ВАНЯ КОЛЕВА: МЪДРОСТТА НА МИНАЛОТО И ПЕРСПЕКТИВАТА НА ДНЕШНОТО

Ваня Колева е завършила Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, специалност „Българска филология“ (1992). През 1998 г. защитава дисертация на тема: „Дискурс на красотата (женските образи в българските народни песни)“ и получава образователна и научна степен „Доктор“ (по български фолклор). Научните ѝ интереси са в областта на фолклора, българската литература в периода ХІХ – ХХІ век и българския език. Има издадени няколко книги: „Естетика и ритуал. Женската красота в българските народни песни“ (1999); „Фолклор, митология и литература“ (2007); „Часовникът и воденицата. Българският фолклор и литература“ (2014); От 2008 г. е научен секретар за България на българо-австрийския Научен център за православна култура и изкуства „Свети Архангел Михаил“ към Факултета по хуманитарни науки на Шуменския университет. Участва в редколегията на научните издания на този Център. Член е на Сдружението на писателите – Варна, и главен редактор на печатното му издание – в-к КИЛ – „Култура, Изкуство, Литература“.
Предлагам на читателите на в-к „България СЕГА“ едно интервю с Ваня Колева, което да открехне малко по-широко вратите на нейното духовно мироздание. Приятно четене!

С.Г.: Здравейте, Ваня! Вие имате задълбочени изследвания в областта на българския фолклор, както и научни публикации за психологията на българина в различни исторически периоди. Какво се е променило в душевността на българина днес?
В.К.: Здравейте, уважаема госпожо Галчева! Сърдечно Ви благодаря за отделените време и внимание да се запознаете с моите изследвания.
Различните исторически периоди – с типичните им обществено-политически, идеологически, културни представи, разбираемо е, въздействат върху психиката на хората и понякога по-незабележимо във времето, друг път по-видимо – я променят. За архаичната култура епохите са една продължителна вечност; бавно тече времето и през Средновековието – затова менталността и емоциите на хората са в някакъв смисъл устойчиви. Обратно, в модерните времена всичко се развива бързо, понякога прекалено динамично, до задъханост. Особено сгъстено и напрегнато е времето през ХХ век, и още повече – в настоящия, ХХI век. Редом с глобализацията на света и бурното развитие на високите технологии, с повсеместната ни вече зависимост от постиженията на информационните технологии, ставаме свидетели също и на непрекъснато сменящи се социокултурни модели.
Пред очите ни светът се промени до неузнаваемост. Това неизбежно доведе до промени в менталността, а и в емоционалното състояние на човека, в психическата му устойчивост. Все по-често в ежедневието ни се изявява агресията. При това провокациите, поводите за нея са съвсем незначителни понякога. Агресия – към всичко и всички: към материалното, което се руши сякаш за удоволствие. За жалост, агресия и към човеците – и при децата, и при хората в зряла възраст. Станахме по-несдържани, по-нетърпеливи.
И още нещо – когато се прави нещо, трябва да се съблюдава за естетичността му. В българската народна традиция по правило всичко се върши „за хубаво“. Това означава да е красиво, но и да е добро, полезно, благонравно. Българският народ притежава силно развито естетическо чувство, но оценката на естетичното минава през призмата на прагматичното. Именно утилитарното отношение към нещата довежда до смесване на понятията „хубаво“ и „добро“. Усещането за полезността – първо, и после за красотата, извежда народната поговорка: „хубаво, ама не храни“.
Впрочем естетизацията на страшното е характерно за българите. Срещаме го не само в литературата, но и в семейно-родовите разкази и предания. Сред историите, с които съм израснала например, ме е впечатлявал разказът на моя прабаба, майка на майката на татко – Иванка Николова Кирова (1905 – 1996 г.) от с. Михалич, Варненско. Тя и брат ѝ, съвсем малки още, останали сирачета, защото майка им – Събина (1885 – 1908), се разболяла и „умряла“. А баща ѝ – Никола Георгиев Николов (1884 – 1912), заминал на фронта през Балканската война „и не се върнал“. Понятийното оразличаване на двамата („умряла“ и „заминал и не се върнал“) е видно, макар и тънко прокарано. Важна в словата е естетизацията на гибелта на баща ѝ. „Минал един топ – казваше баба Иванка – и взел половината от мустака му.“ Баща ѝ „останал с половин мустак. Топът взел мустака му, а той – все така прав, направил още няколко крачки, после паднал“. Това им разказал техен близък, като се върнал от войната. Но родената през 1905 г. баба Иванка, която до края на дните си мислеше с категориите на народната традиция, съзнателно или не, не споменаваше думи като „смърт“ и „гроб“ в разказа за баща си. Защото в традиционното мислене загиналият в бран не се вмества в представата за мъртвец. Той витае някъде, далеч от дом и семейство, невидим за близките, но като жив. И като цяло, българската земя се оказва „своето“ (на героя) пространство, подчертава диференцирането на загиналия от обикновения смъртен човек. Представа, носена от поколение на поколение и конкретизирана при всеки отделен случай.
Безспорно, и днес се стремим към естетизация на средата, в която живеем, работим. Искаме да създадем нещо красиво за себе си и околните – с вложена идея, послание, с определени форми и багри. Да не се примиряваме с недовършеното, неизпипаното, с пошлото. Каквото и да подхванем – да е премислено, естетически издържано, целесъобразно. Важно е в пътя си да гледаме най-високото, да се стремим към върха. Докъде ще стигнем, не е толкова важно. Важно е да искаме, да се стремим към най-високото – и да не спираме да вървим.

