Зазвучи ли тържествено-възторженият химн „Върви, народе възродени, / към светла бъднина върви…“, сърцата затуптяват учестено. По-ярко и с радост заблестяват очите. Възвисени се чувстват душите. По-живо и празнично трепкат цветята, а най-красивите от тях – децата, пърхат щастливо-одухотворени. Малки и пораснали, с побелели вече глави, човеците се прекланят пред светлината и силата на Буквите. Ние, българите, и не само ние, честваме 24 май – Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност. А няколко дни по-рано, на 11 май, Българската православна църква и всички ние по традиция се прекланяме пред паметта на светите равноапостолни Методий и Кирил, славянските първоучители.
Св. Константин-Кирил Философ не само създава славянското писмо – глаголицата, като първа стъпка от изпълнението на зададената му през 862 г. от византийския император Михаил Трети и по молба от великоморавския княз Ростислав мисия за разпространяване на християнството на славянски език, но и чрез своя поетичен текст „Проглас към Евангелието“ той уверява в силата на азбуката. Св. Константин-Кирил възхвалява възможността чрез писаното слово, чрез знание, човек по-лесно да разбира посланията и постулатите, дадени му от Бога. Доказва правото на славяните да слушат на своя език казаното или прочетеното и така по-лесно да проникват в същината на изречената истина. Утвърждава силата на просто и ясно изреченото слово, на речта, която стига до сърцата и умовете на хората, вълнува ги, кара ги да мислят и чувстват, да осъзнават. Убеждава в трудно постижимата иначе възможност – слепите да прогледнат, а глухите да чуят „буквеното слово“ (Исайя 29:18). Аргументацията е чрез библейски цитати – ако Христос е светлина за света, то „буквеното слово“ е онзи лек, който преодолява немощите на хората и им дава възможност да видят светлината и да чуят Божието слово. Така св. Константин-Кирил откроява буквите като Божие творение и боговдъхновен дар за душите, „който никога не тлее“. Оттук произтича мистичната им и свръхестествена сила. Необикновеното чудо на буквите е във възможността им да преодоляват времето и границите, да кодират и препращат знанието.
Словото е свръхестествено откровение на Господ – чрез него се изрича и показва истината за света, за Божиите дела и наредби. Изричат се заповедите, които Господ дава на хората като модел за поведение и начин на живот – това са основните правила за нравствено-етично общение между тях. Записано, Словото, или Писанията (Библията), съхранява Божието откровение в точност и пълнота, без да се променя то според желанията на хората. Затова писаното Слово е сакрално, то е ценност, която се пази, и когато е нужно – се брани. През Средновековието и в частност в средата на IX век Писанията са норма, която определя особеностите на културата. Св. Константин-Кирил е възпитан в тази култура, познава в детайли Книгите на Библията, както и всичко, което са писали духовните отци. За него Писанията са безспорният и неотклоним канон. А според канона, Божието слово не е затворено само за юдеите, на които първо е дадено. То трябва да се разпространява и чрез него да се приобщават към Бога нови народи. За да бъде разбираемо, добре е Словото да се изрича на езика на съответните народи.
Св. Константин-Кирил заедно със своя брат – св. Методий, превеждат основните богослужебни книги. Но осъществяването на делото изисква утвърждаване и разпространение на новата писменост и на новия език, на който зазвучават книгите. Братята живеят във време на войнстваща триезична догма, според която Божието слово трябва да се проповядва на три езика – юдейски, латински и гръцки. Това налага съпротивление срещу триезичието и предопределя богословските прения, които св. Константин-Кирил води.
Около равноапостолните Кирил и Методий се формира кръг от ученици. От тях през 886 г. идват в България петима – Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий. Тук срещат радушен прием и подкрепа от княз Борис I Михаил – за да се опазят писмената и да продължи великото просветно дело. Днес Българската православна църква, както и други църкви честват паметта на Солунските двама братя и петимата им последователи не само персонално, но и обобщено – празникът на светите Седмочисленици е на 27 юли, в деня на Успението на св. Климент, архиепископ Охридски. Защото, ако св. Константин-Кирил Философ сътворява глаголицата, основавайки се на югоизточния български говор – този около Солун и в Централните Родопи, то св. Климент Охридски създава кирилицата, според спецификите на североизточния тип говор – около Плиска и Преслав. А североизточният говор има особености, които не могат да се отразят с глаголическата азбука. Т.е. замяната на глаголицата с кирилицата не означава смяна на една графична система с друга, а смяна на диалектната основа, върху която се гради книжовният език.
