Българката Мартина Новакова присъства на три театрални сцени едновременно – на българската, испанската, а в последната година и половина и на нюйоркската. Експериментира с похвати от различни видове театрални жанрове като театър на предметите, сайт-специфик, вербатим и сетивен театър. Работи предимно като драматург и режисьор, но често играе в представленията си.
Завършва магистратура по Социален и образователен театър в Нюйоркския университет, където учи благодарение на стипендия “Фулбрайт”. Преди да замине за Ню Йорк, живее четири години в Мадрид, където завършва първата си магистратура по Театрално изкуство в Университета “Карлос III”. Бакалавърската ѝ степен е по Испанска филология в Софийския университет. В момента преподава испански език в Нюйоркския университет. През 2021 г. с колегата ѝ Мигел Валентин създават българо-испанския театрален тандем “Валентин и Новакова” и печелят първа награда на “Конкурс за Нова пиеса” на НБУ, с председател Георги Господинов, с пиесата “Урок по самота”. Последният ѝ проект е „Опакован Аудиогид”, аудио-пърформанс в Софийската градска художествена галерия, посветен на творчеството на Кристо и Жан-Клод, режисиран от Василена Радева.
Ето какво разказа Мартина Новакова за рубриката БГ Свят на БТА:
Как и защо избрахте Мадрид за магистратурата си?
Завърших езикова гимназия с испански език, като още от началото започнах да взимам активно участие в ученическия театрален фестивал на испански език, събитията, организирани от Институт „Сервантес“ и испанското посолство. Испаноезичните култури и литература, малко по малко, се превърнаха в основния ми интерес, освен театъра, затова реших да уча Испанска филология. В Софийския университет имах прекрасни преподаватели и благодарение на тях открих превода, който, въпреки че рядко упражнявам, за мен е едно от най-любимите ми и предизвикателни за ума занимания. Избрах Мадрид заради Хуан Майорга и не би било преувеличено, ако кажем, че той е най-значимият испански съвременен драматург. В магистратурата преподаватели ми бяха някои от най-познатите действащи режисьори, драматурзи и актьори в Испания. Програмата беше изцяло практически насочена и резултатът беше създаването на “Паноптикум” – представление, в което за първи път бях автор на всички елементи. Голяма част от всичко, което научих в Мадрид, дойде от възможността да гледам на живо големите имена на европейската театрална сцена.
Какво е усещането, когато „Оnce You Cross the Ocean“ („Веднъж прекосиш ли океана”) ?
(Мартина Новакова представи дипломния си документален моноспектакъл “Оnce You Cross the Ocean” в Генералното ни консулство в Ню Йорк началото на декември, бел. ред.)
Отговарям на тези въпроси от самолет над океана, междинно пространство, което силно ме вълнува заради историческото си и символично значение. Именно тук, на това абстрактно място, което толкова трудно можем да си представим, се развива и действието в пърформанса.
За мен прекосяването на океана е възможност да погледна на познатото от нова гледна точка, да експериментирам с това как определени разбирания и поведение се възприемат другаде. Моментът, в който започнеш да поставяш под въпрос неща, които цял живот си приемал за абсолютна истина или единствена възможност, може да бъде болезнен, но ти си този, който накрая избира какво да направи с наученото. Не мисля обаче, че всичко може да остане същото, както преди.
Зрителите на премиерата миналата седмица бяха от над 10 националности и най-големият успех за мен е, че толкова специфична тема като животът на българските артисти в Ню Йорк, успя да се превърне в универсална и всеки от тях успя да намери нещо значимо за себе си. Накрая помолих публиката да попълни анкета, в която да довърши изречението “Веднъж прекосиш ли океана”. Позволявам си да споделя с вас малка част от проучването си, а именно някои от отговорите, които са документ сами по себе си.
Веднъж прекосиш ли океана… започваш да оценяваш дома си; никога няма да се върнеш същият; опознаваш себе си; започваш да мислиш различно; или изоставяш дома си, или го носиш със себе си; трябва да решиш коя част от себе си да покажеш на света; всичко зависи от теб; светът става по-достижим и по-широк едновременно.
Какви са приликите и разликите между живота в България и Испания, този в Европа и Америка?
Мисля, че животът на дадено място зависи най-вече от това с какво запълваме ежедневието си и всички останали обстоятелства, които го диктуват. Едно е да бъдеш студент в Ню Йорк, Мадрид или София, друго е да работиш в тези градове или да пък да търсиш работа. В Ню Йорк на ден можеш да се срещнеш с десетки хора и да имаш чувството, че всеки живее в напълно различна реалност, дори вечер всички да се прибират в Бруклин например. Това е валидно също и за Мадрид и София. Ако говорим за опита на имигранта, за мен отново е въпрос на избор дали човек ще избере да живее в Щатите, или в България, дори и животът му от 20 години да протича в Бостън.
За мен Ню Йорк не е най-приветливият град на света, въпреки че много хора казват, че от момента, в който стъпят там, се чувстват у дома. Това със сигурност е най-трудният за опитомяване град, в който съм живяла и, колкото и да е невероятно това, че всеки ден можеш да видиш нещо, което е най-изумителното в света, това понякога създава усещане за ненаситност, пренасищане или пък страх от това да изпуснеш нещо.