С.Г.: Съвременният българин познава ли автентичния ни фолклор и как той присъства в днешните ни традиции?
В.К.: Автентичният фолклор се съхранява сред носители, за които е присъща по-скоро селско-патриархалната по тип култура. В ограниченото и затворено пространство на селото, дистанцирано от града и в някакъв смисъл „защитено“ от урбанистичната култура. Той така се и предава – от баба и майка на дъщеря и внучка, от баща – на син. И характерният за отделното село автентичен фолклор понякога се различава от този на близките наоколо села – в детайли, но се различава. Като студентка, в годините 1988-а – 1989-а, участвах във фолклорни експедиции – записвахме народни умотворения, както и характерното за различните обичаи. Информатори бяха над 60-годишни жени, по-рядко – мъже. За някои от тях си спомням и сега. Една 93-годишна жена – баба Стояна, или 69-годишната тогава Рада Йовчева Пчелова – двете от с. Буря, Габровско, с будна памет и потопени в традицията. Това бяха хора, които действително пазеха автентичния фолклор, такъв, какъвто са го наследили. В следващите години все по-често, дори по селата, започнаха да обясняват, че знаят това „от радиото“, „от телевизията“, „от грамофонна плоча или касета“. Това вече не е автентичен фолклор, а обработка.
Селско-патриархалната по тип култура е култура на ясния световен ред, установен от векове и логично развиващ се, осветен от Бога и основаващ се на вярата, надеждата и любовта. Това е ред на традиционните връзки и отношения, на обичта и уважението между хората. За градската култура автентичният фолклор е вид екзотика, нещо като музеен експонат. И това е естествено, случва се навсякъде, у всички народи.
Факт е, съвременният българин се интересува от фолклора. Опитва се да спазва, доколкото може, някои традиционни практики. Особено в последните години има засилен интерес към традицията. Но този интерес е като видимост по повърхността и граничи по-скоро с възстановка на ритуала. Съвременният човек знае какво се слага на трапезата по различните празници, реди нужните потреби.
Ако иска да се занимава с фолклор, съвременният човек трябва да помни, че традиционната култура е синкретична. Значението на един отделен фолклорен текст се открива при съотнасянето му с ритуала и с празника, заради който той е създаден. Тук държа да отбележа, че към взаимовръзката на народните песни с ритуала някога ме насочи проф. д-р Надежда Драгова, която бе моят научен консултант по време на докторантурата ми, при писането на дисертацията. Методиката се оказа изключително добър ключ към разбирането на фолклора и ме доведе до неочаквани резултати – в дисертацията, в книгата „Естетика и ритуал“, после при работата с отделни народнопесенни мотиви – в „Часовникът и воденицата. Българският фолклор и литература“ (2014), в която Времето – фолклорно, историческо и субективно-художествено, е основен конструкт, който присъства във всички текстове, пронизва пластовете и посоките на интерпретация, прозира в обобщенията. С оглед извървения дълъг път вече, мога да твърдя: ако един фолклорен текст се чете сам по себе си, без съобразяване със специфичния контекст, който го е породил, то той би останал неразбираем и непроницаем за съвременния човек.
Но нали е така и днес – и сега младежите се себедоказват и утвърждават, макар и по друг начин. Друго е времето – различни са и условията, пред които сме изправени. Да подчертаем: не е беда, че съвременният човек не познава в пълнота и в дълбочина фолклора. Важно е да го уважава и цени. Да знае основните принципни модели, на които фолклорът се основава. И да не забравя, че вярата, редом с народното знание и мъдрост, добрите традиции са силата, която ни е съхранила през вековете, при всички изпитания, на които историята е подложила нацията ни.

