“Две морски камъчета” – 1ва награда за разказ

Уважаеми читатели на в-к „България СЕГА“, в поредица от материали Салон за българска култура и духовност ще представи наградените творби в международния литературен конкурс „Изящното перо-2021“, чиято тема бе „Човечността – кръстопът и съдба“. В този брой ви предлагаме разказа на Светлана Николова „Две морски камъчета“, спечелил първа награда. Приятно четене!

ДВЕ МОРСКИ КАМЪЧЕТА
Светлана Николова

Чувстваше се неловко с обувки. Беше свикнала да усеща топлия пясък и сега й беше студено и тясно на грубите ходила. Роклята – с цвят на отлежало червено, нелепо контрастираше с петната по ръцете й.
– Мадам, много съжаляваме, но хората с резервация са вече тук. Можем да Ви предложим място в ъгъла, до оркестъра. Трябва да освободите масата.
Жената откъсна очи от морето пред нея. Седеше в един ресторант с отвратителна и скъпа храна, по пък крайните маси на терасата откриваха впечатляваща гледка. За туристите тя бе винаги „УаУ“, независимо в кой час се случваха в ресторанта. Жената в отлежало червено обаче знаеше точното време, което правеше гледката специална.
Сега то бе свършило.
Извади малко кафяво портмоне с копче, в което с мъка се побираха скупчените банкноти. Взе ги всичките и ги остави в твърде голямата кожена подвързия, в която бе сложена сметката. Спокойно я подаде на келнера. Щеше да остане щедър бакшиш, но видяното през последните часове се разливаше в нея като най-доброто вино. Гледката си заслужаваше всичките й банкноти.
Всъщност тe престояха в кафявото, детско портмоне само един ден. Сутринта момчето дойде и седна до нея на плажа. В последните дни винаги, когато го видеше, усещаше силен мирис на детство. Беше около 20-годишен, с топли гълъбови очи и черна коса, видимо твърде непокорна. Винаги гледаше дълго причудливите морски късове и странните миди пред нея. Питаше подробно за всяко камъче, сякаш бе в магазин за антики, а не на „сергията“ й на плажа. Тя продаваше камъни с чудата форма, рапани с море по тях /а не излъскани от някой майстор/ и надежда. Всеки морски дар си имаше име и история и това бе най-ценното. Ако не друго, то поне можеше да разказва.
Момчето идваше всяка сутрин с приятелката си на плажа. Чуваше ги да се смеят. Около тях нямаше фасове и бутилки. Бяха странна двойка за другите – и двамата си носеха книги в плажната чанта. По някое време младият мъж ставаше и идваше при малката й импровизирана масичка. Беше й някак неловко, когато срещаше будните му очи – трудно се продаваха надежди, когато можеше просто да си ги събереш по пясъка.
Момчето обаче купуваше. Тя дълго не можа да разбере дали вярваше на историите й или просто я съжаляваше. Нея – старата слаба жена, която сутрин събираше парченца море. Понякога се чудеше и как концесионерът на плажа я търпеше още, но и той беше особняк – харесваше книги и истории.
Днес младият човек отново дойде.
– Защо просиш?
Въпросът му я удари през лицето. Някак си с времето бе свикнала да крие просията си с красиви думи, облекли красивите камъни. Трябваше да го прави, за да живее. Нужно й бе като спасителен пояс, в който бе свита самотната й душа.
– Защото само така мога да бъда тук. А и по-малко боли…
Момчето дълго мълча. Морето пред тях бе гладко и спокойно. И хора нямаше. Просто бе рано.
– Приличаш на мама, каза накрая. Разказваш също като нея.
Очите на жената помръкнаха. И ти ми приличаш на някого, помисли си. Не посмя да го изрече. А и този някой вече не се сещаше за нея.
– Знам, че спиш в кабинката на плажа, каза тъжно момчето. Ето, донесох ти рокля и обувки, и малко пари. Не искам да те обидя, просто ги вземи. Направи нещо за себе си. Добър човек си….- гласът му заглъхна – като мама…
Остави чантата пред нея и тръгна. Приятелката му го чакаше до стълбите. Момчето я прегърна и тръгнаха нагоре.
На свитата на плажа жена й се прииска то да се обърне, за да му махне с ръка. После стана, прибра морските дарове в избеляла басмяна престилка и несигурно пое към стълбите. Отдавна не бе вървяла нагоре. Отиваше да направи нещо за себе си, за пръв път от много време.
Така се отзова в онзи ресторант, надвиснал над морето, с красивата гледка. Винаги се бе чудила как ли ще се ширне морето от тази тераса, но не бе си и помисляла да влезе там. Кой щеше да пусне една просякиня с басмяна бохча, пълна с камъни? Но ето, че днес седна, поръча произволно, за да не я изгонят и гледат подозрително, и извади новата си тетрадка. Дълго гледа напред. Погледът й препускаше по вълните чак оттатък тях. После се наведе и почна да пише. Мисълта й се покапа плахо върху листа, после се изля неистово. Тетрадката попиваше като сюнгер парченца живот. Толкова дълго бе чакала точно този миг и това море….Сепна се чак когато келнерът дойде да я отпрати – идваха важните хора с резервацията.
Сега вървеше полека към своята кабинка на плажа. В кафявото портмоне нямаше банкноти, но в ръката й, между страниците на тетрадката, имаше нещо безценно. Нейната мечта. Утре щеше да иде и да благодари на момчето. И да му даде цялата си басмяна торбичка с надежди. Вървеше и се усмихваше, за пръв път от години. Миналото бе отпуснало тази нощ силната си хватка. Болката, давеща я всеки път, щом си спомнеше отишлото си щастие, си бе легнала по-рано. И жената дишаше с пълни гърди.
Непосредствено преди да стигне до малкия си подслон, към нея се приближи тъмна фигура. Когато дойде до нея, го позна. Беше лош човек.
– Къде си тръгнала така наконтена, ма? Нещо много ти е потръгнала работата, гледам. Идвам да ти кажа, че от днес нататък ще работиш за мен. Каквото изкараш от твоите камъни, делим наполовина.
Жената инстинктивно се дръпна и стисна тетрадката пред гърдите си.
– Ясен ли съм? Като прибера вечерта моите хора от центъра, ще идвам при теб за парите. Я си опитала да шмекеруваш, без пръсти ще те оставя, да видя тогава с какво ще ми драскаш, изръмжа мъжът и изчезна в тъмното.
Тя остана дълго като вдървена. Сама на пустия плаж, с едни истории до сърцето. Морето, уморено от следобедната игра, тихичко лазеше по брега. Сякаш искаше да стигне до нея и да я успокои.
На другия ден момчето дойде да се сбогува с жената на плажа. Напразно чака. Нея я нямаше. Никой не знаеше къде е.

