Международен Литературен Конкурс „Изящното Перо 2021″ – 1ва награда за разказ

Уважаеми читатели на в-к „България СЕГА“, в поредица от материали Салон за българска култура и духовност ще представи наградените творби в международния литературен конкурс „Изящното перо-2021“, чиято тема бе „Човечността – кръстопът и съдба“. В този брой ви предлагаме разказа на Никоела Иванова „Пианото на Дора“. Приятно четене!

ПИАНОТО НА ДОРА
Никоела Иванова

Баба Дора най-сетне се добра до последната стълбищна площадка, а сетне с поизтощени сили слезе по последните 7 стъпала. – Седем – помисли си тя с усмивка, – щастливото ми число! Лека-полека отвори тежката входна брата и най-накрая се озова пред огромната цъфнала липа пред блока. Затвори очи и вдиша от аромата. Напомни ѝ за лятото на 1958 г., когато вече покойният ѝ съпруг Георги за пръв път я беше завел в Стара Загора, за да я запознае със семейството си. Не всичко от онова лято ѝ се искаше да си спомня, но аромата на липа по старозагорските улици тя не желаеше да забрави. Свързваше го с наивитета на младостта си, с отвореното си за любов сърце, с мечтите на едно младо момиче. А спомена за всичко това тя с удоволствие възраждаше с всяко ново вдишване на аромата. Съпругът ѝ оживяваше пред очите ѝ и го виждаше как я развежда из родните си улици, щастлив, че този път той ѝ показва непознатото. В София беше обратното, но тя сякаш предпочиташе да може да се остави той да я води. Баба Дора беше вряла и кипяла в този некъс живот. Колко неща ѝ бяха минали през главата, само тя си знаеше, ала стабилната основа, дадена ѝ от старата софийска аристокрация, не я подвеждаше дори в старостта ѝ – и образованието ѝ беше респектиращо, и ценностната ѝ система си я биваше. Преценяваше хората бързо, решения взимаше със замах, а щедростта в сърцето и делата ѝ беше за възхищение. В тези си години Дора не беше в състояние да изпита много от радостите, които помнеше от младини. Но пък старото ѝ австрийско пиано, марка Карл Хамбургер, и сега пълнеше душата ѝ.
Всеки ден точно в 11 ч. тя сядаше да посвири. Човек с висока чувствителност би сметнал гледката за трогателна. Превитата ѝ от възрастта снага някак като с вълшебство се поизпратяше. Започваше да изпълва по-добре красивите си, подбрани с вкус дрехи, които иначе все ѝ стояха леко широки, несъвсем по мярка, защото с годините дамата беше изгубила някой и друг килограм. Когато започнеше да плъзга пръсти по клавишите, поувисналата ѝ брадичка се изглаждаше, а пооредялата ѝ коса потрепваше в такт и така изглеждаше по-гъста. Дора обожаваше Шопен! Засвиреше ли неговата музика, старото ѝ сърце започваше да танцува, подмладяваше се, живваше. – Бабо Дора! – детски глас извади възрастната жена от опиянението на липовото ухание. – Бабо Дора, здравей! Малката Ани, дете на почти 8 години, изтича до нея и силно я прегърна през кръста. – Здравей, красавице! – усмихна се баба Дора и погали момиченцето по русата глава. – Как си днес? – Ох, не съм добре – свъси вежди детето, – в лятната занималня ще правим концерт и всеки ще свири на нещо, но за мен остана дайрето. Голяма гадост! – Ясно, не си почитател на дайретата! Е, разбирам те, и аз бих предпочела пианото, но явно вече е заето от друго дете. – Не, ние нямаме пиано в занималнята, а само тъпи инструменти! – Нямате пиано? Е, това наричам аз истинска липса! – Баба Дора кимна с усмивка на майката на Ани, която едва сега приближи липата. Ани и семейството ѝ живееха в съседния вход, а момиченцето беше любимият съсед на Дора – усмихнато и пълно с енергия същество, което във всеки техен разговор водеше мислите ѝ само във ведра посока. Дора нямаше късмета да се радва на внуците и правнуците си, с които от години я делеше един океан разстояние. – Бабо Дора, а ти можеш ли да свириш на пиано? – попита я момиченцето. – Мога! – Ще ми покажеш ли? – ококори очи Ани. – С най-голямо удоволствие, стига майка ти да позволи! Майката на Ани нямаше нищо против. Всъщност тя изпитваше възхищение към баба Дора, дори беше респектирана от нея – до толкова, че избягваше да я срещне, ако не намира обувките си за достатъчно добре лъснати, блузата си за достатъчно добре изгладена или пък косата си за красиво сресана. С други думи, баба Дора беше неин коректив. Възрастната жена хвана Ани за ръка и двете влязоха във входа, а когато стигнаха до стълбите, момиченцето сграбчи по-силно ръката на възрастната жена и тръгна да ги изкачва едно стъпало по-напред, за да помага на баба Дора, която се качваше след нея. Детето не видя, но този жест накара възрастната жена да се просълзи. – Ех – помисли си тя, – има надежда за България! Когато баба Дора отключи входната си врата, детето влезе, направи няколко крачки и пред очите му се откри гледка, която не очакваше. Домът на възрастната жена беше като дом на принцеса! Бежови тапети с малки розови рози покриваха стените му – чак до високите тавани. Мебелите бяха светли, големи, тежки. Масата във всекидневната беше с покривка, обсипана със същите розички като тези от тапетите. Завесите бяха бели, сякаш от дантела, падаха тежко-тежко и леко се влачеха по пода, за да придадат още по-приказен вид. Ухаеше на люляк! Ани се огледа и видя бял люляк във ваза, която й заприлича на кана – бяла, с цветя и златен ръб. Вазата беше поставена на голям скрин с огледало. И ето го пианото- близо до прозорците, в центъра на всекидневната! Сякаш всичко беше подредено така, че да не отклонява вниманието от важното му място в дома, а пред него беше поставена малка пейка, тапицирана с бежова кожа. Именно там седнаха двете дами и баба Дора започна да свири. – Бабо Дора, много си хубава! – викна Ани, която не пропусна да забележи въздействието на свиренето на пиано върху външния вид на възрастната жена. Бяха минали много години, откакто Дора беше чула за последно такива думи за себе си и нежното ѝ женско сърце искрено се зарадва. За нея Ани беше като ангел, изпратен, за да осмисли деня ѝ. За момиченцето пък срещата с баба Дора беше вълнуваща, защото тя ѝ разкри свят, който детето не познаваше. Ани пожела да се научи да свири на пиано и баба Дора с радост прие да бъде неин учител.

