Уважаеми читатели на в-к „България СЕГА“, в поредица от материали ще представим наградените творби в международния литературен конкурс „Изящното перо-2021“, чиято тема бе „Човечността – кръстопът и съдба“. В него трима автори бяха отличени за цялостно творчество – Калина Томова от Чикаго, Златимир Коларов от София и Красимир Бачков от Варна. В този брой ви предлагаме творби, с които авторите участваха в конкурса. Приятно четене!
СТИХОВЕ ОТ КАЛИНА ТОМОВА:
ПРОБУЖДАНЕ
Звън на Вселена. И тишина.
В тъмното – отблясък на лъч. Пустота….
Аромат на безкрай. Разтърсваща тръпка.
Въпроси, родени от нищото.
Експлозия. Вик. Светлина.
Лъч от Централното Слънце пробива Всемира.
Вибрации, разкъсващи времето.
Злото трепери от ужас.
И пада в нозете си – ранено до смърт.
Светлината разбива матрицата.
Ухае на чиста любов.
Сърцата, отключени, долавят промяна.
И запяват в камбанен екстаз.
Пробуждане…
Въпрос и рисунка на отговор.
Космична промяна.
Земята – спасена.
Душата, пречистена от вековни заблуди,
разпознава свободния танц…
ПИСМО ОТ ДУШАТА
Питам душата си: „Как ме намери?“
Тя упорито мълчи. И ме гледа.
Директно в очите, някак особено.
Все едно казва: „Ти знаеш. Търси!“
Но аз знам, че не мога да знам
толкова сложни загадки.
И питам отново: „Кажи, откъде си дошла?“
Моята собствена, упорита душа,
ме гледа с лек укор. И отново мълчи.
А в главата ми нещо трепти.
Неясно, мъгляво, безтегловно и странно.
Сякаш някой опитва да рисува картина.
На най-неподходящото място.
Напук на душата си, млъквам и аз.
Ставам камък, онемял от упорство.
Пред очите ми танцуват лъчи.
А някъде много дълбоко,
докъдето не мога да стигна,
музика непозната звучи.
Стискам камъка, опаковал въпросите.
Искам да питам.
Дано се смили тази моя надменна душа!
„Моля те, покажи се! Къде си се скрила?
Докога ще ме оставяш сама?“
Някак внезапно, се появява.
Чувам в ушите си звън.
Очите непонятни картини долавят.
И съзират крилати слова.
Запъхтяна, търся листче хартия
и молив, да се втурне готов.
Тя – душата, прекрасната моя,
решила да ми напише писмо…
* * *
„Питаш къде съм. И как те намерих.
Чудя се, как не разбра?
До стъпките твои, неясни и бледи,
оставях аз дири в прахта.
Така ли веднъж не усети дъха ми,
когато сълзите ти трих?
О, глупава моя, как лесно се палиш!
И в колко живота гориш…
И как, докачлива, затръшваш вратите
пред своята същност без плът.
Сърцето заключено, очите невиждащи,
единствен на почит умът.
Кажи ми, защо ме упрекваш в измяна?“
„Но аз… Как бих могла да го знам?
За мен си загадка, сестра невидяна,
илюзия в сънна мечта…”
„Не те доразбирам. Звучиш непонятно.
Издирваш ме, питаш, кориш,
мълчиш инатливо, а после внезапно
обгръщаш ме с топли молби.“
„Така се срамувам… Че съм ранила
най-чистата същност от мен.
Понякога в сънища с тебе се сливах
и ставах различен човек.“
„Не се обвинявай. Чрез теб неотлъчно
като проекция твоя вървя.
Сбъдвам мечтите ти, в светлина те обгръщам,
когато превземе те мрак.
Ако препъната паднеш безсилна,
повдигам те с голи ръце.
Приливам ти сили от мойта ефирност
и тласък ти давам напред.“
* * *
Питам душата си: „Ще ми простиш ли?“
Тя се превръща в искри. И ме пали.
