ЗА ДА НЯМА ПОВЕЧЕ ДУПКИ В ДУШИТЕ…

Уважаеми читатели на в-к „България СЕГА“, представям Ви два текста на проф. Златимир Коларов, чиято гражданска съвест на човек, лекар и писател не може да остане безразлична към случващото се на световната политическа сцена. За войната, за победителя и победения, за цената на свободата и морала и за още много философски въпроси, на които търсим отговори, ще прочетете в написаното от него. Един проникновен познавач на човешката душа, на болката, на безмислието от жестокостта и омразата, но заедно с това и човек, който ни дава надежда, зависеща от нашия избор. Защото всеки един от нас носи отговорност преди всичко към себе си, които сме част от великото цяло на сътворението. Нека прочетеното остави следа!

Снежана Галчева – председател на Салон за българска култура
и духовност – Чикаго и вицепрезидент на Конфедерацията на
българските културни организации и дейци в чужбина
За в-к „България СЕГА“

ДУПКИ ПО СТЕНИТЕ

В качеството на председател на „Българското медицинско дружество по остеопороза и остеоартроза“ бях поканен от проф. Секиб Соколович да изнеса лекция на Първата национална конференция на Босна и Херцеговина по остеопороза през март 2013 г. Любезен домакин и добър организатор, проф. Соколович поемаше разходите, свързани с пътя и престоя ми в страната. Предоставяше възможността аз да избера как да стигна до Сараево – с влак, самолет или автобус. Избрах да пътувам със собствената си кола – поканата бе идеална възможност да разгледам две съседни нам страни с по едно преспиване по пътя…

ПРЕЗ СЪРБИЯ

Стотина километра са по магистрала, останалите триста – по тесен двулентов натоварен път, по който пъплят поочукани коли, прашни камиони, стари автобуси. Хората – изпити, поочукани и прашни като колите си. Усещането е за бедност и умора…
Преспиваме с жена ми в Кралево, исторически град с богато минало и цветно настояще – създава го пищен крайречен парк с добре подържани алеи и морави с вековни дървета и цветя. Извън парка – цветността се губи.
И продължаваме към Босна. И отново – тесният двулентов път с прашните коли, поочуканите камиони и стари автобуси. Атракцията в тази час от пътя е Дървения град, построен от Емир Костурица от дърво – от дърво са дори паветата по улиците на града, всъщност атрактивно артистично селище с тридесетина къщи на върха на широк хълм сред други хълмове, разпилени нашироко в сърцето на планината, недалеч от границата с Босна, където може да се преспи срещу двайсетина евро. Всяка улица е наименована на виден кинаджия – Фелини, Антониони, Де Сика… На стената на една от къщите са нарисувани лицата на Гагарин, Че Гевара…, ликът на Достоевски ни посреща пред ресторанта с библиотеката, заела дългата стена на голямата зала. Може да гледаме и филм по избор в кинозалата, също от дърво, но времето ни притиска и продължаваме по тесния двулентов път, който след двайсетина километра ни извежда до границата с Босна.

ДО САРАЕВО

Следва същият двулентов натоварен път със същите стари, поочукани и прашни коли, камиони и автобуси, но с остри завои и ниски мантинели. И много тунели – дълги от няколко до стотици метри. Изброих четиридесет, след това им изгубих броя.
Притъмнява. Някои от тунелите са без осветление. От таваните им прокапва вода. От сумрака пътят се стеснява, тунелите ни поглъщат като гърла към Ада…

В САРАЕВО

В Сараево пристигаме по тъмно. Настаняваме се в хотел със същото име. Вечеряме и излизам на терасата на апартамента. Тясна река ни дели от широка магистрала, с несекващо движение в двете посоки. Зад нея искрят светлините на високи блокове и ниски къщи до върха на дълъг хълм, заграждащ от юг града.
Движението по магистралата постепенно се разрежда. Светлините по хълма гаснат една след друга. Тихо е, спокойно е и по своему – уютно…

