РЕЦЕНЗИЯ от проф. д-р Златимир Коларов
„Когато думите не стигат“ – поезия,
предговор Димитър Христов, Изд. Мултипринт, 2020
Безспорно условие за пълноценна и обективна художествена рецензия е максималната безпристрастност на критика към автора и творбата. Това не изключва емоционалното съпреживяване в хода на четенето и осмислянето. Означава да не си ангажиран предварително емоционално или интелектуално в една или друга степен и, ако си, да „изчистиш“ съзнанието си максимално от наслоеното, да останеш „насаме, очи в очи“ с текста и нищо друго. Без да съм литературен критик, като редови читател, ще кажа, че при докосването до поетичните творби на Снежана Галчева от сборника с поезия „Когато думите не стигат“ изобщо не мога да бъда безпристрастен към автора – пристрастието ми идва от народолюбивата дейност, която Снежана извършва на хиляди километри от Родината с отдадеността на възрожденец и ентусиазма на безспорен родолюбец. Ще се опитам да компенсирам тази моя пристрастност към авторката с максимална безпристрастност към стиховете, включени в книгата. 70 стихотворения, подредени в три раздела „Кога се раждат стихове…“, „Да извървим пътя си докрай“ и „Вечност ще ти подаря“, съответно деветнадесет, двадесет и пет и двадесет и шест във всеки от разделите, повечето от тях, ако не и всичките, писани далече от Родината, като се има предвид, че от двадесет и една години авторката живее в САЩ. Това, може би, е причината за тънката носталгична нишка, която споява стиховете в книгата, втъкана най-въздействащо в „Лилавите софийски нощи“, „Созополски бряг“, „Зимен Созопол“, „На баща ми“, „Сънувах те, мамо“, „Къщата на моето детство“, „Пейзажни импресии“. Отговорът за тъгата намирам в „Между два бряга – океан“ – чудесна метафора, която онагледява живота на хилядите наши съграждани, разделени от Родината с океан, пример, как с няколко най-обикновени (четири) думи, може да се кажат хиляди неща и загатнат още много други. Тук думите на Снежана Галчева не само, че стигат, а и надхвърлят многократно засекретеното в тях – мисъл, равносметка, чувство, художествена интерпретация, интелектуална провокация… И категоричната и безапелационна като присъда равносметка, която те пронизва със своята неумолимост, от която боли, без да виждаш рана, защото раната е някъде там – скрита дълбоко в душата:
„Няма нужда от повече въпроси –
между двата бряга винаги ще има океан…“
Краят на стихотворението „Кога се раждат стихове“, дало заглавието и на първия поетически цикъл на книгата, безапелационно, ясно и категорично определя отношението на поетесата не само към своите, но и към чуждите стихове и към поезията изобщо, думите й звучат едновременно като изповед, откровение, заклинание, призив към пишещите братя:
„…грях е да се вплита
стих във чувство, без да си от него изгорен.“
И наистина – без пожара в душата на поета, няма чувство, няма стих, другото е стихоплетство, т.е. грях – пред читателя, пред поезията, пред изкуството, пред Словото… Мисля си – писането на поезия е миг, искра, проблясък, на къс разказ е бягане на къси разстояния – на един дъх от старта до финала, а на роман е маратонско тичане – изнурително, дълго, трудно, че белетристиката „се кове“, както майсторът железар изчуква орнаментите по повърхността на медното менче – бавно, упорито, дни наред докато постигне жадуваното съвършенство, а поезията се ражда спонтанно, връхлита поета изневиделица, вдъхновението идва при поета някъде отгоре, от Астрала, да си поет трябва да си „целунат от Бога по челото…“. Потвърждение на тези мои мисли намирам в първото стихотворение на книгата, посветено „На всички поети“:
„…върху белия лист на безвремието
се раждат стихове –
пречистени и святи.
Докоснати от Бог
и написани
от ръката
на поет!“
Раждането на „вик от болката“ и „…тътенът на този стих/отеква в нас като спасение“ ни отвеждат в дълбините на поезията, където вълнението, прозрението, чувството и смисъла се смесват в едно неделимо цяло – сърцето на поетическото Слово. Поставянето на стихотворението „На всички поети“ в началото на книгата е своеобразно посвещение, реверанс и поклон към пишещите братя-стихотворци.
Потвърждение на идеята, че вдъхновението на поета идва някъде отгоре, от Астрала, намирам в стихотворението „Олтар“:
„Пристъпвайки навътре в себе си,
като към свят олтар на храм,
в мене сякаш се отваря
на Вселената всевиждащо око.