С.Г.: Разкажете повече за българо-австрийския Научен център за православна култура и изкуства „Свети Архангел Михаил“.
В.К.: Научният център за православна култура и изкуства „Свети Архангел Михаил“ – Шумен, или според названието му на немски език – Zentrum für mediävistische Studien St. Erzengel Michael – Shoumen, Bulgarien (т.е. Център за средновековни изследвания „Свети Архангел Михаил“), е основан от преподаватели от Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ и културни дейци от Шумен, със съдействието на Австрийската научна общност (Österreichische Forschungsgemeinschaft – ÖFG) и по проект MOEL-188 на доц. д-р Димитър Дунков от Института по германистика в Залцбург.
Научният център за православна култура и изкуства „Свети Архангел Михаил“ – Шумен, е сдружение с нестопанска цел.
Целта на Научния център за православна култура и изкуства „Свети Архангел Михаил“ е интердисциплинарното проучване и популяризиране на българското културно и историческо наследство от ІХ – ХХI век в общоевропейски контекст и на австрийската култура и наука в България. Цел на Научния център също е асоциирането му в системата на подобни научни организации в Австрия и други европейски университети и съвместна научна работа с тях. В съответствие с европейската университетска практика, Научният център предлага и интердисциплинарни цикли от лекции по проблемите на Средновековието и следващото го културно време, включително на съвременния етап.
Средствата за постигане на целите са: интегриране с програмите на Европейския съюз за културна деятелност, развитие на културите на регионите във връзка с идентични цели и средства. Общественополезна дейност чрез провеждане на семинари, научни конференции, изложби, издателска дейност, експозиции, теренни и религиозни проучвания. Проучване на архитектурни, литературни, художествено-живописни, фолклорни паметници на християнската култура и свързаните с тях богослужения.
Аз съм член на Научния център за православна култура и изкуства „Свети Архангел Михаил“ от началото, непосредствено след учредяването му, и оттогава съм научен секретар за България. Заедно с проф. д.ф.н. Сава Сивриев създадохме електронен сайт, в който години наред представяхме събития от деятелността на Научния център. Бяха публикувани анонси за програмата и имаше възможност за слушане и през сайта на програмата на „Радио България“ на вълните на RadioFRO Линц, Австрия, с автор и водещ – доц. д.ф.н. Димитър Дунков. Бяха включени визуализации на проекти от инж. Красимир Велков; копия на икони от Тоня Цанева и др. Представяхме разкази и снимки за Светите места, известия за срещи с изявени личности, за новоизлезли книги и пр. С проф. д-р Страшимир Цанов продължихме работата по сайта, който за жалост през 2020 г. бе прекъснат.
През годините екипи на Научния център за православна култура и изкуства „Свети Архангел Михаил“ подготвиха и бяха издадени ценни сборници с научни изследвания, включително поредици.
Това е широкомащабна дейност, в която членовете на Научния център за православна култура и изкуства „Св. Арх. Михаил“ – Шумен, влагат знания, опитност, но и искрено желание да бъдат полезни за обществото.

