Даниела Паскова е родена и живее във Варна. Завършила е Медицинския институт в града и работи в Спешното отделение на МБАЛ-Варна. И макар че си обича работата, нейната истинска страст е да пише разкази или както самата тя споделя „просто да разказва истории“. Автор е на сборниците с разкази „Живот на 360 градуса“, (2014) и „Мирише на звезди“ (2021). Член е на Съюза на писателите – Варна и Салон за българска култура и духовност – Чикаго. Предлагаме ви разказа „Звезда“ от последната книга на авторката. В очакване на Рождество – нощта, в която стават чудеса… Приятно четене!
Снежана Галчева – зам.главен редактор на в-к „България СЕГА“, председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго, вицепрезидент на Конфедерация на българските културни организации и дейци в чужбина (ВСОАА)
ЗВЕЗДА
Даниела Паскова
Казват, че Витлеемската звезда ще си остане загадка за вечни времена. Появила се преди хиляди години в небето, тя се показвала само пред погледа на свети хора и в продължение на две години била пътеводител на трима влъхви. Завела ги до Йерусалим светейки нощ или ден, докато не им показала чудото на Рождество. Витлеемската звезда ще си остане мистичен феномен и ще очарова със своята тайнственост поколения вярващи в чудото на небесните ангели, които бдят над нас и ни показват пътя към доброто.
Зная, че звезди има винаги над нас – и през деня и през черна, непрогледна нощ. Дори и да не се виждат те са пътеводител за тези, които успеят да видят следата… Чувството, че над пътя ти бдят е вълшебство… без значение звезда ли ще е или ангел – вярата в това винаги носи топлина и неимоверно щастие. И ти се иска да обгърнеш света с любов… защото знаеш, че някой бди над щастието ти и те обича… въпреки всичко и всички.
Тази нощ погледнах към небето и потърсих своята звезда. Всеки иска над него да бди най-ярката – онази, която блесва първа, още докато хоризонта се обагря в кърваво-червено преди да се скрие слънцето. Всеки иска неговата звезда да е най-горещата и носеща най-много закрила.
Тази нощ аз си харесах една малка звездичка… там в ъгъла на тъмното небе до едно малко облече с форма на глухарче. Звездата блесна леко, спря дъха ми и се стопи в нощта без следа… изчезна. Казах си: „Може би съм се заблудила.” и се взрях в небето, търсейки я. Ветрец се заигра с перцата на облачното глухарче и те се пръснаха във всички посоки, отразявайки червения блясък на последните слънчеви лъчи. Облачето се пръсна като след магичен взрив и на негово място ми се усмихна звездичката. Затичах се… не исках отново да я изгубя. Небето тъмнеше все повече и повече и ярката светлина на луната и големите звезди можеха да я засенчат.
– Чия съдба носиш ти? Не се крий, моля те! – протегнах ръка да я погаля… и тогава тя ме видя. Събра цялата си звездна сила и ми намигна.
– Искаш да ти разкажа ли? Ще ме следваш ли? Не искаш ли да събереш топлина от някоя голяма звезда? Ще ти е по-лесно. При мен ще е трудно…
– Ще успея. Виждам те. За мен светиш ярко. Разкажи ми…
Звездата блесна за миг по-силно. Вярата ми ѝ донесе нови разноцветни нюанси светлина, тя се откъсна от нощното небе и леко и ефирно се понесе към земята. Уплаших се. Очаквах да ме заслепи и изгори приближавайки се, но тя си остана така малка и бледа. Притворих очи, докато тя хващаше за ръка въображението ми, а в душата ми пламна топлина. Полетяхме…
Бъдни вечер. Казват, че тази нощ е тиха. Казват, че е свята. Нощта на чудесата.
По улиците хората намаляваха. Всеки бързаше да се прибере в къщи и да сподели живота с най-близките си и обични хора. Аз също се прибирах след тежък работен ден. Уморена и обезверена… Исках да забравя този ден. Исках да вляза в къщи усмихната. Търсех в нощта забравата, защото не исках повече да мисля за думите:
„– Близки нямаш ли?
– Не, жена ми почина преди години.
– А деца?
– Децата ми са в Германия.
– Краката ти са измръзнали, нали знаеш?
– Зная. Напих се една нощ и заспах в една канавка. Валеше дъжд… май. Студено е било сигурно…
– Демаркирали са вече зоните. Готов е.
– А? За какво съм готов?
– Приемайте го за ампутация.И двата крака, с подбедрици. – лекарят се обърна и замина.
Исках да забравя…”
…
„– От къде го водите?
– От дома. Сестра му е с него. Успяла е да го спре преди да се обеси.
– Да се обеси ли? Че защо при нас?
– Е… така казва тя. Изпил е голямо количество алкохол. Затова при вас. Пореден суициден опит.
– Здравни осигуровки?
– Не. Работел в чужбина.”
Исках да забравя…
…
„– Ало! Няма да дойда тази вечер, мамо… Друг път ще си хапна от сърмичките… Газовата бутилка избухна. Изгоря всичко. Приемат ме в болницата… Добре съм… Не се притеснявай… Добре съм… Къщата изгоря… Добре съм…
– Освен изгарянията виждам и порезни рани по лицето. От какво са? Счупени стъкла ли е имало?
– Да. Къщата изгоря… Избухна… Стъклата… Добре съм, мамо! Не идвайте, празнувайте спокойно.”
Исках да забравя…
…
Сирена на линейка.
„– Какво водите?
