е и как?
З.К: Прототипът на главния герой, с който медицинската ми практика ме срещна, не бе успял да преодолее страха. И това бе дълбоката му драма – иначе бе красив, стегнат мъж на средна възраст, напълно здрав. Проблемът бе, че в детството и по-късно в края на юношеството си бе преживял две психически травми, които бяха оставили дълбок отпечатък в паметта му и бяха предначертали живота му по-нататък. Причината бе, че не бе споделил навреме с близките и професионални психиатри страховете си и ги бе оставил непокътнати дълбоко в подземията на паметта и дълбините на подсъзнанието си. Това само за себе си не бе достатъчно за драматургичната трагедия на героя. Трябваше да измисля още няколко травмиращи обстоятелства, които да го тласкат все по-надолу и по-надолу по тънката повърхност на леда, която всеки момент може да се пропука и тъмната вода да го погълне. В намирането им отново ми помогна медицинската ми практика.
С.Г.: По същата причина – оправданият страх от бъдещето, героят в романа проваля щастието си, отказвайки да сподели живота си с жената, която е открил, за да не я нарани. Кога човек е по-отговорен – когато остава настрана от случвщото се или когато поема отговорност с всичките последствия?
З.К.: Когато човек остава встрани от случващото си е чисто бягство, често и предателство. Мисля, убеден съм, че всеки трябва да поеме отговорност пред себе си, пред другите – за мислите, за постъпките, за действията си, за съдбата си, за съдбата на близките си хора, за другите, за обществото. Другото би било малодушие и безотговорност, които раждат черни плодове. Следващото предизвикателство бе да намеря дълбок, ясен и категоричен мотив на главния герой за поведението и отношението му към жените – едновременно да ги желае като всеки нормален мъж и болезнено да чувства липсата им и от друга страна да ги отбягва. И това трябваше да не звучи измислено и преднамерено, а логично решено и емоционално осъзнато, което засилва до крайна степен драмата на героя, която го довежда до единствения реален край, изведен в началото на романа. И тук е мястото да кажа, споделих го и с нашия общ приятел литературния критик Георги Н. Николов в друго интервю за книгата: Винаги съм твърдял, че композицията е много съществена част от всяка творба. Това се отнася в пълна сила, както за музиката, така и за литературата, но в музиката е най-отчетливо и ясно (най-вече за запознатите с музикалната теория, аз не съм сред тях, но имам усет за начина, по който композиторът „вае“ настроението и постига въздействието). Във всичките си текстове се стремя да постигна най-съвършените за дадената история форма, стил, конструкция и композиция, едновременно с това да бъде ясна, нагледна, лесна за възприемане, което никак не е лесно да се постигне с думи върху листа. Това е задължителна част от „писателския занаят“, според мен, стига импровизациите и обратите да не са безсмислени, както се среща понякога при някои автори, стремящи се да постигнат евтин ефект със самоцелни средства. И в другите ми два романа „Безкрайни бели полета“ и „Illusio magna“ композицията е подчинена на фабулата и сюжета и никак не е случайна – тя е носител на съществени, неказани и ненаписани в текста идеи и послания на автора с надеждата читателите, ако не ги разчетат, да ги почувстват интуитивно. Така паралелните действия в „По тънката повърхност на леда“, движенията напред и назад във времето, повествованието от първо и трето лице, изповедта като литературна форма, „разказ в разказа“ са търсени литературни похвати, за да изразя най-точно историята, погледната едновременно „отвътре“ и „отвън“, в случая подчинени на идеята да се надникне в тайните на Вселената Жена, без да може читателят да ги разгадае, както никой мъж досега не ги е разгадал, а само да ги почувства.
С.Г.: Един от героите ти казва, че „от мига на нашето зачатие носим в гените си закодирана генетичната си съдба“. На осъзнато ниво можем ли да променим нещо и как, за да контролираме някои процеси?
З.К: Тази мисъл написах преди повече от двадесет години в една от медицинските си монографии, във второто издание допълних „…освен генетичната, в мига на нашето зачатие носим и социалната си съдба, която в голяма степен е зависима и следствие от генетичната ни съдба…“. Тези думи приписах и на един от героите в книгата – невролог, с когото се среща главният герой, воден от страховете и комплексите си. Там неврологът казва, че „…съдбата ни е дарила с едно голямо оръжие – Втората сигнална система (силата на думите) – способността да осъзнаваме нещата, да обменяме информация, да направляваме живота си…“ В мисълта и словото е разковничето да контролираме психиката и живота си, да борим страховете си, да се извисяваме, да не пропадаме, т.е. да използваме по най-добрия и ефективен начин силното оръжие с което съдбата ни е дарила – силата на Словото и Мисълта…
С.Г.:Страданието според Достоевски е начин за пречистване. Колко може да се понесе от него, за да бъде то извисяващо духа?
З.К: Винаги съм твърдял, че раят и адът не са на небето, а на земята, че всеки миг от нашия живот ние сме в досег с тях. И, че в голяма степен от нас зависи, до коя от двете половини на света ще се докоснем. Виждал съм го много пъти в болницата и живота как едни хора са затънали в ада, а други са се докоснали до рая. За съжаление първите са повече от вторите, а много от вторите не съзнават, че контактуват с рая, но такава е човешката природа – осъзнава нещо, когато го загуби. Осъзнавайки тази проста истина, можем да отворим сетивата си за рая и да затворим вратите на ада в душите си – това ни е подвластно! Не трябва да корим съдбата, че не е справедлива към нас, когато не сме направили това, което е трябвало да направим, за да си помогнем. Виждал съм и другото – позитивни хора, връхлетени от житейски загуби и несгоди, едни изгубили позитивизма си, други оцелели… Страданието е пречистващо, само ако даде повод за размисъл, усъвършенстване и конструктивна равносметка, а не на отчаяние, примирение, загуба на вяра и отказ от живота.
С.Г.: Какво би искал да кажеш на жените, като едната част от цялото, благодарение на което светът съществува.
З.К: Да бъдат такива, каквито са, те други не могат и да бъдат.
Относно романа ще цитирам текста на четвъртата корица, който отразява най-сбито същността на книгата: „Съкровени, чувствени, изстрадани истории за неуловимия дух на жената през погледа и душата на мъжа. Нестандартни герои и съдби, нестандартни вълнения и чувства, нестандартни обрати, нестандартни сюжет и фабула, които движат действието в пресичащи се паралелни линии и от сблъсъка им лумва пламък, който гори душата. Кинематографична образност, движение назад и напред във времето, първо и трето повествователно лице се смесват в монолитно цяло, непредвидим и непонятен пъзел, който се реди ред по ред до последния абзац. Надежди и мечти, страхове и болка, еротика и нежност, мистика и тайнство; история, която кънти и резонира в душата дни наред.“ И благодаря за поканата да гостувам на в-к „България СЕГА“ и с пожелание за здраве на нашите сънародници в САЩ и Канада.
Снежана Галчева – зам.главен редактор на в-к „България СЕГА“, председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго, вицепрезидент на Конфедерация на българските културни организации и дейци в чужбина (ВСОАА)
Уважаеми читатели на в. “България СЕГА”, за да получавате инфо 24/7:
1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:
Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited
Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago
Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited
2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega
Ако желаете да рекламирате при нас се обадете на тел. 773.317.8035 или пишете на емайл: bg7tv.editor@gmail.com
Благодарим Ви!