С.Г.: Автор сте на монографията „Естетика и ритуал – женската красота в българските народни песни“. Душевната красота на българката допълва ли нейната физическа красота?
В.К.: „Естетика и ритуал. Женската красота в българските народни песни“ (1999) е монография, в която е направена класификация на поетическите формули и основните понятия в тях – топосите на изображение, които разкриват не само описание на женската хубост, но и функционалните, и ритуалните ѝ прояви. Това е реконструкция на архетипа за хубостта, която е осмислена като онтологична категория, свързана с инициациите и с митологичния преход „космос – хаос – космос“ (= живот – смърт – живот).
В обобщената представа за естетичното народните песни включват характеристики, като глас, комуникативни, певческо-музикални, танцово-пластични способности, специфика на жест и движения, походка, изведени до степен на ритуалност. Красотата сама по себе си е изпитание и чрез своя антипод – грозотата, наред с облеклото и накитите, маркира т.нар. горещи зони, свързани с разкриването на традиционни космологични представи и етично-естетически норми.
Женската хубост е задължителен атрибут и качество предимно в прагматичен аспект. Тя е знак за здраве и сила и като такава осигурява раждането на жизнеустойчиво потомство. И още, хубостта е аналог на сигурната работна ръка, която се присвоява от дома на младоженеца след сватбата. В този план хубостта и трудолюбието са равноценностни понятия: „хубава = работна“, като редът се разширява с още едно качество: „хубава – ранобудна – работна“. И накрая, красотата се осмисля като диференциационен маркер по отношение на религиозно-етническата принадлежност.
Разгърната в песните, женската красота е разнолика, изненадваща, осезаемо-близка и неуловима, загадъчна. Действена, пулсираща, неукротима, дива, непрекъснато променяща се. Изпитание за жената, но и за мъжа. И да, физическата красота е в тясна връзка с душевната красота.

С.Г.: Смятате ли, че децата в училище получават достатъчно познания за фолклора ни – тази неизменна част от нашата история, бит и душевност. Трябва ли нещо да се промени в образователната система в тази насока?
В.К.: Не мисля, че в училище децата получават достатъчно познания по фолклор. Те получават информация за митологията, изучават образци от различни жанрове – и това е добре, но не е достатъчно ясно прокарана обосновката за системност. На децата трябва да се покаже, че за фолклорното мислене времето в рамките на годината е диференцирано на отрязъци: по часове, дни, месеци, сезони, като е симетрично съотносимо. Събитията и ситуациите в малките отрязъци се съизмерват и са взаимно обусловени с тези в по-големите, като всичко се помни и повтаря – на следващия ден или следващата година.
За да се изяснят тези механизми, ще е добре да се отделят часове от учебната програма при по-големите ученици. Средношколците биха възприели далеч по-добре, в сравнение с учениците в прогимназията, зависимостите между митопоетиката и фолклора, а също – логиката и трансформациите, които се осъществяват при преходите в аграрно-технологичен и житейско-социален план. И още нещо: ако учениците имат ясна представа за закономерностите във фолклора, по-цялостно ще съумеят да проникват в дълбинните пластове на изучаваните литературни образци. Така обучението по литература би било по-провокативно и интересно за тях. Защото познаването на едната система неизбежно открива нови прозорци към другата.

С.Г. Автор сте на езиково помагало за правопис и пунктуация. Не е тайна, че голяма част от подрастващите имат сериозни пропуски в правописа и езиковата култура. Как и защо се стигна дотук?
В.К.: Да, с колегата Драгомир Чанков, преподавател в гимназиален курс на обучение, написахме помагалото „Къде грешим най-често? Наръчник по правопис и пунктуация със задачи за упражнения. 7-12 клас“ (София: „Диоген.bg“, 2004. – 128 с.). То е в две части и както се очаква от заглавието, в първата част са дадени възможно по-кратко и стегнато основни правила по правопис и пунктуация, с приложени примери и обяснения, а във втората част огледално – за всеки дял от първата, има задачи за упражнения, като след тях се виждат и отговорите им.
По-късно – с колегата Кирил Хаджиев, като част от проект, финансиран и осъществен от Висшето военноморско училище „Н. Й. Вапцаров“, написахме статията „За езика и структурирането на уебсайта на висшето училище“, която бе публикувана в сп. „Език и литература“, № 3–4, 2017, с. 70–93.
И статията, и помагалото представят типични грешки, които се допускат от пишещите, независимо от професионалната им ориентация. Още повече, причина понякога е не незнание, а неправилно създаден навик. Целта беше, като се насочи вниманието към типичното, то да се преодолее и надмогне. Мисля, че това е пътят – краткостта и яснотата, практически пригодните правила, както и примери, които илюстрират и убеждават.

