ЗА ПОЛЕТА, ЗА РАЗМАХА И ЗАЩО НЕЩАТА ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВЯТ С ДУША И СЪРЦЕ…

“Българският Чикаго”/”Chicago – Bulgarian Kinda Town”(TM). Под това название в. “България СЕГА” ще проследи историята (от началото на миналия век до днес) на най-голямата и най-успешната българска общност в чужбина за цялата история на България. Молим, всеки който може да помогне с интересна снимка, видео или информация да се свърже с нас на тел. 773.317.8035 или емайл: bg7tv.editor@gmail.com. Благодарим Ви!
Очакваме Ваши предложения за бизнеси, организации и личности, които смятате, че са изиграли важна роля в развитието на българската общност в Чикаго.

***

Български Културен Център “Българика” (Чикаго | 2014)

През месец ноември на изминалата 2021 г. българският център „Българика“ официално отбеляза своята седма годишнина от основаването си. В кратко експозе един от създателите на центъра, Петър Георгиев, представи пътя, извървян от началото до днес. Днес, когато българската общност в Чикаго, в лицето на „Българика“, вече има едно място, в което освен изкуството, може да почувства и полъха на родното, и за миг да се пренесе у дома… „Дела трябват, а не думи“ – тази фраза на Апостола на свободата, освен стимул за основателите, е и в основата на едно дело, заченато с много ентусиазъм и за което се изискват душа и сърце, за да бъде продължено успешно. Как се случва това, през какво са преминали и още много други неща, ще разберем от срещата и разговора ми с едни от първите…
В неделната сутрин на януари в център „Българика“ вече ме очакват Радост Миладинова, Анна Илиева, Петър Георгиев и Николай Шопов. В неделната утрин залата е празна, но сякаш това пространство е изпълнено с нещо друго – усеща се съхранената енергия както на отминали събития, така и магнетизма, който се излъчва от картините на българските художници в галерия „Багрена“.
И четиримата, с които се срещам, са изключително позитивни личности, изпълнени с ентусиазъм и енергия, която наистина трябва да имат в изобилие, за да я вложат в инициативите на центъра. А те не са малко… Те са млади хора, пристигнали в Америка след демократичните промени в родината, както повечето ни сънародници. Мотивирани са да се реализират в едно различно общество, което ги е приело и им е предоставило равен старт и възможности за развитие. Разбира се, изисква се двойно повече упоритост и работа, за да се преодолеят езикови, културни и социални бариери, за да може да се стане част от новото общество, където адаптирайки се, може да се дава, но и да се получава. Всеки един от тях го е постигнал по различен начин тук, в този огромен мегаполис Чикаго. Ани Илиева с удовлетворение говори за бизнеса, който е успяла да развие – частна детска градина, където с радост посява в малките българчета първите семенца на родния език, култура, самобитност и традиции. И четиримата са доволни, че Чикаго е мястото, в което са намерили спокойствие и сигурност. Прекрасно разбират, че това е страната с изключително много възможности, от които могат да се възползват чрез труда си, но и че е страната, която дава възможност на всеки да запази своята национална идентичност, да я развива и да се гордее с това. Така и съвсем естествено разговорът се насочва към това защо са решили да бъдат част от идеята за създаването на това българско културно средище – център „Българика“.

Петър: Идеята за център дойде доста по-късно. В началото група приятели се събирахме, за да играем български народни танци. Започнахме с един от фолклорните танцови състави тук, но после продължихме сами. Основната ни цел беше да продължим да танцуваме, да се събираме и да общуваме помежду си.

Ани: Залата в която ходихме да играем, затвори врати по неизвестни за мен причини и след два месеца, Петър ми се обади и ме попита дали искам да продължа да се уча да играя хора и естествено аз казах – да.

Петър: През 2014 г. един от нашите приятели, Никола Гайдаров, много добър кавалджия от оркестър „Колорит“, след като се ожени, реши да се премести в Канада. Искахме да му направим „изпращане“. Планирахме да съберем около 30-ина души, но си помислихме, че всеки от тези музиканти познава поне още по 3 души и защо да не искаме разрешение за 100 човека и накрая взехме пермит за 399 в Бъси уудс парк. Поканихме Галя и Джон Куо от “Балкански Игри”, Константин Маринов от ансамбъл „Верея“, Ирина и Тодор Гочеви от ансамбъл “Хоро” да се включат в това събитие. Естествено като за пикник се сетихме и за скара и така поканихме магазин „Малинчо“ да се включат но и представа нямахме за потока от хора който се изсипа впоследствие. Идеята ни беше доста скромна, 300-400 човека да дойдат и да се повеселим, но събитието се превърна в нещо съвсем различно, своего рода есенен български събор. Целият парк беше български този неделен следобед, последният слънчев ден за септември 2014 година! Беше изключително събитие, макар и да имаше и малка неприятност: дойде полиция, защото се бяха събрали повече хора от обявеното, ходихме на съд, но всичко завърши благополучно. Остана хубавото усещане за това мащабно събитие на българската общност – 3 хиляди българи в Чикаго, събрани на едно място, обединени около една идея!