НА КОНФЕРЕНЦИЯТА И ПО „БАШ ЧАРШИЯТА“ НА САРАЕВО

На следващия ден конференцията започва със стандартните процедури – откриване от проф. Соколович, поздравления от Министъра на здравеопазването, от Ректора на Медицинския университет, от гостите… Моята лекция минава успешно – възбужда интерес, задават ми въпроси, отговарям… Следобеда отиваме до „баш чаршията“ на града с жена ми и проф. Саша Димич от Института „Радон“ в Нишка баня – Сърбия. Непривично ни е – джамии и типични ориенталски тесни улички с малки магазинчета с традиционните за Босна медени джезвета и филджани, фереджета в различни цветове, шарени черги и килими, гласът на имама, звучащ над града за следобедна молитва…, картина типична за Цариград и Ориента, но не и за град в сърцето на Европа. Минаваме покрай паметна плоча върху реставрирана сграда в ориенталски стил, указваща, че Градската библиотека е била разрушена при бомбардировките на сръбската армия. Саша инстинктивно снишава глас, като споменаваме войната. В магазините и в кафенетата, където пием кафе и чай, ни питат откъде сме. Като разберат, че сме от България, хората се усмихват, като разберат, че Саша е от Сърбия – усмивките угасват. Усеща се, че споменът за войната още крее в душите на сараевци…
Саша се прибира в хотела, с жена ми тръгваме из квартала отвъд реката – високи съвременни блокове и ниски къщички с тесни, криви улички, които стигат до върха на дългия хълм, заградил града от юг. Минаваме покрай църква с нестандартна форма на кораб и джамия до нея – дели ги паркинг с познатите прашни, поочукани коли.
По стените на блоковете с изглед към хълма тъмнеят малки и големи дупки от куршуми, гранати и отсколки. Мисля си за дупките по стените, които оставят дупки в душите, че раните по телата ще зараснат, а дупките в душите ще останат и по неведоми психологични пътища ще се предадат на идващите поколания, че дупките по стените са рани не само по телата на босненци и сърби, но рани и в сърцето, в душата на Европа… Табела „Тузла, Мостър…“ указва как да се стигне до тези вече мирни градове, всъщност емблематични места за битки, разрушения и смърт, за хора с дупки в душите…
Жена ми изважда фотоапарата и започва да снима стена, нашарена от дупки като дантела. Възрастна жена закрива обектива с ръка и пита гневно:
Защо снимате?
За да не се повтаря повече войната! – отговарям.
Като вижда, че сме добронамерени, запрята полата и показва глезена си с две дълбоки белега – единият прав и тънък от хирургичен разрез, другият грапав и изпъкнал като топка.
В крака си имах две железа от граната. Едното го извадиха, другото остана, че било дълбоко…
Пуска полата си и отминава… И ще стои там, мисля си, до края на живота, като дупката в душата на тази невзрачна стара босненка…

И СИ СПОМНЯМ:

Два пъти GPS-ът ме отвежда в грешна посока. И за добро – мисля си сега, – видях неща, които не бих могъл да видя на друго място, неща, които за чужденеца оставят спомени, а за потърпевшия – дупка в душата:
Първият път – преди години на път за Албания през Македония и воден от GPS-ът стигнах до границата, пресякох косо Косово и имах възможност да видя познатият двулентов прашен път без означения и мантинела, забързани, отрудени, невзрачни хора, които не говорят други езици, освен албански, много джамии, разрушени пътища, къщи, църкви, джипове и камиони на KFОR…
Вторият път – пак преди години из пътищата на Хърватска. Пътят ставаше все по-тесен и по-тесен. Накрая свърши в неизорано поле. От двете страни беше заграден с телена мрежа с ръждясали табелки: „Минаването забранено“, „Опасност – мини“… Смрачаваше се, табелките се блъскаха от вятъра в телта и чаткаха в сумрака като изсъхнали човешки кости…
На следващия ден гледах филм за бомбардировките на Дубровник с виещ се черен дим над старинния град и крепостта на фона на лазурно-синьото море и бездънното безоблачно небе, обявен за световна ценност от ЮНЕСКО…