С.Г.: От гледната точка на главен редактор на в-к КИЛ, или разгънато – „Култура, Изкуство, Литература“, с цената на какво се прави такова издание днес?
В.К.: С цената на много усилия и грижи – това е първият отговор, който, колкото и банално да звучи, е самата истина. В същината си отговорът се разслоява поне в две посоки.
От една страна, първото по значимост условие е финансирането, от него зависи регулярността на появата му. Вестник КИЛ, или „Култура, Изкуство, Литература“, разчита на финансиране от Община Варна. Преди години излизаше всеки месец, в последно време – по четири броя годишно. Но вестникът го има, и това е добре.
От друга страна, важна е организацията в работата на редколегията. Разпределението на задачите между членовете. Ще отбележа, че вестник КИЛ, чийто първи брой излиза в началото на юли 1992 г., т.е. през тази година ще честваме неговата 30-годишнина, е вестник на Сдружението на писателите – Варна. Не е общоградски вестник. Формирана е някаква обща представа за излъчването на вестника. Разбира се, с времето елементи в концепцията се променят. Преди няколко години Ангел Дюлгеров (12.04.1958 – 4.07.2021), тогава главен редактор, а по-късно и председател на Сдружението, въведе на първа страница „Колонка на редактора“. Решението се оказа добро и поддържането на този тип текст продължава. В последния брой – № 4 за 2021 г., започнахме изцяло нова страница – „Младежка муза“, за текстове на млади хора, като ориентацията е към вузовете във Варна. Във всеки брой на вестника се включват критически текстове за излезли книги, обикновено има разказ, най-широк е делът на поезията, последната страница на вестника е за хумор и сатира. За всеки брой се кани по един художник – негови работи осигуряват раздвижването и естетическия вид на изданието. Сдружението на писателите – Варна, е с разнороден състав, авторите са различни по възраст, образование, интереси и жанрове на писане. Това донякъде определя ритмичността на публикациите им във вестника. Стихотворенията на един автор – бидейки кратки по форма, се появяват на страниците на вестника значително по-често от текстовете на друг творец – с разказ или откъс от роман. Ролята на главния редактор е да систематизира и подреди материалите, както и да проследи процеса на странирането.

С.Г.: В статия за художника Александър Телалим казвате, че неговите картини излъчват „съвършенството на жената, на вечната жена, която е посветена и носи в себе си тайните на живота“. Това определение за жената кореспондира ли с образа на българката от нашия фолклор?
В.К.: Да, така е. Въпросната статия е за изложбата с акварели на Александър Телалим, наречена „Цветята“ и представена във Варна през 2008 г. А цитатът, който сочите, продължава с това, че жената носи в себе си „тайните на Живота – като благослов и съдбовност. Като фантазия и реалност“.
Така е и във фолклора. В народната традиция девойката и младата невеста са сакрализирани. Жената се мисли като земна проекция на Великата богиня майка. И да, тя е носител на най-ценното знание – за смисъла на живота. А женската красота може да се определи като „другото име на съдбата“, защото във фолклора тя, хубостта, е явление, което ритуално се променя – подготвя се и разкрива, откроява се, разрушава се и погубва, за да се поднови отново, след определени условия. В зависимост от проявите на красотата, жената периодично е „изолирана от колектива и реинтегрирана към него“, отхвърляна и преутвърждавана.

С.Г.: Изпратихме една нелека година за много хора по света. С проблеми започна и 2022 година. Какво бихте пожелали на читателите на в-к „България СЕГА“?
В.К.: На първо място, да са здрави. Да се вслушват в съветите на специалистите и да им вярват – защото лекарите са тези, които понасят тежестта на своеволията ни понякога. Да умеят да се радват на доброто, което ни предлага всеки нов ден. Да не спират да се надяват, че мъдростта и благоразумието са по-силни и побеждават. И да не се отказват да следват мечтите си.

Снежана Галчева – председател на Салон
за българска култура и духовност – Чикаго,
вицепрезидент на ВСОАА
за в-к „България СЕГА“

1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:

Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited

Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago

Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited

2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega

Благодарим Ви!
Екип на в. “България СЕГА”

1 коментар

  1. С нашите възпитаници като Ваня Колева наистина трябва да се гордеем. Пожелавам ѝ да продължи упоритата си работа на нивата на българската наука, журналистика и литература. Надявам се, че ще бъде достойно оценена и в САЩ.
    Честити всички днешни празници! Успех, Ваня! Проф. Ивайло Петров

КОМЕНТАРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here