Първият път, когато се прибрах, ми беше странно да вървя по софийските улици и да не виждам цялото културно разнообразие на Ню Йорк. Липсва ми и толерантността на хората в големите космополитни градове и лекотата, с която приемат и уважават другия.
Документалният моноспектакъл “Оnce You Cross the Ocean” е дипломният Ви спектакъл в New York University. В него въплъщавате образите на шестима български артисти, които живеят в Ню Йорк. Може ли да ни кажете кои са те и как ги избрахте?
За проекта интервюирах 15 артисти, идващи от различни сфери на изкуството. Използвах части от историите на шестима от тях, за да съставя драматургията, като опитах да създам една обща голяма история, разказана от различни гласове, с различна житейска история. В пърформанса всеки един от тях е представен под друго име, тъй като целта му не е да разберем повече за дадени личности, познати на българската сцена. Разкрият ли се имената на интервюираните, този общочовешки характер на историята, би се изгубил. Относно подбора, в него имаше голяма доза случайност, тъй като имам списък с още поне 20 артисти, които ми се искаше да интервюирам. Най-трудната част беше именно избора на истории, тъй като нямаше интервю, след което да не остана изключително развълнувана и с още, и още нови въпроси, които исках да задавам на всички останали. Когато говорим за житейски истории, е невъзможно те да бъдат сравнявани качествено, така че подходът ми беше да отговоря на основните въпроси, които си бях поставила преди да започна проучването си и които в процеса потвърдих като важни и наболели теми. Търсех още разнообразие в професиите, причини, поради които всеки е дошъл тук и конфликтни мнения. Последното е много важно, защото всички интервюта бяха взети поотделно, а на сцената трябваше да влязат в диалог, дори и хората да не се познават помежду си.
Интервюирали сте ги в рамките на година и половина. Какво ги попитахте и кои бяха най-провокативните отговори?
Основните ми въпроси бяха свързани с това какво ги е довело в Ню Йорк; как се е отразила промяната на културния контекст върху творческата им работа; какъв образ има България в Щатите и какъв би им се искало да има; каква е настоящата им връзка с българската сцена и какво би трябвало да се промени или пък не в България, за да се върнат.
Като най-провокативни бих определила отговорите, свързани с образа и присъствието на България в чужбина. Това беше и причината да превърна тази тема в конфликтното ядро на разговора. Въпросите, които аз самата си задавам след тази година и половина, са свързани с това как изразяваме любовта и загрижеността си, в този случай – към родината. Дали патриотизмът е най-висшият израз на любов или пък това да сме критични към нещата, за които най-много ни е грижа.
Вербатим театърът се състои в дословното пресъздаване на думи и жестове и се занимава не само с това какво се казва, а най-вече как е казано то. През миналия семестър учих при Анна Дивиър Смит, създателката на вербатим театъра, според която най-много разкриват моментите, в които речта на човек се “пречупва”. Когато някое изречение всъщност се окаже въздишка, когато преди да избереш дадена дума трябва да преглътнеш още няколко, когато се опиташ да опишеш усещания, които понякога не могат да бъдат назовани или заговориш в сегашно време за някого, когото обичаш и си е отишъл.
Имам големия късмет и огромната отговорност да се опитам да “въплътя” всички тези изразени и неизразени емоции, с надеждата те да достигнат и до всички останали.
Спектакълът „Паноптикум“ разказва за необичайни предмети, които съхраняват спомените на момиче. Различават ли се по нещо във Вашите спомени българските предмети от испанските или американските?
Връзката ми с предметите винаги е била специална и в резултат на това те заемат важно място във всичките ми театрални проекти, някои от които, както “Паноптикум”, попадат в жанра театър на предметите. За мен те са архив, начин да се съхрани спомена и да остави следа. Не мисля, че разделям предметите си на български или небългарски. Така както и човек не разделя биографията си на части, а всички етапи в нея са част от един и същ живот. Разликата, която по-скоро намирам, е свързана с отношението към тях, което се променя с времената, в които живеем и консуматорството. Къщата на баба ми в с. Сливито е пълна с биографични предмети и това си личи не само от външния им вид, а и от начина, по който тя се отнасяше към тях, който никога няма да забравя. Иска ми се някой ден да направя архив от всички тези движения и жестове, които помним от бабите и дядовците си, в тях има толкова много безценна история, която не трябва да се загуби.
Създали ли сте приятелства с българи в чужбина, откакто не живеете в България? Какви са впечатленията Ви от българската общност в САЩ ?
В Ню Йорк започнах да общувам с българи още със самото си пристигане заради работата по проекта. Още през първия месец отидох на събитие в Консулството и там се запознах с хората, които щяха да се превърнат в моята общност тук. Интервютата също така имаха голямо лично значение за мен, тъй като успях да съотнеса някои от историите и съветите в тях към това, което се случваше с мен в този момент и мисля, че това много ми помогна.
Българската общност в Ню Йорк имат богата традиция от културни мероприятия в сферата на музиката, литературата, киното и други. Те продължават и до днес по инициатива на консулството, други български организации или лични творчески проекти, като повечето от тях са насочени не само към българската, а и към широката публика.
ЙОАНА КРЪСТЕВА
Снимка: Мартина Новакова, личен архив
БТА
>
Уважаеми читатели на в. “България СЕГА”,
1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:
Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited
Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago
Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited
2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega
Благодарим Ви!