ОТ ДРУГАТА СТРАНА:

В Белград още стои разрушената Градска библиотека срещу сградата на Националната телевизия от американска бомба – друга дупка в душата, този път на сърбите…
И още една подобна дупка в сръбската душа – костницата в Ниш с черепите на посечените от турците сърби, подклаждаща спомена за враждата между християни и мюсюлмани, който и сега дава окъвравени плодове.
И друга подобна дупка – концентрационните лагери за деца и хилядите избити сърби през Втората световна война от усташите – хърватските фашисти, потресли с издевателствата си италианските фашисти, завзели страната и спрели безпричинното избиване на възрастни хора и деца само защото по произход са сърби… За цитираните лагери и жертви свидетелстват документи в италианските архиви, които не се цитират и познават от широката световна общност.

…И много други дупки има из балканските полета, изорани от гранати и пронизали душите, погубили надеждите и разнищили морала до степен Човека да погуби човешкото у себе си – мисля си сега, след пътуването до Сараево през пролетта. – След много срещи с балкански хора с натрупана чернилка в душата като старата босненка с рани по краката, имам чувството, че душите им са изтъкани от дупки, а не от чувства и мечти, без да е останала и капчица доброта, състрадание, любов и милосърдие – единствените неща, които могат да запълнят която и да е дупка в душата на човека… Разрушените домове и пътища, минните полета, филма за Дубровник, общите гробове, костницата в Ниш, детските концлагери и избити хървати, босненци и сърби и много други поизбелели от времето неща държат отворени дупките в душите на пострадалите от войната, защото в една война няма пощадени, еднакво страдат и живи, и умрели…, отвътре и отвън на барикадата…, страдат всички…

И СИ МИСЛЯ ОЩЕ:

Истината за много от общите гробове в бивша Югославия е различна от официалната, че само сърбите са убивали и хвърляли убитите мюсюлмани в общи ями, имало е и много случаи, в които мюсюлмани-екстремисти са убивали сърби и са ги хвърляли в общи гробове или са убивали свои, отказали да ги последват в безумния им поход и безогледна сеч и е трудно да се определи истината сега – кой, как и защо е убивал или е бил убит. Истински са само жертвите! Подобни факти са споделяли с мен в частни разговори много участници и потърпевши от двете страни на барикадата, с които животът и медицината ме срещна в България и по пътищата на Балканите, появяват се и единични съобщения в различните електронни медии и преса, бързо заглушавани в общия истеричен крясък, защото не съответстван на официално пропагандираната теза, прехвърлящи изцяло вината на едната воюваща страна.
Не искам настоящия текст да прозвучи: лошите сърби и добрите босненци и хървати или обратното! Не мога да взема страна в спора и да бъда съдник за правото в една война, в която винаги има две страни и греховете към жертвите се делят поравно. Но мога да съдя войната и омразата, която я подклажда, след които умират хора! Затова и пиша този текст!

И ПАК СИ СПОМНЯМ:

