72 ЕТАЖА ПО-ДОЛУ

от

– Какво ще желаете?- посрещна ме портиерът на хотела, облякъл неотразимо розово сако.
Стоях срещу него, наполовина избръснат, по потник и велурени чехли, без да знам как точно съм попаднал на това място.
– Няма страшно- прочете мислите ми портиерът и продължи с широка усмивка: – Имам резервен ключ от стаята ви. Хайде, ще ви придружа.
Покани ме в асансьора и натисна копчето. Под нас бе седемдесет и два етажната пропаст на най-луксозния хотел, който бях виждал.
Не след дълго асансиорът неочаквано спря и вратата се отвори. В коридора стоеше дребен мъж, който щом ни видя, се спусна към мен, грабна и раздруса ръката ми:
– Как сте? Радвам се да ви видя!
Преди да се опомня и кажа нещо, той ми обърна гръб и горещо стисна ръката на някакъв друг човек, който току що бе излязъл от стаята си.
– Какъв учтив господин! – удивих се аз.
– Хм… Между нас казано, той не обича да се ръкува с обикновените хора- усмихна се портиерът и натисна отново копчето.
– Тогава… защо се ръкува с мен?
– Такива са изискванията в нашия хотел. Клиентите ни са длъжни да ги спазват.
Излязохме от асансьора на следващия етаж, който всъщност бе някаква спирка на метрото. Каква гледка! От пръв поглед разбрах, че чакащите не бяха случайни хора- до един бяха с чудесно скроени костюми, а в ръцете си държаха тънки кожени куфарчета.
Ето че, мотрисата пристигна и без да спре, подмина спирката. Усили и се стопи в мрака. Онези с костюмите се разтревожиха, размахаха гневно ръце, чуха се ругатни.
– Много им се иска да си отидат от това място- прошепна спътникът ми. – Свикнали са да пътуват из целия свят. Дипломати, какво да ги правиш?

Трудно е да опиша сцената, която видях на следващия етаж, дори и с моето журналистическо въображение. Някакъв мъж бе коленичил пред отворен сейф, натъпкан с пари, а купища банкноти се бяха разпиляли по мозайката около него. Той гребеше в парите с шепи и се озърташе наоколо безпомощно, тъй като не можеше да прибере нищо- беше гол!
– Банкер- поклати глава портиерът.- Крие ключовете от стаята си, а после не може да ги намери. Изгуби трети ключ… Друг не му се полага и сега спи в коридора.

Що за хотел е това, мина ми през ума. По етажите можеш да срещнеш всякакви хора- с царски корони на главите и генералски пагони на раменете. А как всъщност се озовах сред тях, в този хотел, не помня. Трябваше да отразя някакво събитие за вечерния брой на вестника и точно тогава… докато се бръснех и се гледах в огледалото … изскочи портиерът, с ужасното розово сако.
Нямах време да премисля всичко това, защото изненадите продължаваха. Следващият етаж си беше истинска овощна градина! Някакъв мъж раздаваше кошници с череши на желаещите, но кой знае защо, ронеше сълзи и виеше от мъка. Странна работа!
– Горям скъперник! – обясни ми портиерът. – Няма да ти даде и една череша. Но изискванията в хотела са такива- да дели всичко с другите гости.
С удоволствие щях да похапна от черешите, но спътникът ми ме дръпна деликатно в асансьора. Полетяхме към следващия етаж. А там…
Оказахме се в просторна зала. Хората седяха с гръб към мен и гледаха оратора, чиито глас ехтеше из цялото помещение.
Направих няколко крачки и открих, че слушателите не са хора, а каменни статуи, грижливо поставени върху столовете.
– Не ви чуват- казах на оратора.- От камък са.
– Знам- кимна той.- Но не мога да спра. Цял живот съм държал речи.
Достраша ме. Не, този хотел не е място за мен! Върнах се при портиера и отсякох:
– Тръгвам си!
– Страхувам се, че е невъзможно!- нежно се усмихна той.- Няма излизане от тук…
Гледахме се цяла минута.
– Така ли?- казах накрая.- Та това е истински ад!
– Точно така- ад. Това е името на хотела ни.
Бяхме стигнали моя етаж. Вместо да си губя повече времето, влязох в стаята си и написах на лист хартия впечатленията си. Получи се чудесна статия! Утре, истината за този хотел ще достигне до читателите на вестника. Истината!
Замислих се. В моите статии често заобикалях истината, пишех това, което ми кажеха, това, за което ми плащаха.
Отпъдих с досада тази мисъл и се качих в асансьора. Във фоайето бях забелязал пощенска кутия. Пуснах листа с току що написаната статия и доволно потрих ръце.
Не щеш ли, пред мен отново изникна портиерът с отвратителното розово сако.
– Това е вашето наказание- поклони се той с блага усмивка.- Тук, в ада, много хора правят неща от които са бягали цял живот- раздават парите и имота си, не ползват привилегии, не крадат, учат се на вежливост или просто казват истината, какъвто е вашият случай. Разбира се, статиите ви ще отидат направо в мазето, където се изгарят, но в стаята ви чака цял куп бели листа. Хайде!
Той отвори вратата на асансьора и отново се поклони. Натиснах копчето и полетях нагоре за да напиша поредния къс истина.