През следващите седмици срещите им бяха чести, а покрай уроците по пиано двете споделяха и много други неща. Дора гледаше на Ани като на нейна внучка и откри сърцето си пред нея – сърце, от което напоследък си мислеше, че никой няма нужда. Така наусетно дойде 7. септември, рожденият ден на Ани. Момиченцето се събуди рано и нетърпеливо изтича във всекидневната в дома си, където обикновено я чакаха подаръците за рождения ѝ ден. Още на вратата обаче се сепна и спря. Сви ръчички в юмруци и разтърка с тях очите си. Не, не сънуваше! Във всекидневната ѝ беше пианото на баба Дора, а на него беше поставен голям бежов плик. Ани отвори плика, извади сгънатия на три лист и прочете: „Честит рожден ден, мила Ани! Бъди здрава и с все така чиста душа! Ти носиш радост! Дано пианото ми зарадва теб! Баба Дора“ Ани летеше от щастие. За няколкото седмици уроци тя имаше завиден напредък и свиреше с удоволствие и лекота! Не можеше да си представи, че би могло да има по-голяма радост от това да има свое пиано. В следващия миг нещо я стисна за гърлото. Ами баба Дора? Тя на какво щеше да свири сега? Какво щеше така да я разхубавява? И днес по навик точно в 11 ч. баба Дора влезе във всекидневната си, но тя беше опустяла. Голямо празно пространство зееше пред красивите завеси – там, където до вчера беше мястото на пианото. Жената седна бавно на стол до масата, постави ръцете си на нея и ги заоглежда. Времето не им беше простило и ги беше покрило с петна, а кокалчетата на пръстите бяха леко деформирани. Натъжи се. Внезапно звънецът на вратата иззвъня. В света на баба Дора дори звънецът не беше като тези на останалите. Мелодията му беше нежна и ненатрапчива. Дора стана и бавно се запъти към вратата. Отвори, но там не я чакаше никой. – Сигурно е грешка – помисли си тя, докато бавно затваряше масивната врата. Ненадейно пред очите ѝ се мерна нещо бяло на земята. Дора с усилие се наведе и го вдигна. В ръцете си държеше малък пощенски плик. Отвори го, нещо изтрополи и падна в краката ѝ, а малък лист остана в ръцете ѝ. Възрастната жена прочете: „Бабо Дора, Благодаря за най-хубавия подарък, който съм получавала в живота си! По-скъпо от него може да е само това да го споделя с теб! Затова приеми ключа от дома ни и идвай често при мен, за да свирим заедно и да си говорим. Обичам те, бабо Дора! Ще те чакаме днес в 16 ч., за да отпразнуваме заедно рождения ми ден. Ще ядем торта с праскови! Ани“ Баба Дора погледна в краката си и видя ключа, наведе се, вдигна го и го целуна. Сълзи на щастие и дълбока благодарност се отрониха от очите ѝ, а сетне затвори тежката врата и с по-пъргави крачки от когато и да било досега се запъти към спалнята си, отвори гардероба и заоглежда с жара на 20-годишно момиче тоалетите си в опит да избере най-хубавия за този следобед. Това, което нито баба Дора, нито Ани все още знаеха, беше, че силната връзка, която щяха да доизградят помежду си, щеше да бъде благословия и за двете – баба Дора щеше да дочака дълбоки старини не в самота, а в радост. Тя щеше да изпрати Ани на летището, когато заминаваше за Кралската музикална акадения в Лондон. Пред Ани пък едва ли щеше да стои това светло бъдеще, ако някой не беше взел детската ѝ ръчичка в своята опитна старческа ръка, за да я преведе с аристократична стойка през свят, до който иначе нямаше как да се докосне. Човечността е кръстопът и съдба за онези, които имат сетива за невидимото

Снежана Галчева – председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго
За в-к „България СЕГА“

1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:

Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited

Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago

Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited

2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega

Благодарим Ви!
Екип на в. “България СЕГА”

КОМЕНТАРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here