ДЪЩЕРЯТА НА ПОЛКОВНИКА

Уважаеми читатели,
Салон за българска култура и духовност в Чикаго и в-к „България СЕГА“ продължава поредицата материали, в която се представят съвременни български творци. В настоящия брой ви предлагаме разказа на Асен Асенов „Дъщерята на полковника“.
Приятно четене!

Асен Асенов е роден през 1956 г. в София. През 1979 г. завършва икономика и социология. Десетина години работи като главен икономист в ДСО „Българска захар”, „Про Софт”, издателство „Техника” и др. Ръководи издателство „Мултипринт“ – София. През 2004 г. излиза първата му книга – стихосбирката „Дом на паметта”. Нашумява с романа-фентъзи в два тома „Принцът на вълшебните сънища” – 2013 г. През 2015 г. се появява стихосбирката „Да бъдеш – или не” в съавторство със Сергей Литвиненко. Следват сборникът с разкази „Пробуждане“ (2016 г.), новелата „Дух“ (2017 г.), полиграфическият дневник „Печатари“(2019 г.) и книгата с разкази „Промяната“. Асен Асенов е член на Съюза на българските писатели и сред най-успешните книгоиздатели на български автори.

ДЪЩЕРЯТА НА ПОЛКОВНИКА

Асен Асенов

През зрелия социализъм се ожених на 23 за най-красивото момиче. Според мен моята Мери засенчваше напълно модната тогава филмова звезда Стефания Сандрели. За мой късмет жена ми се оказа и рокаджийка. Така животът ми си продължи почти по старому – следването, книгите, рокендрола и бирата. Вечер, когато с Мери се разхождахме до гимнастическия полигон в парка, връстниците ми извръщаха глави след нея и хормоните им изтичаха през очите. Това ме импулсираше допълнително да направя по 50-тина набирания и 20-тина коремни по лостовете. Съперниците ми разбираха, че никак не могат да се мерят с мен.
Сега, когато синът ми на 23 лазарника завъди гадже, не мога да кажа, че съм ентусиазиран. Представях си, че наследникът ми ще завърти главата на момиче като Анджелина Джоли. Или поне като Мадона. Тиквеникът не се е метнал на мен. Приятелката му се оказа дребничка, незабележима, с воднисти очи и боядисана в неопределен цвят коса. Даже, бих казал, че двамата са доста комична двойка. Естествено, тази Жужи не се интересува изобщо от рокендрол. А и днес забиват такива страхотни групи – като „Грета ван Флийт“ и „Еърборн“, например. Ние с Мери дори и в колата слушаме непрекъснато и ненаситно радио „Зи рок“ с легендарната водеща Елена Розберг. Жужи пък е заета главно с телефона си, който явно е последен модел.
Поне Жужи е добра ученичка – сериозен плюс в днешно време. Носи на гърба си и сина ми, който от малък намрази даскалите. Но сега, покрай нея, е принуден да следва, за да не губи ниво и авторитет.
Жужи е единствено дете. Когато разбрах, че баща ѝ е полковник от армията, бях окончателно сломен. Какво щяхме да си говорим един ден с този евентуален сват, ако нещата назрееха? Аз съм служил във войската като кашик (мотострелковак) и ми е до болка познат фатмашкият манталитет. Полковникът не е нищо по-различно от пораснал фазан (старшина-школник).
Когато синът ми доведе Жужи за първи път у дома с Мери доста се притеснихме. Жена ми успя да се измъкне някак си покрай готвенето и сервирането. Но за мен вариант за отстъпление нямаше. Домакинската учтивост ме задължаваше да не мърдам от трапезата и да се чудя каква тема да подхвана. Каквото и да ми хрумнеше да кажа, думите ми пропадаха като оловни гюлета в невидимата пропаст, зееща между мен и момичето. Жужи седеше вдървено, забила безцветен поглед в екзотичните дреболии в чинията си. От време-на време ги поразръчкваше с вилицата без да показва, че има идея какво точно да прави с тях. Няколко пъти хвърлих въпросителни погледи към жена си. Откъде ѝ бе хрумнала идеята за това аборигенско меню? Май от „24 часа кичън“ – маниашкото кулинарно телевизионно шоу.
След около час мъчителни и нелепи монолози най-сетне ми хрумна спасителна мисъл.
– Как е полковникът? – попитах най-неочаквано и за себе си.
Жужи живна видимо.