Директно в сърцето, някак възторжено.
Сякаш иска да каже: „Ти светиш! Твори!“
>>>
МИРОСЛАВ
Златимир Коларов
В началото на дейността си комисията по изписване на скъпоструващи лекарства в ревматологията, на която бях член десет и повече години, преглеждаше едновременно деца и възрастни, болни от артрит. На едно от първите й заседания бащата го въведе – ниско слабо дете с изкривени от артрита ръце и подути колене, високо не повече от метър.
-На колко си години, моето момче? – попитах.
-На деветнайсет – отговори то.
С усилие прикрих изненадата си – синът ми, тогава на десет години, бе по-висок от него.
-От кортизона е, докторе – отгатна учудването ми бащата.
Разбира се, знаех, че кортизонът приложен в най-млада възраст, забавя растежа на децата, но за първи път се сблъсквах с толкова фрапантен случай – все пак съм интернист, който лекува възрастни, а не деца и ми липсва опит в педиатричната възраст.
Бащата го вдигна на ръце, сложи го на кушетката и му помогна да се съблече. С педиатъра го прегледахме, изписахме нужното лекарство и двамата излязоха от кабинета. Бащата го водеше за ръката като дете.
Така се запознах с Мирослав.
След това го преглеждах още много пъти. Артритът се обостряше и затихваше. Появяваха се усложнения от болестта и лечението, овладявахме ги с моите колеги. За седем-осем години Мирослав не порасна и сантиметър. Остана си нисичкото дете на около пет-шест години с буден поглед, немутирал детски глас и тънки, изкривени пръсти, непроменен от времето, когато го прегледах за първи път. Винаги спретнат, винаги добре облечен – с дънки, яке и маратонки, винаги усмихнат със уморената усмивка на страдалците.
Всеки път на преглед го водеше бащата – среден на ръст, изпит мъж на около петдесет. Със сини очи, скулесто лице и прошарени коси. И той спретнато облечен като сина си – с дънки, яке и маратонки. Сдържан, мълчалив, готов всеки момент да помогне на сина си да се качи на стола или на болничната кушетка. И после да го свали от нея и да го изведе от стаята за ръка, като внимава залетелите се по коридора придружители и болни да не видят сина му и да го блъснат в бързината. Попитах го веднъж какво работи. Каза, че е домашен асистент на сина си. За тази дейност получаваше сто и няколко лева, след това увеличиха социалните помощи и, може би, заплатата му стигна двеста лева. Със социалната пенсия на сина приходите им стигаха до триста и няколко лева. За цял месец, за двама души, от които единият се нуждае от лекарства, нестандартна помощ, грижи… Недоумявах как се справя.
-Справям се, докторе – лаконично отговори той. Повече и не питах – явно не искаше да обсъжда темата. В поведението му почувствах гордостта на мъж, който не иска да обсъжда живота си с другите, за да не ги натоварва със своите проблеми. Но не и на примирен със съдбата си човек.
За времето, през което лекувах Мирослав, нито веднъж не видях майката. Това ме озадачи и попитах доцент Михайлова, която го лекуваше от едногодишната му възраст, защо майката не идва. Тя ми каза, че майката напуснала семейството неизвестно защо, другите им две деца били по-големи от Мирослав, работели някъде из София и живеели отделно, адвокатите присъдили апартамента на жена му и сега бащата живеел с Мирослав в един фургон. Зиме, лете – там, в жега, в пек и мраз, във виелици и летни бури – пак там – във фургона, някъде в покрайнините на града. Майката не се интересувала от най-малкия си син – живеела си безпроблемно в апартамента, без да плаща издръжка и да иска да вижда сина и бившия си мъж. Бащата и не търсел полагащите му се пари, отгледал сина си от най-ранна възраст – във фургона. Бях удивен – през целия си професионален живот не съм срещал подобно нещо.