Продължава намерението им да си търсят място, в което отново да танцуват, да се събират и да общуват докато на 9 ноември 2014 година официално стартират класове за приятели по народни танци в парк дистрикта на Маунт Проспект. Самата идея за танцова школа “Българика” ще възникне месеци по късно, около коледните празници на 2014 година.

Николай: Всъщност аз се присъединих на малко по-късен етап към “Българика”. В началото на 2017-та заедно с приятели търсихме школа по народни танци където да се запишем да учим хора̀ и “Българика” бе една от новите за времето си школи, където имаше класове както за начинаещи, така и за по-напреднали. Решихме да се запишем там и впоследствие се оказа, че сме взели възможно най-правилното решение. Разбрахме, че “Българика” не е просто място където хората учат народни танци, а средище на българщината и един своеобразен мост между нас и всичко българско и родно, което на моменти ни липсва. С времето започнах да се ангажирам с все повече инициативи на центъра, докато един ден не получих покана да се присъединя към Борда на директорите и да продължа да помагам вече в това си качество с всякакви организационни въпроси. Естествено приех, като в същото време продължих да участвам пълноценно в уроците по народни танци и да вземам участие в други класове и събития, които центърът организира. Може би едно от нещата, които остават скрити за външното око е, че зад “Българика” стои един малък, но сплотен екип, който се грижи нещата да се получават и хората, които идват при нас, да получават удовлетворение след всяко едно посещение в центъра. Нашето най-голямо богатство са именно всички тези хора, които отделят от времето си, за да дойдат да участват в даден клас или да разгледат поредната изложба или представяне на книга, които организираме при нас. Благодарение на тях в Център “Българика” цари един специфичен, родолюбив дух, който се надявам да запазим още дълго време.

Мисля си, че за разлика от по-старите – политическите емигранти, за нас, новото поколение емигранти, отговърът защо сме тук не може да бъде толкова еднозначен. Затова и разговорът ни се насочва в тази посока.

Петър е категоричен: За мен единствения отговор е търсенето на нови възможности. Тази синергия, която се получава при срещата с различни хора, е изключителна. Българите тук се търсят помежду си. С откриването на школата и впоследствие център “Българика” ние своего рода като че ли се хванахме да играем на едно хоро с много участници и съдби и се надявам да продължим да го играем и занапред запазвайки духа сред нас.

Радост: Знаем каква беше ситуацията през 1997 г.в България. Затова не мислихме много, когато спечелих зелена карта. Грабнахме бебе на 3 месеца и пристигнахме.

Ани: Мъжът ми много обичаше Германия, имаше бизнес там,но не му продължиха визата и затова реши да емигрира тук. Но в САЩ пристига с туристическа виза и след няколко месеца получава съобщение, че е спечелил зелена карта. Трябваше да го последвам и за да бъда честна, в онзи момент не исках въобще да напускам България, но трябваше да последвам съпруга си и днес не съжалявам за това решение.

Радост: Когато трябва нещо да става, то определено става. Моя приятелка почти на шега ми пуска документите за зелена карта, със снимка от 8-ми клас. Пристига някакъв пакет документи, в които е насрочена дата за интервю. Питам приятелката ми какво е това, а тя удивена ме пита: Аз ти пуснах документите, да не би да си спечелила?

Николай: Избрах да живея на място, където има ред и равен шанс за развитие на хората.

Всеки един от тях е имал различна причина да пристигне в една далечна и непозната страна. Да направи своя избор. И днес след толкова много години те не съжаляват за него. Свързани са неизменно с този ветровит град, който е сложил отпечатък върху тях. Посрещат и изпращат всеки ден с нови надежди, с радостни и трудни моменти, но опеделено с усещането че са на правилното място. И защото точно този наш български Чикаго им дава възможност да се усещат такива – истински българи в Америка. Заедно с това разбират и своята отговорност да са част от една велика държава, която дава, но и изисква.