Бе началото на 1999 г. Войната в бивша Югославия се вихреше с пълна сила. Телевизионните и вестникарските издания се пълнеха с ужасяващи репортажи за разрушения и жертви. Гледайки приготовленията за празника на площада в Горна Баня в навечерието на Заговезни, в съзнанието му се роди идеята за разказ, посветен на кървавите събития в западната ни съседка. В следващите дни го написах и наименовах „Заговезни – ден за прошка“. Основната идея и послание на разказа е, че трябва да си простим, за да изгасне враждата между етносите на Балканите и да се спасят хиляди живота. Не се случи. Ставащите все по-кървави събития ме провокираха и след този първи разказ в следващите 6 месеца написах още 22, отразяващи абсурдите и безумията на войната, и ги оформих в книга, която нарекох „Отблясъци от далечни светкавици“ и посветих на „Загиналите в Косово християни и мюсюлмани. На майка ми и баща ми, които са го преживели…“ (за майка ми и баща ми визирах Втората световна война). Книгата бе отпечатана през 2000 г. На следващата година бе отличена с наградата за проза на традиционния конкурс на Клуба на лекарите-писатели в България „Димитър Димов“. Книгата бе забелязана, посланията в нея останаха, но с болка констатирам, че Човечеството не си е взело поука от кървавите си прежни грешки, провокирано не от книгата, разбира се, а от свойте жертви, загуби и болки, и не се е отърсило от омразата и злобата – доказаха го войните в Ирак, Афганистан, Чечня, Либия, Сирия, кървавите атентати по света, в Бургас и много други…
В книгата бях писал, че „загиналите в битките войниците заплащат с живота си чужди грехове, а оцелелите заплащат с душата си своите грехове на бойното поле и не знам кое е по-добро – да изгубиш живота си или душата, че яростта и злобата са най-лошите съветници на отчаяните хора, че ненавистта, страха и слабостта се използват ловко от имащите власт, за да превърнат кроткия малодушник в убиец, че кроткият малодушник винаги е жертва, че от кроткото му малодушие страдат и умират хора, че алчните лукавци лесно превръщат кроткия малодушник в хищник чрез човеконенавистни идеи с претенции за чест и благородство, че дългът има смисъл, само ако служи на доброто на всички, а не на определени хора, че понятията войнски дълг, войнска чест и войнска доблест са измислени от тези, които искат да властват над света с цената на чуждите заблуди и погубени надежди и съдби, че в една война няма победители, има само победени…“
С болка констатирам, че хората не са си взели поука и на йота от миналите грешки и продължават да воюват помежду си – със съсета от етажа, на който живеят от години, през семейството до широкия междунроден фронт, че е време тези, от които зависят войните, т.е. – всички ние да се замислим, да осъзнем абсурдите и безсмислието на войната и да се сложи край на тази кървава, душегубна вагханалия, дирижирана от безумци, за които човешкия живот е сведен до цената на „гранитена прашинка“, както отбелязах в последния разказ на цитираната книга…

И НАКРАЯ:

И съвсем НЕ НА КРАЯ – на връщане от Сараево, докато влизах и излизах от многото тунели, заслепен в тъмнината и ослепен от светлината, си мислех:
„Трябва да отдадем дължимото уважение и благодарност на всички български политици през последните двайсет и няколко години, без разлика на платформи, убеждения и цвят, от които зависеше в голяма степен решението „мир, насилие, терор, преговори или война“, защото навсякъде има екстремисти, които могат да разрушат крехкия балкански мир, но верни на здравия български рефлекс да не се кладе война, политици и народ съхранихме мира в България и опазихме телата си от рани и душите си от дупки… Дано да е така и занапред!“
И да не забравяме, че всяка победа е нечие поражение. Има смисъл само победата над себе си!