И тогава с вълшебно тайнство
душата ми извайва
картина, звук и стон!“
Темата за Бог, сътворението, Божественото начало, смирението и прошката вълнува дълбоко поетесата, срещаме я в стихотворенията „Зовът на сърцето“, „Благодаря ти, Господи“, „Молитва“ , „Рождество“, „Икона“ – страстта и вопълът, втъкани в думите карат стихотворенията да звучат като молитва, отразени със смиреността и извисеността си най-ярко в „Молитва“:
„Искам човешката си гордост да смиря
и да подам за прошка ръка,
непростимото да мога да простя,
да се извиня дори за чуждата вина.“
Преживян, изстрадан, искрен призив да не бъдеш победен, да не склониш глава и да се откажеш, а да продължиш по пътя, въпреки „болката в ляво“, поетесата вгражда в „Икона“:
„Дори от болката в ляво,
която с тонове тежи,
не се отказвай.
С нея пътя продължи.“
Със същия заряд и с доразвиване на алегорията за пътя и непреклонността пред превратностите на живота е заредено и стихотворението „Начало“ – пределно откровено споделяне, вопъл, стон, своеобразен поглед на поетесата за изминатия от нея път и пътят, който предстои. Друг поглед върху пътя, който предстои да извървим, „за да стигнем до своята Голгота“, неосъзнали опустошението от делника, от обърканите си неосъзнати чувства и пропуска да се насладим на безгрижието и на красивите неща край нас – на „пролетния дъжд“ е отразено в „За да извървим пътя докрай“. Стихотворението е провокация да се замислим за цената, която плащаме по пътя към собствената си Голгота. С философските прозрения, разсъждения и мисли „Миг от вечността“ ни кара да се замислим за краткостта от една страна и за безкрайността от друга на живота:
„Животът ни е миг
и този миг
е кръг на вечността.“
„Когато станем само светлина,/ще се намерим отново -/пречистени и истински./Когато бъдем само светлина…“ (Лабиринт) и „Благодаря за всичко, защото го има./Не, не се разделям с нищо/просто някой от мен си отива…“ (Нещо от мен си отива) носят внушенията, заряда и прозренията на източната философия за относителността на живота, смъртта, успехите и загубите, за безсмъртието на душата, за вечността… „Нещо безвъзвратно си отива от нас…“ от края на стихотворението „Сезони“ и заглавието на следващото стихотворение „Нещо от мен си отива“ е стилистичен преход от преклонението пред красотата на природния кръговрат на времето към философското обобщение „Благодаря на всички, защото ви има“ и „Благодаря за всичко, защото го има“ от следващия куплет.
„Принадлежност“ искрено, чувствено и страстно повдига края на завесата, зад която е притаено Великото тайнство на природата – Жената, съчетала в душата си възвисеност и греховност, „с едничката цел Жената да пребъде, за да се съхрани Животът…“ – както описах в няколко разкази и интервюта нещата, които дълбоко ме вълнуват. За разлика от емоционално нагнетените и философски заредените стихотворения, които цитирах, простичкото, наглед констативно, в известна степен ежедневно и безличното „Един човек го няма вече между нас“ от началото и края на едноименното стихотворение звучи страшно – още един пример за силата на искреното, изчистено, непретенциозно, пестеливо Слово, което разтриса читателя като удар от ток с високо напрежение. Въздействието се засилва и от поводът, по който е написано стихотворението – смъртта на журналиста Милен Цветков, на него е посветена поетичната творба. С посвещение за друг загинал при други обстоятелства – алпинистът Боян Петров – е „За избора на свободния дух“. Началото и краят на стихотворението ясно и категорично изразява преклонението на поетесата пред „избора на свободния дух“ да „изкачи звездните простори“:
„За избора на свободния дух не се говори,
пред него можем само да мълчим!“
С интимна, изповедна, лирична искреност са пропити стихотворенията от третия цикъл на книгата „Вечност ще ти подаря…“ – към любимия, към любовта, към себе си, към другите. Задушевно, смирено, тихо поетесата разкрива най-нежната и уязвима част от себе си, от желанията, от мечтите си, скрити дълбоко в душата й:
„Любовта ми ще е тиха, бяла
и от нея ще извира светлина.“
(Признание)
„Подарявам ти стиха си!
В него цялата ме има.“
(Подарък)
Цикълът и книгата завършват с „И всичко започва като свято начало!“ – потвърждение, без да е пряко споменато, на принципа, че „всеки край е начало“ – на нещо ново, на нещо друго… Какво ще бъде то – ще го намерим, убеден съм, в следващата книга на Снежана Галчева, „плод на интелектуална и емоционална зрелост, вдъхновена от жаждата за красота и взаимност“, както отбелязва в предговора поетът Димитър Христов.
в-к „България СЕГА“
>
Уважаеми читатели на в. “България СЕГА”,
1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:
Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited
Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago
Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited
2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega
Благодарим Ви!
Екип на в. “България СЕГА”