Николай: Удовлетворен съм от избора си. Никъде няма перфектна държава или общество, дори сред нашето, българското тук. Бихме могли да работим, за да може много неща да се променят към по-добро.

Ани: Нека не забравяме, че обществото ни до преди промените беше затворена система – пътуването в западни страни беше ограничено. Хората бяха жадни да видят и усетят нещо различно. За това смятам, че много от тях малко прибързано се втурнаха навън.

Разбирам, че първото нещо, което е събрало заедно тези хора е желанието им да танцуват, да усетят българския танц, ритъма, тръпката на българското хоро. Но хорото не е само физическо надиграване. То е нещо много повече, в него е скрита космическата тайна на музиката, на психологията на една нация, провокира въпроси – защо сме, откъде сме и как да бъдем. Може би и това е причината не само да се съхраним като общност сред една чужда психология и култура, но и българската самобитност да привлича вниманието и на други нации и култури.

С.Г.: Как американската общност приема това, което правите тук? Проявява ли интерес?

Петър: О, да. Ние, българите, имаме една невероятна способност – от нищо да правим нещо, да се самоорганизираме. Американците виждат това и го оценяват, защото при тях подобно нещо липсва. Извън семейството, те нямат тези близки взаимоотношения, докато при нас това е много силно изразено. Те много харесват тази наша спонтанност и самоорганизираност.

С.Г.: Има ли американци, които посещават организираните от „Българика“ събития?

Петър: Да, имаме такива участници. Те искат да се присъединят към нас, харесва им непринуденото и топло общуване помежду ни. Но те се сблъскват с езиковата бариера – ние всички си говорим на български, а те ако не се пречупят във вербалното общуване, остават само наблюдатели или танцьори в хорото. Тези, които веднъж са присъствали на нашите празненства, винаги питат кога ще правим отново нещо подобно.

Николай: Безспорно една от основните ни цели е да популяризираме българският бит и култура сред американското общество. Въпреки, че българската общност в Чикаго е най-голямата такава зад границите на Родината, ние продължаваме да сме сравнително малко общество в мегалополиса Чикаго. Всички американци знаят, че тук има голяма полска общност, или дори рускоговоряща, гръцка, китайска и т.н., но не всички знаят за съществуването на българската общност и пъстротата която нашият фолклор и традиции носят.

Едно от постиженията на центъра, е участието ни във Фестивала на културите, който се организира всяка година в Маунт Проспект и където ние сме вече едни от утвърдените участници. Тази година се представихме с участието на детска група “Българика”, представителна група “Българика” и танцова формация “Виванов”, които са наш дългогодишен партньор. Участие взе и певицата Соня Мембреньо, която също е голям приятел на “Българика” и винаги откликва на нашите покани.

В личен аспект, всеки един от нас контактува с американци или хора от други националности в професионален план, и това което мога да кажа за моите колеги е, че винаги им е била интересна историята на България и обичаите, които имаме. Дори те винаги очакват с нетърпение 1-ви март, за да получат своята мартеница. Така че популяризирането на българския бит и култура зависи от всеки един от нас. Имаме прекрасни традиции и обичаи, които не бива да забравяме, а напротив, трябва да правим всичко възможно да популяризираме

Радост: Много се радвам за това, което наблюдавам и то не е еднократен акт – малки българчета, повечето от които са родени тук, идват и сами се записват за танците, търсят българската връзка и всичко, което е свързано с родината на техните родители. И това много ме радва.

Петър: Децата, които идват на народни танци, рисуване, таекуондо или други занимания, усещат, че тук има топлина и уют, затова те сами искат да идват пак отново и отново.

Ани: Искам да дам пример с една българска майка, омъжена за американец, чието дете беше в моята детска градина. Детето вече е голямо, но майката иска то да запази не само българския си език, но и да продължава да изучава българските традиции и култура. Един от начините това да да се случи е да започне да танцува български хора, да слуша музиката. Много е важен личният пример. Майката и детето идват заедно, танцуват заедно, говорят на български за автентичните български обичаи, прибират се заедно, въпреки че пътуват доста надалеч. Но така се започва, така се посява семенцето на родовата памет, което трябва да се отглежда внимателно и с много любов.

Така и следващата тема идва сама. Център „Българика“ прави ли достатъчно за децата, за да може те да усетят българското като част от своята духовна идентичност.

