„Дадохме на Америка една дъщеря и трима внука“, това казаха почти в един глас мъж и жена, чийто разговор дочухме случайно, но това отвори една цяла и огромна тема, която е особено актуална и днес.
Някога, когато българите заминавали за Америка на гурбет, това били предимно мъжете, те отивали там, за няколко неща. Искали с парите, които припечелят в САЩ да си купят в България, която наричали „старият край“ една нива, чифт волове, или крава и да си построят къщичка. Това са били мечтите някога на онези първи първопроходници, които са тръгвали към Америка, за да заживеят по-добре тук. Така се случва, че някои от тях не се връщали обратно. Едни умирали, други просто избирали този начин на живот, забравяйки за своите семейства, а трети дори и създавали нови семейства в Америка. И заради тази възможност, емигрантите ни да не се завърнат в „стария край“, семействата им, които оставали в България постепенно намразвали чужбината, не Америка, а където и да е извън родното гнездо. Така се раждат много песни от онези години, в които много често се пее за „тая пуста чужбина“.
Работата в Америка конкретно за нашите емигранти в онези години е била винаги въпрос на престиж, въпрос на избор за един потенциален по-добър живот, била е и въпрос на авантюра, естествено. Именно тази авантюра кара жените-съпруги, които остават в България, за да се грижат за децата, докато мъжете-бащи и съпрузи пътуват на гурбет, да мразят пътуването, защото то ги отделя от тяхната опора в България, главата на семейството – бащата.
И като се вземе предвид особеността на онова общество, когато патриархалността е била особено засилена, засадена в душата на всеки българин още от дълбока древност, то всичко си идва на мястото. Липсата на бащата, който е приеман за нещо като герой, какъвто той и безспорно е бил, се превръща в проблем. Тези семейства се чувстват изоставени и предадени. Тех много добре знаят, че бащата-глава на семейството е заминал на гурбет, за да печели пари, с които всички да живеят по-добре тук, но чувството им на изоставеност не ги напуска и те започват да се настройват срещу гурбета.
Днес, в днешни времена нещата с доста по-различни от тогава, защото вече много по-свободно се пътува, въпреки визите, има телефони, въобще откъснатостта е много по-слаба. Човек дори и да е на другия край на планетата, винаги, когато му домъчнее за родния край, може да използва някои от популярните интернет-приложения за комуникация, или просто да се обади по телефона.
Сега обаче именно тази свобода отново започна да разделя семейства и въпреки лесната комуникация, за което говорим, тези семейства си остават разделени, а възможностите в чужбина вече са много повече дори от онези години, за които споменахме по-горе. Сега изкушенията са повече. Това именно е причината почти два милиона българи днес да са емигранти, за да търсят и да откриват по-добрите възможности за живот извън родината си. Това обаче оставя много деца, възрастни родители и други роднини сами тук в България.
Така и днес се поражда същият проблем, както преди години – отсъствието на дадени хора от семейството, поражда проблеми в същото, което остава и живее в България.
Днес има много деца, цяло поколение, което расте поне без единия родител, а не рядко – и без двамата. Това поколение се отглежда, а до голяма степен и вече е отгледано от своите баби и дядовци. Тези деца са възпитани по един по-различен начин. Не че бабите и дядовците не могат да възпитават, но когато възпитателите са през едно поколение, възпитанието е по-различно и пренесено във времето и пространството, то може и да не е добро, не заради лоши намерения, или лоши хора, а просто защото всяко време има своите разбирания и когато те се пренесат механично върху друго поколение, резултатите може и да не са очаквано добрите.
Не това обаче е основният проблем сега. Проблемът е, че едно поколение от млади хора расте без родители. Те нямат личния пример от по-близкото до тях поколение – това на родителите си, как се живее в семейство. Това е социална пробойна, която тепърва в годините напред ще дава лош пример и ще оказва значително влияние върху психологическия профил на този отрязък от обществената ни стратиграфия.
И сега нека се върнем на началото, за двамата българи, които са „дали на Америка дъщеря и трима внука“. Ето го проблемът от преди, мултиплициран в днешното съвремие. Бабата и дядото, чиято дъщеря е заминала за Америка и там се е омъжила, там са родени и децата, които са и техни внуци, няма как да подминат факта, че те нещо именно са „дали“. Защото за тях дъщеря им е „изгубена“, понеже не е тук, до тях. Дори и да се гордеят, дори и тя да е особено успешно реализирана като кариера в Америка, за тях тяхната дъщеря е изгубена. Това е един исторически обоснован синдром на хроничната липса, социален феномен, който се наблюдава и у други народи.
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на вестник „България Сега“ в София
1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:
Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited
Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago
Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited
2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega
Благодарим Ви!
Екип на в. “България СЕГА”