В продължение на няколко години доцент Михайлова писала писма до всички възможни социални инстанции и институции за лошите условия, в които расте детето и за ниските приходи на сина и на бащата. Накрая от Столична община им отпуснали гарсониера някъде в крайните квартали. Мирослав и баща му изоставили фургона и заживели като нормални хора – с триста и няколко лева на месец… Това станало някъде около деветнадесетата година на Мирослав, времето, когато го срещнах за първи път.
След няколко години артритът позатихна, междувременно Мирослав завърши гимназия, кандидатства и го приеха студент в Икономическия институт. Всеки ден бащата го водеше за ръка до института и го връщаше след лекциите. Колкото и банално за звучи – той нямаше личен живот, беше се посветил изцяло на сина си, всяка минута, всеки ден, двайсет и няколко години. Целият му ден минаваше в грижи за Мирослав – от събуждането сутрин, обличането и закуската до слагането в леглото вечер и изгасяне на лампата в стаята. Пране, честене, пазаруване, готвене – всичко той.
Срещнах ги преди седмица във файето на клиниката – бащата водеше сина си да мине на поредната комисия за скъпоструващите лекарства. Мирослав чакаше реда си, прилепен до стената. Пак спретнат, пак добре облечен – в дънки, яке и маратонки, пак усмихнат.
-Как си, Мирославе? – подадох му ръка и се приведох, за да стисна леко неговата.
-Добре съм – показа ми той тънките си, изкривени пръсти.
-Завърши ли? – попитах аз.
-Да – в един глас отговориха той и баща му.
Бащата се усмихна със сдържаната усмивка на отруден, но щастлив човек.
-Бакалавър? – продължих да питам.
.Защитих магистърска степен – гордо ме погледна в очите Мирослав.
Бащата отново се усмихна – със същата усмивка.
-Честито! Супер! Каква специалност?
-Менджмънт и бизнес отношения – отговори той.
-Жив и здрав да си! И баща ти… – допълних и излязох бързо, за да не види, че очите ми се навлажниха. Не можех да определя какво изпитвах – състрадание, преклонение или катарзис. И трите, всъщност…
>>>
МОРЕТООООО…
Крисимир Бачков
Обичам морето! Мога да стоя на брега цял ден, загледана във водата, заслушана в лекия плясък на вълните и няма да ми омръзне. Като съм до него, светът сякаш става красив и почти съвършен. Живеех на повече от сто километра от морския бряг и чак като навърших десет години, видях морето за пръв път. Това ми беше подарък за рождения ден. Съседът чичо Тони е шофьор на камион. Разнася млечни продукти по различни градове. Той е шишкав и винаги се шегува. Онази сутрин мама ме изпращаше на магазина, да купя малка торта за рождения си ден. Като разбра, че празнувам, чичо Тони запита:
-Светле кажи, какъв подарък най-много искаш за рожденият ден?
Без да се замисля, отвърнах:
-Да видя морето!
Съседът облещи очи и този път запита мама:
-Минке, наистина ли не си водила детето на море?
Мама сведе глава, без да отговори. Парите, които изкарваше като шивачка едва стигаха за храна, ток, вода и наем за паянтовата къщурка, в която живеехме. Чичо Тони вдигна показалец към небето и се усмихна:
-Бог си знае работата! Днес зареждам магазини във Варна и областта. Мога да заведа Светлето на плажа, а аз да си върша работата! Като приключа, ще мина да я прибера и се връщаме! Става ли така?
Мама стисна длани една в друга и умолително ме изгледа:
-Нямаш бански и ме е страх, да останеш самичка там!