Петър: В „Българика“ разбрахме, че е достатъчно да привлечем майките и бащите, децата от своя страна съвсем естествено попиват атмосферата в центъра. Имахме един забавен момент, на който бях свидетел, запомнил съм го, защото е много показателен. В съблекалнята преди тренировка, няколко деца си говорят – някои на български, други на английски. Едно от децата пита:

⦁ Защо говорите на английски, говорете на български!
⦁ Защо пък да говорим на български?
⦁ Ами защото тук е Българика.

Искам да дам и един „жив пример“ с нашата Бо. Макар и родена в България, Когато се появи през 2017 година в един от начинаещите класове, всички помислихме че е американка или може би е дошла като дете тук. Впоследствие се оказа че Бо е играла народни танци в България но може би поради дълги години прекарани предимно сред англоговорящи човек придобива навика да говори на английски дори и сред българи. Всички го имаме този проблем. Та при нея нещата се развиха доста интересно. Тя като че ли се възроди и преоткри. Бо вече е заместник инструктор, играе в състава на „Виванов“ и е част от представителната група на „Българика“.

Николай: Танците са само едно от нещата, които могат да приобщат децата към нашата общност тук, но те са много важна връзка за изграждане на взаимоотношения. Имаме различни възрастови групи, организират се събирания на всички големи български празници – Рождество, Възкресение, организираме и детски празненства. Така по този начин децата учат повече за българските традиции, култура, фолклор.

Ани: Аз държа на автентичните обичаи, такива каквито ги знам от моето детство, от моята баба и дядо. Старая се да ги предам и на българските деца в моята детска градина, като пресъздаваме традициите по различни празници. Благодарна съм и на „Българика“, че предоставя прекрасни условия за провеждането на различни мероприятия и за помощта, която получаваме. Имаме една голяма надежда, че след като има зародиш, той ще се развие, защото има условия за това той да расте и един ден да се берат плодовете. И в това е голямата роля на „Българика“.

Николай: След като този зародиш го има, вярвам че поколението родено тук след нас, ще го съхрани и пренесе през времето, за другите поколения след тях…

Петър: „Българика“ и екипът предпочитат делата пред снимките и рекламата и мисля че резултатите са налице и без тях.

С.Г.: Когато българската общност не беше така консолидирана, децата по-лесно ли се приобщаваха, отколкото сега, когато имаме една стабилна общност?

Ани: Мисля си, че в началото по-скоро имаше някакво противоречие между старата политическа емиграция и нас.Те гледаха на нас като „чедата на комунизма“. Може би е съсем естествено, защото новата българска емиграция тук има други цели, различни от политическите. Сега вече тези различия са заменени с хубавата енергия, която идва от българските центрове и организации в Чикаго, които обединяват тази маса. Специално за „Българика“ обаче няма финансови или други скрити интереси да се правят пари от културата. Нещата, които правим са „истински“ и те следват естествено.

Николай: Факт е, че българската общност в Чикаго е най-голямата извън пределите на Родината и дори може да се каже, че сме си изградили един малък български град зад граница. Тук бушува активен културен, социален и творчески живот, което кара всички нас да се чувстваме по-близо до България. Мисля, че от времето на Алеко до днешни дни, нашата общност еволюира и продължава да се развива във възходяща линия. Погледнете само колко училища, културни центрове, асоциации, църкви, детски градини, магазини и т.н. сме изградили. Ние, българите, сме много амбициозни и това наше качество често ни води до успех с каквото и да се захванем. Надявам се да продължим със същия хъс и поколенията които идват след нас също да работят за популяризирането на българският бит и култура.

С.Г.: Как се справихте с пандемичната криза?

Петър: В морален аспект излязохме почти невредими от бурята. Карантината беше около 2-3 месеца, но след това се окопитихме. Правихме си редовни ЗУМ-срещи, разговаряхме и поддържахме връзка помежду си и с членовете на съставите. Имаме изключително голяма сплотеност и танца, който беше в основата да ни събере, продължава да ни кара да имаме нужда един от друг.

Николай: В часа например, в който трябваше да имаме клас по народни танци, вместо да танцуваме, се срещахме по ЗУМ и си говорехме кой какво прави.

Петър: Всеки клас е като малка отделна вселена. Може би тази децентрализация е нашата „търговска марка“. Няма единен център, отделните групи си имат свой лидер. По време на пандемията направихме и първите „нелегални срещи“ – разходки на езерото или в различни паркове. Разбира се взимаме и всички необходими санитарни мерки и се съобразяваме със здравните изисквания.

С.Г.: Кое е най-значимото събитие, което досега „Българика“ е организирала?