Проф.д.м.н.Златимир Коларов
Председател на Съюза на лекарите-писатели в България

СНИМКИ ПО СТЕНИТЕ

Преди години написах разказ-пътепис „Дупки по стените“, провокиран от дупките от гранати и шрапнели, които замрежват като траурни дантели стените на къщите и блоковете на Сараево. Описах и срещата с възрастна босненка, която ни показа две рани от отсколки на едното си бедро – единият прав и тънък, обработен хирургично, другият крив и надигнат, зараснал сам. Тогава се замислих за дупките по стените, които оставят дупки в душите на пострадалите от войната. И, докато гледах снимки и некролози на убити, разлепени на различни места в града и виждах мрачните погледи на минувачите, когато попаднеха случайно върху тях, осъзнах, че след войната на много от оцелелите душите са изтъкани от дупки и не е останало нищо друго.
Подобни снимки-некролози видях по-късно и на централния площад на Белград пред Министерския съвет – този път на убити сърби – бяха наредени на земята в дълга траурна колона в няколко реда сред повехнали, прашни китки в бурканчета с пресъхнала вода или положени с любов в ъгъла на снимката. Други се валяха безпризорни по земята, листата им се ронеха от полъха на вятъра. Хората забавяха крачки и поглеждаха към снимките, възрастните се кръстеха, младите стискаха гневно устни и отминаваха. Вместо сълзи, в очите им горяха същите черни пламъци, като на хората от Босна и Херцеговина. Раната от войната продължаваше да кърви и да дълбае дупки в душите на оцелелите.
Третата поредица от снимки на убити видях на една стена на централния площад на гр. Луцк – Украйна – изброих осемдесет колони от по четири реда на убити украинци във войната с Русия – триста и двайсет мъже! Имаше на средна възраст, повечето бяха млади, някои студенти, други почти деца – безумни жертви на една кървава безсмислена война. Украинската поетеса и преводачка Анна Багряна, с която представяхме преведената от нея моя книга с къси и много къси разкази „Водоверть“, ми каза, че това са загиналите само от района на Луцк, не и от цялата територия на Украйна. Възрастни жени минаваха покрай стената, кланяха се на убитите и се кръстеха три пъти по православния християнски обичай да се почете паметта на мъртвите. В очите им напираха сълзи, в очите на младите искряха познатите ми вече черни, мрачни пламъци, отражение на дупките в душите им. В старата част на града видяхме и снимка на украински световно известен оперен певец с автомат и препасан с патрондаши, убит в същата война. Видях и други фотографии, разпръснати из различни части на града. Зад всяка снимка като сияние съзирах бледи, изпити, разплакани лица на майки и бащи, братя и сестри, синове и дъщери, съпруги – хиляди почернени, обругани брънки от една безкрайна, черна, кървава верига.
Жертвите са повече от убитите, защото, както писах в сборника със следвоенни разкази „Отблясъци от далечни светкавици“, посветен на загиналите в Косово християни и мюсюлмани и на майка ми и баща ми, които са го преживели през Втората световна война, в крайна сметка на загиналите в която и да е война: „…в една война няма победители, има само победени, защото на бойното поле убитите губят живота си, а оцелелите – душата си. И не знам кое е по-добре – да изгубиш живота или душата си?…“. След като си горял в пожара на войната, никога не можеш да бъдеш същия човек! И така от хиляди, жертвите стават милиони… – тъжна статистика и жалка равносметка на човешкото безумие!
Не вземам страна в която и да е от цитираните войни – сигурно и потърпевшите от другата страна имат свои доводи за мъст, омраза и ненавист, за кръв и смърт в крайна сметка. Убеден съм: и в техните очи горят същите черни пламъци, и техните души са проядени от дупки, и техните майки и бащи, братя и сестри, синове и дъщери, съпруги са почернени, с проядени души от дупки… Негодувам от човешкото безумие брат да убива брата, защото „Братя сме всички хора по земята…“ – мисля си с ирония и насмешка – съзнавам колко наивно, клиширано, нелогично и глупаво в крайна сметка звучат думите ми в съвременния наш жесток, кръвожаден и безумен свят. Надеждата ми е, че и други мислят по същия глупав и наивен начин. В противен случай животът ни ще се превърна в една огромна, кървава, черна, бездънна дупка, която ще погълне душите ни завинаги.

Проф.д.м.н.Златимир Коларов
Председател на Съюза на лекарите-писатели в България

Уважаеми читатели на в. “България СЕГА”,

1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:

Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited

Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago

Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited

2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega

Благодарим Ви!
Екип на в. “България СЕГА”

 

 

КОМЕНТАРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here