Сълзите в очите ми напираха и тъй бързо започнаха да се изливат, че чичо Тони ме хвана за ръката и рече:
-Я не скършвай хатъра на детето! Посред бял ден, сред стотици хора наоколо, какво има да я мислиш?Мама колебливо кимна и заръча да се пазя. Аз обещах да съм послушна и хукнах към спрелия наблизо камион. След два часа пътуване, чичо Тони спря в морския град пред един магазин за дрехи. Без много да избира, ми купи светло син бански на бели точки и подкара към плажа на Аспарухово. Спря до самия пясък, взе хавлията, закачена в кабината на камиона и ми я подаде. После отвори кутията със сандвичи, които бе приготвила жена му и ми сложи два в ръцете. Отиде до близкото кафене и се върна с една запотена от студ лимонада.
-Хайде сега скачай, че нямам много време! Следобед, към три – четири ще мина да те прибера! Във водата ще влизаш само до коленете, че не можеш да плуваш!
Той ми смигна приятелски и подкара камиона по своите си работи. В една кабинка на плажа си облякох банския и приближих до морето. Застлах хавлията на пясъка и седнах. Слънцето играеше по водата и хвърляше сини и зелени стрелички наоколо. Край мен хората се къпеха, разговаряха и почиваха, но аз изобщо не ги забелязвах. Не можех да сваля очи от безкрайната вода пред погледа ми, която като живо същество дишаше, вълнуваше се и сякаш нещо ми говореше. Заслушах се в шепота на вълните. Беше прекрасно!
Късно след обед чичо Тони ме намери седнала на същото място, без дори да съм си намокрила краката. Сандвичите си стояха недокоснати, а лимонадата се бе вече стоплила. Той ме хвана за ръка и ме повлече към водата:
-Хайде да се къпем, че изгорях от жега днес!
Никога не бях изпитвала такова удоволствие, защото дотогава се къпехме с мама у дома в едно ламаринено корито. Когато зеленикавата вода обгърна тялото ми разбрах, че каквото и да става занапред, ще направя всичко възможно, да живея на брега на морето…..!
Вече съм на тридесет и две, стоя на същия плаж, облечена в син бански и заслушана в тихия плясък на вълните. Струва ми се, че нищо не се е променило, но не е така! Миналата година си отиде мама, а два месеца по-късно и чичо Тони. Тогава се преместих във Варна. Живея на квартира в една таванска стая и през прозореца ми надничат гларусите. Работя в един магазин като касиерка, а щом свърша работа, идвам на плажа. Сега е топло, но независимо от сезона, се чувствам прекрасно тук, на брега. Понякога до мен сяда едно малко чернокожо момиченце, с бухнала на дребни масури коса. Единият крак на детето е по-тънък и къс от другия. Има някаква болест, но не обича да говори за нея. Казва се Мили и нейният български е по-чист дори от моя. Тя също като мен обича да стои и да гледа морето. Случва се да сложи малката си нежна ръчичка върху моята. Тогава чувствам света край нас по-добър. На алеята зад плажа стои възрастна жена, вероятно бабата на Мили и чака детето до една инвалидна количка. С нея само си кимваме за поздрав. До сега не сме разговаряли, затова когато приближавам, тя ме гледа с тревога в очите. Изваждам малък плик от чантата си и го подавам на жената:
-Спестила съм нещичко тук! Вземете го за Мили! Сигурно събирате пари за лечение, нали?
Жената преглъща с усилие и свежда глава, за да не се виждат сълзите в очите и. Моите жалки, хиляда лева едва ли ще и решат проблемите, но ги давам от сърце. Тя ги взема и приближава до мен. Прегръща ме внимателно и тихо казва:
-Благодаря! Вие ни помагате, а не ни познавате! Защо? Кой ви кара?
Обръщам поглед към водата. Там, на пясъка седи Мили и е вдигнала малката си ръчица за поздрав. Пръстчетата и отдолу са почти бели, почти като зъбките и. Отвръщам тихо първото нещо, което ми идва отвътре:
-Морето! Моретоооооо…
Снежана Галчева – председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго
за в-к „България СЕГА“
1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:
Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited
Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago
Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited
2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega
Благодарим Ви!
Екип на в. “България СЕГА”