– Алкохол и кокаин…
– Смесена интоксикация – алкохол и медикаменти…
– Инхалирал дим – пожар в Младост.
– Отравяне с В58…”
Алкохол, хероин, медикаменти, отравяне, изгаряне, инсулт, инфаркт, травма на…
Исках да забравя…
Стъмнило се беше. Градът въздъхна притихнал празнично и осветен от хиляди разноцветни лампички. Бистро и ясно небе с хиляди звезди, разпилени сред тъмата и запалили фенерчета от лунния блясък. Бъдни вечер. Нощта на чудесата…
Тиха нощ, свята нощ. С отдалечаването от централните улици бляскавите светлини на коледните украси постепенно намаляваха. Останаха само по няколко прозореца на блок, окичени с разноцветни коледни лампички. Всички прозорци светеха, но Коледните лампички бяха рядкост тази година. Светеха някак тъжно и бледо… точно като моята малка звезда.
Трудно се следваше бледа светлина. Погледът прескачаше от прозорец на прозорец, през вход към следващия и после се плъзгаше към другия блок… после съседния и съседния… търсеше шарени светлинки. И когато ги зърнеше приковаваше очи за миг в прозореца, лампичките мигаха закачливо, а душата чуваше думи… думи, които никога не ще поискаш да забравиш:
„– Хайде на масата! Стига сте се гонили. Ще направите беля.
– Я, каква отрупана маса! Мамо, днес е празник нали?
– Да, днес е бъдни вечер. Седнете и ще ви разкажа.
– Мамо, мамо, сложила си още една чиния. За кого е? За…за…
Двете малки деца се загледаха към мястото, където преди катастрофата стоеше баща им. После се побутнаха и впериха поглед през прозореца в ясното небе с блещукащи звезди. Майката сведе поглед, изтри с опакото на дланта си малката сълза хукнала по лявата ѝ скула, усмихна се, погали рожбите си по главиците нежно и тихо прошепна:
– Днес е бъдни вечер, деца. Стават чудеса…”
…
Следвах малката звездичка трудно, но в сърцето ми се разгаряше жарава. Все повече и повече топлеше след всеки следващ прозорец.
…
„– Татко! Хайде, чакаме те. Седни най-после пред този компютър, стига си обикалял наляво надясно.
– Идвам де, чекай бе Доче. Сега, сега…
Старецът затвори телефона и затътри уморени стъпала към бюрото в ъгъла на стаята. Седна, сложи очилата с дебелите стъкла, отвори големия тефтер пред себе си и зачете:
– Сега… отварям онова синьото балонче на „скипето”, после търся Дочето. Ето я… и натискам „Избери с видео”… не стана нищо. Чакай пак да пробвам…
– Дядо-о-о! Дядо-о-о!
На монитора в прозорчето се бутаха двете му внучета.
– Дядо, пък аз си поръчах на Дядо Коледа самолет. Един такъв с големи криле… изтребутор. С него ще ти дойда на гости, да знаеш.
– Изтребител бе глупчо! – двете дечица се сбутаха – Дядо, има ли сняг при теб? Тука да знаеш колко много сняг има-а-а! Направихме си снежен човек днес, ама нямахме морков и му сложихме за нос пръчка. Точно като носа на Жорето стана. Хи-хи…
– Ей, не е като моя! Като твоя е…
Старецът се усмихна мило и с треперещи пръсти повдигна очилата с тежки, дебели стъкла, за да изтрие сълзите си…
– Милите ми дечица. Бъдете благословени, на дядо съкровищата…”
…
Следващият прозорец:
„– Димо, ела да запалим Коледната свещичка. Тази нощ е свята. Може би ще се сбъдне мечтата ни и догодина на Коледа ще сме трима…
– Идвам, Ани. Не се натъжавай, мила. Каквото ни е писано това ще стане. Следващия път всичко ще мине по-добре, сигурен съм. Докторът каза…”
Мъж и жена се прегърнаха и целунаха нежно, а на масата им блесна силно най-ярката свещичка, която бях виждала.
…
Усмихнах се.
– Благодаря ти! – погалих малката звездичка и тя заблестя по-силно. – Стопли ми сърцето, благодаря ти!
Подухна ветрец и я отнесе далече на небето – там в малкото ъгълче, от където беше слязла в началото на пътя ми. Освети го, запали надеждата в сърцето ми и си тръгна.
Големите бляскави коледни украси са красиви – също като големите и ярките звезди – видими са от всички, но излъчват студена светлина. Витрините привличат погледа, в МОЛ-овете е топло и шумно, но душата там зъзне… защото за да се разгори топла жарава е нужно само едно малко пламъче, а не изпепеляващ пожар. Дали ако Витлеемската звезда е светела бледо на небето тримата мъдри влъхви биха я последвали? Сигурна съм, че всекиму е отредена звезда и съдбата му е начертана винаги с ярка светлина, но тя се вижда само от този, на когото е обречена…
Отключих входната врата и пристъпих в къщи. Лъхна ме топъл аромат на канела и джинджифил.
– Мамо, ела да видиш какви коледни сладки правим с тате. След малко са готови.
– Добър вечер, мила. Уморена ли си много?
– Не, никак не съм уморена. Добър вечер. Ухае прекрасно…
Бъдни вечер. Казват, че тази нощ е тиха. Казват, че е свята. Нощта на чудесата…
>
Уважаеми читатели на в. “България СЕГА”,
1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:
Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited
Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago
Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited
2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega
Благодарим Ви!