– Тате преди месец се прибра от мисия…
Наострих уши.
– Къде беше? – продължих най-вече от политически интерес.
– Изкара една година в Афганистан. Тате е специалист по строителство на къщи, сгради и укрепления. Също ръководеше и обезвреждането на минните полета на талибаните.
Бях впечатлен. Може би с този полковник щяхме да намерим общ език. Армейската тема взе да ми се струва интересна и актуална.
– А пазеха ли му длъжността в Министерството на отбраната, като се прибра? Получи ли си годишната заплата, или в армията парите все не стигат?
– Докато беше в Афганистан, получаваше от НАТО по 315 долара на ден. Щом се прибра у нас, в картата му бяха преведени 30 000 лв. от заплати.
Огромна туба от военен оркестър прозвуча в мозъка ми и го разцепи на две половини. Едната половина трескаво пресмяташе натовските командировъчни на полковника за едната година в Афганистан. Другата половина прибавяше постъпленията в местоработата му. След няколко минути мозъчните ми половинки се събраха, отчитайки поразителен резултат. Този полковник за една година бе забогатял с над 200 000 лева, живеейки междувременно на безплатен служебен порцион. Хвърлих поглед към сина си. Седеше и невъзмутимо предъвкваше брюкселско зеле, загледан в певачка от „Мюзик телевижън“. От дете математиката му е била най-слабият предмет. Цяло състояние бях потрошил за частни уроци. И сега не си даваше сметка, че седи до златна патица.
Известно време се опитвах да се успокоя. В края на краищата за какво са на полковника тези пари? Всичко ще изчезне яко дим, щом се пенсионира. Системата ще го изплюе и забрави. Ами да. Той си беше вече за пенсия. Военните ги разчистват след 20-25 години служба.
– Идва ли уволнение за полковника? Навъртя ли вече годинките?
Жужи се осмели за първи път да ме погледне с безцветните си ириси. Стори ми се, че има нещо симпатично в лицето ѝ. Приличаше малко на звезда от френски нощен криминален сериал.
– Тате се пенсионира миналата седмица. Дадоха му накуп 96 000 лева. Предложиха му и да си остане на старата длъжност. Но той реши да се премести от военното министерство в разузнаването. Там парите са безотчетни…
Тежък тътен от огромна гаубица се разнесе в мозъка ми и окончателно го разпарчоса. Вече дори не можех да хвана приходите на този полковник. Долях си 50 грама от 20-годишната му ракия, подарък за днешното събиране. Гаврътнах ги на екс. Долях още и погледнах сина си. Чупеше като в детството си глазурата на торта „Гараж“ и бодеше парченце по парченце. Последните думи на приятелката му Жужи изобщо не достигаха ушите му. Заслушал се беше в някакъв хит на Лейди Гага. Златната патица също зачовърка с досада тортата. Никак не си падаше по яденето.
Скоро младите благодариха за гостоприемството. С жена ми забързахме към балкона да им махнем за изпроводяк. Долу тихо работеше мощният двигател на новичко BMW – спортен модел. Под предното стъкло синът ми лениво настройваше аудиосистемата. Страничното стъкло се спусна бавно и една бледа ръчица със златна гривна ни помаха за довиждане. Колата изрева и изчезна за секунди.
– Не искам да се виждаме с тези полковници – смутолевих начумерено към жена ми.
– И аз не ща полковничката – отсече Мери.
– Ти пък защо? За нея изобщо не стана въпрос…
– Да, ама следващият път ще стане – натърти враждебно благоверната ми.
Седнахме отново на масата да довършим полковническата ракия. Искаше ни се час по-скоро да изхвърлим това шише.

Снежана Галчева – Председател на Салон
за българска култура и духовност
за в-к „България СЕГА“

1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:

Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited

Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago

Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited

2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega

Благодарим Ви!
Екип на в. “България СЕГА”

КОМЕНТАРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here