***

Снегът беше мек и гальовен, с нежелание го отърси от себе си. В офиса бе топло и приятно.
– Много ни хареса Вашият ръкопис, ще го издадем. Страшно увлекателно разказвате, усмихна се възрастният мъж пред нея.
Тя също се усмихна. Топлината се разливаше по нея, минаваше по цялото й тяло и по ръката, която стискаше две морски камъчета в джоба си.
– Искам да Ви благодаря, че избрахте нашето издателство. Поласкани сме, каза мъжът и подаде ръка.
Ала тя не я пое. Гледаше вцепенена отворената врата зад него и влезлия току-що през нея млад мъж. С гълъбови очи и видимо непокорна черна коса.
– Да Ви представя моят син, той даде много висока оценка на книгата Ви, усмихна се отново издателят.
– Благодаря, благодаря…., прошепна тя и очите й се напълниха със сълзи.
После тръгна с протегната ръка към момчето, с което си бяха поделили надеждата на един морски бряг.

Снежана Галчева – председател на Салон за българска култура и
духовност – Чикаго и вицепрезидент на BCOAA (Конфедерация на българските културни организации и дейци в чужбина)
за в-к „България СЕГА“

1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:

Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited

Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago

Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited

2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega

Благодарим Ви!
Екип на в. “България СЕГА”

КОМЕНТАРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here