НЕБЕСНА НАЗДРАВИЦА ЗА БЕЗСМЪРТНИЯ ЗЕМЕН ПОЕТ

от

Отиде си от нас един от големите български поети – Ивайло Балабанов. Поетът, който не говореше много, но всяка написана от него дума тежеше като камък и оставяше белези във времето и пространството. И в душите
ни… Поетът, който припомни на Европа каква е ролята на един народ, чийто деди не позволиха тя да бъде завладяна. Дано сега и ние да разберем къде е нашето място и да го отстояваме с достойнство.
Ивайло Балабанов – един невероятен българин, който обичаше страната си, обичаше хората и земята, на която беше роден. И заедно с това – нежен поет, който ни остави като бленувано видение „Жената с белия шал“… Защо поетите си отиват от нас, когато са ни най-необходими – със слово, с дух и талант…

ДВЕ ЧАШИ ВИНО…

Когато бедността ми беше млада –
като жена ми млада, като мен, –
си купихме в една дъждовна сряда
две чаши от един сервиз червен.

Щастлива беше първата вечеря:
… две чаши вино – цяла нощ любов.
А ето ме сега – от студ треперя
сред мебели със позлатен обков.

До новия им плюш съм като старец.
Те ще останат и след мене, знам,
а във смъртта се влиза като в арест –
със златни вещи не приемат там.

Това ме мъчи днес и ме тревожи:
дали и чашите ще станат прах.
Износих тридесет и девет кожи
и свойта малка истина разбрах:

след мъките и горестите наши,
след часове на радост и на смях
остават само тези двете чаши,
а времето минава между тях.

И скърцат нощните му дървояди.
Да скърцат – за добро или за зло, –
но моите чаши ще останат млади,
защото червей не яде стъкло.

Защото само любовта векува,
а всичко друго се превръща в прах.
Със тези чаши плаках и пирувах
и свойта малка истина разбрах:

Не ми е нужно пухено възглаве,
ни мебели със позлатен обков,
Две чаши вино за едно „Наздраве“,
две чаши вино за една любов.

Ивайло Балабанов

ПРИНОС КЪМ ЕВРОПЕЙСКАТА ИСТОРИЯ

Европа, млада и непохитена,
четеше своя рицарски роман,
когато, във зора незазорена,
загина рицарят Иван-Шишман.
Европа плачеше за Жулиета,
Европа се прехласваше по Бах,
а с вълчи вой в тракийските полета
вървяха глутниците на Аллах.
Когато обкръжена от слугини,
тя плуваше в охолство и разкош,
във Солун, на пазара за робини,
гяурките вървяха пет за грош.
Когато тя строеше катедрали,
и замъци – във зимния Балкан
скърбяха тънки липови кавали
и плачеха за алтанлъ Стоян.
Въздигаха се кървави калета,
градени със отрязани глави
и всъщност си остана непревзета
Страната на хайдушките орли.
А беше колкото калпак голяма,
широка колкото следа от лъв,
но се превърна в страшна вълча яма,
покрита с кости и залята с кръв.
Със кремъклия пушка, с проста сопа,
със камък и стрели от бучиниш,ѝ
дедите ни завардиха Европа
и турците не стигнаха Париж.