Бидейки жив организъм, във времето езикът се променя. Промените обхващат всички равнища – фонетично, морфологично, лексикално, синтактично. Звученето на старобългарски език за съвременния човек е необичайно, а отделният текст, написан на старобългарски, най-често е неразбираем. Но – колкото и да е чудно това – старобългарският език ни е генетично заложен, носим го в паметта си. Това се вижда в езика на току-що проговарящите съвременни деца. Много от формите, които малчуганите използват и които ние, възрастните, възприемаме като езикови грешки, всъщност са остатъци от предходните етапи в развитието на езика ни. В езика на децата се наблюдават „грешки“, зад които прозират особености на старобългарския – на лексикално и най-вече на морфологично равнище. Така предлогът за сравнение „като“ в говора на две-тригодишните изненадващо може да се окаже заменен от протообраза му ЯКО и откъсът от детско стихотворение: „после още пет крушки, / сладки като мед“, да прозвучи във вида: „…сладки яко мед“ – при това с неразбираема за възрастните настойчивост от страна на детето, че това не е грешка, че именно така трябва да бъде: „яко мед“. Или по отношение на старобългарските атематични глаголи, чиито форми децата се опитват по аналогия да превключат към парадигмата на останалите. Например при глагола ЯСТИ (ям), от формата за 3 лице, мн. ч. – ЯДЕНТЪ, се стига до вариант: „аз яда / няма да яда“ или „аз съм ядал(а)“. Или от глагола ДАТИ (дам), от формата за 3 лице, мн. ч., сег. вр. – ДАДЕНТЪ, малките стигат до: „(аз) ще дада / няма да дада“. От глагола за движение ДОИТИ (стигна, достигна, дойдо до… – в сег. вр., ед. ч.: ДОИДОН, ДОИДЕШИ…) се получава форма „той додал“, изведена от изходната сегашна основа доид-, вместо от характерната при глагола ИТИ (и производните му: ДОИТИ, ХОДИТИ и пр.) суплетивна форма -ШЬД. Миналата форма на глагола „съм“ в 3 лице, ед. ч., писмено регистрирана в евангелския текст: ВЪ НАЧАЛЕ БЯ СЛОВО, рефлектира в детско питане с вариант: „Ти къде бя?“ Примерите са любопитни и изследването на говора при малките човеци е истинска провокация. Но са нужни постоянство и целенасоченост в наблюдението, много търпение и най-вече любов – към децата и техния неоформен още говор.
С търпение и преданост към делото подхожда и св. Константин-Кирил Философ в своя „Проглас към Евангелието“. Чрез видимото, познатото, разбираемото – чрез достъпното за човешкото око, ухо и слух, за обонянието и вкусовите рецептори, както и чрез знанието на Библията, която е основополагащ текст за средновековния човек – чрез цитати от нея, първоучителят поучава и наставлява, аргументира и убеждава. Така, основавайки се на похвати от античната риторика, той съумява да докаже, че „безкнижната душа“ е сляпа и глуха, бедна и непълноценна. „Повече от това“: тя е мъртва и не може да постигне знанието за Господ. „Голи са без книги всички народи“, защото нямат оръжие, с което да се борят срещу „противника на нашите души“. Докато тези, които имат Писмо и Четмо, книги, са волни, свободни и силни.
Тази истина, но с модерния за края на XIX век език, внушава и Стоян Михайловски в стихотворението „Кирил и Методий“. Написано е на 15 април 1892 г. в Русе и отпечатано в списание „Мисъл“ (1892 г., кн. 9–10, с. 597–599), по „Проект за български всеучилищен химн“. Девет години по-късно, на 9 май 1901-ва, Панайот Пипков създава музиката към стихотворението. В навечерието на 11 май, деня на Братята от Солун, над земята българска се понасят звуците на „Върви, народе възродени…“. Възторжено и празнично, величално и призивно. И няма как, щом веднъж сме прекрачили училищния праг, да останем вън от магията на химна…
И за ден поне да забравим изпитанията на сложното време, в което живеем.
За да продължим нататък по отредения ни житейски път. Но дали ще се справим със себе си? Ще помъдреем ли? Ще започнем ли да поставяме добруването на другия до нас на една стъпка поне пред собствените си щения и капризи?
„О, вий, които цяло племе / извлякохте из мрътвина, / народен гений възкресихте – / заспал в глубока тъмнина, […] Бъдете преблагословени, / о, вий, Методий и Кирил“…
И отново днес ни покажете посока, по която да вървим…
„Върви, народе възродени…“
Д-р Ваня Колева Колева –
Главен редактор на в-к КИЛ
за в. “България СЕГА”
Уважаеми читатели на в. “България СЕГА”,
1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:
Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited
Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago
Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited
2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega
Благодарим Ви!
Екип на в. “България СЕГА”