Николай: За мен това е Фестивалът на нациите в Маунт Проспект. Успяхме да представим България и българската култура там. Бяхме голям хит. Американците бяха впечатлени и много възхитени от това, което им представихме.

Ани: Аз мисля, че най-значимото събитие беше първото третомартенско хоро пред „Българика“, през 2019 година. Събраха се много хора тук пред залата. Наистина впечатляващо събитие, местата на паркинга не достигнаха, съседите се сърдеха заради шума и отнетите им паркоместа. Но хората бяха толкова ентусиазирани, много емоция беше вложена, имаше позитивна енергия. Хората бяха непринудени и щастливи.

Николай: Да, а след това се качихме на автобуса и всички отидохме в даун таун да подкрепим и мероприятието на генералния консул на РБ, по случай националния ни празник.

Петър: Сещам се и за смесената българотека в Детройт.

Николай: Да, вдигнахме се от тук, организирахме транспорт, заедно с други групи от Детройт и Торонто и направихме обща хоротека. Освен че беше една приятна екскурзия за нас, се получи прекрасно събитие.

Радост: За мен значимото събитие, което съм запомнила е първата Българотека с формация „Оратница“ – музикална група от България миксираща фолклор и съвременни ритми.

Петър: Интересна беше срещата и с Даниел Делибашев.

Николай: Даниел има фондация за подпомагане на деца-сираци в Уганда „Усмивка за Африка“. Той имаше среща с общността тук в Чикаго. Проведохме интересна дискусия. Самият той е много ведър, приятен човек, обясни как е започнал, защо се е захванал с тази фондация.

Петър: Бил е на екскурзия там и освен туристическите атракции, е видял, че децата там имат нужда от помощ. Наистина прави чудеса за тях.

С.Г.: Център „Българика“ отворен ли е за събития, които са свързани и са от полза за българската общност в Чикаго?

Петър: Да, ние сме отворени за всяка лодка, която ще спре в пристанището ни, но не обичаме много пиратите.

Макар да са тук сравнително отскоро /само от двадесет и няколко години/ и четиримата смятат, че българската общност тук е доста променена.

Петър: Когато аз пристигнах беше като гара разпределителна. Пристигаш и търсиш българи, за да може някои да те посрещне, да те представи, да ти помогне да намериш работа и всичко останало, необходимо за стартиране на нов живот. Днес българите в Чикаго сме като в един голям български град и смятам, че това е уникално. Общувам с подобни организации в САЩ и ми споделят, че в Калифорния например също има доста наши сънародници, но са разпръснати във всички части на щата и е трудно да се събират на едно място толкова често. Ние в Чикаго сме над 100 хиляди българи, но живеем в определени райони и сме много близо едни до други за размерите на този мегаполис. За мен тук е една малка България.

Николай: Тук има всичко за всеки. Това, което липсва на хората от България, може да го намери тук и в тази насока българската общност е облагодетелствана. Имаме български училища, църкви, магазини, различни центрове, много бизнеси. Развиваме се в различни насоки, но чудесно би било всички ние да се обединим и около някаква кауза.

Ани: Всички отделни училища, организации, бизнеси или центрове предлагат нещо различно и всеки може да отиде там, където се чувства най-добре, където неговите културни или бизнес интереси са насочени. И смятам, че това е чудесно – да има повече от всичко – училища, културни организации, центрове, бизнеси…

Петър: Въпреки че дейността в „Българика“ е изцяло насочена в полза на общността ни в Чикаго и сме отворени за политически събития, предпочитаме да бъдем независими и партийно неангажирани. Например един от пунктовете, в които се проведоха парламентарните избори и тези за президент на РБ, бяха при нас и направихме всичко възможно нашите сънародници да могат да упражнят своя вот и да участват в изборите.

Николай: Смятам, че благодарение точно на тази наша последователна линия сме останали свободни и независими. Запазили сме си собствения периметър от прокарване на други интереси, но сме запазили топлината и уюта, който сме създали.

Темите преминават една в друга и има за какво да си говорим още и още. Защото за добрите дела думите никога не стигат. Оставам с приятното усещане за дейността на този чудесен екип на център „Българика“, който наистина има какво да даде на хората. Както на българите, така и на представители на други нации… Защото, за да се правят добри неща, се изисква голямо сърце и отворена душа. За да може нещата да се случват!

Снежана Галчева – председател на Салон
за българска култура и духовност
и вицепрезидент на ВСОАА

1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:

Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited

Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago

Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited

2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega

Благодарим Ви!
Екип на в. “България СЕГА”