“Българският Чикаго”/”Chicago – Bulgarian Kinda Town”(TM). Под това название в. “България СЕГА” ще проследи историята (от началото на миналия век до днес) на най-голямата и най-успешната българска общност в чужбина за цялата история на България. Молим, всеки който може да помогне с интересна снимка, видео или информация да се свърже с нас на тел. 773.317.8035 или емайл: bg7tv.editor@gmail.com. Благодарим Ви!
Очакваме Ваши предложения за бизнеси, организации и личности, които смятате, че са изиграли важна роля в развитието на българската общност в Чикаго.
***
Динко Динев (Чикаго 1999 | САЩ 1998)
1ва Част
Часът наближаваше дванадесет по обяд.
Както винаги бързах от щанд на щанд, за да наблюдавам продажбите. Нищо особено не се случваше. Хората се редяха на опашки. Стоки имаше достатъчно да задоволят и най-малките потребности на клиентите, които пазаруваха от отворения само преди няколко месеца голям универсален магазин в квартал “Железник”, в един от красивите градове на България – Стара Загора.
Отвън беше горещ августовски ден. Слънцето препичаше, сякаш казваше – и това лято си отива вече, време е да дойде многоцветната есен.
Мислите ми прелитаха от отминалите години до днешния ден. Времето течеше, а успоредно с него и бизнеса. Децата бяха вече поотраснали, а съпругата ми напредваше в адвокатската си кариера! Всичко като че ли си беше на мястото.
Разбира се мислех и за бъдещето, за образованието на децата, за просперитета в бизнеса. Не отминавах и пречките, които бившите “другари” и настоящи социалисти поставяха пред мен, като че ли всеки ден.
Животът беше интересен… Животът е за живите!
Борбата продължаваше с всеки изминал ден. Унесен в този ред на мисли някъде отдалеч дочух гласа на мениджъра на компанията ми:
“Г-н Динев, търсят Ви по телефона”.
Когато приближих до нея, тя тихо сподели: “Мисля, че е Жасмина, дъщеря Ви! Благодаря! – отвърнах аз.”
Какво ли може да се е случило!?
Децата бяха още в лятна ваканция. Нещо сякаш се преобърна в мен и побързах да взема телефонната слушалка: “Жеси, кажи татко, нещо важно ли е?”
От другата страна чувах задъхания глас на петнадесетгодишната си дъщеря:
“Татко току що получи голям плик от Америка” . Усетих, че телефонната слушалка се изплъзва от ръцете ми. Сърцето ми спря за миг, а след това щеше да изскочи от гърдите ми.
Да, нещо изключително важно ставаше в този момент. Не само за мен, но и за семейството ми, за бъдещето ни!
Не помня как, но успях да запазя самообладание: “Жеси, ако обичаш, отвори много внимателно плика и ми прочети първото изречение!”
Дъщеря ми ходеше на уроци по английски език и можеше лесно да се справи с текста.
Някъде много отдалече чух: “Congratulations , вие сте избран от лотарията….”
В този момент нищо друго вече нямаше значение. Знаех, че животът ми отива в друга орбита. Успях само да кажа, че ще бъда вкъщи след десет минути.
Погълнат от бизнеса , който имах (не беше малък), бях почти забравил , че през месец февруари срещнах в центъра на града мой приятел – журналист, с който всяка седмица в неделя играехме футбол. Още помня неговите думи: “Динко, остават още четири дни до крайния срок за подаване на документи за “Зелена карта”. Ти не искаш ли да подадеш?” Попитах го само, колко ще ми струва да ги попълни. В следващия момент той си тръгна с $10 в джоба, по $2.50 на човек. Уговорката беше да се видим същия ден след обяд, за да ми даде готовите документи. От мен се искаше само да съпътствам документите с по две снимки на човек и сам да ги изпратя на посочения адрес в САЩ.
Около шест месеца след това аз вече държах в ръцете си първото поздравително писмо от имиграционната служба на Америка!
Въпросите възникваха един след друг – семейство, бизнес, приятели… Но никога пред мен не е стоялa дилемата – да замина или не?
Спомням си когато бях на пет години, дядо ми, бащата на моята майка, на смъртния си одър ме попита: “Какъв искаш да станеш когато порастнеш, моето момче? ” Отговорът не закъсня: “Инженер в Ню Йорк”.
След няколко дни той почина. Беше само на петдесет и четири години.
Измъчван, преследван, изселен и разделен от семейството си поради факта, че не е искал да влезе в ТКЗС.
Три години … и след това – смърт. Жестоко нали?
Другият ми дядо, Диню Динев, на когото съм кръстен, произлиза от стар Старозагорски род. Един от финансово успелите хора в “града на липите” преди девети септември 1944 година. Участник в Септемврийското въстание 1923 год. Член на БЗНС, а по- късно член на Управителния съвет на БЗНС “Никола Петков” в София. Естествено хвърлен в лагера “Белене” за цели три години. Влиза осемдесет и два килограма, излиза четиридесет…
Баща ми, като Председател на младежката организация на БЗНС в града е поставен под постоянно наблюдение не къде да е, а в Старозагорския затвор… Бил е само на двадесет и четири години.
Аз исках да живея в демократична държава с моето семейство. Сега имах прекрасната възможност да реализирам своята мечта, следвайки установения ред.
Америка, която беше само и единствено в мечтите ми, просто беше на другата страница. Трябваше само да я отгърна…
Бях забравил, че съм кандидатствал за “Зелена карта”, но никога не съм се и съмнявал, че ще я получа:
Първите ми антикомунистически, а бих казал и антидържавни /по това време партия и държава бяха едно/ прояви стартираха официално след осми клас. Спомням си , че бяхме на открито комсомолско събрание в град Мъглиж. Разбира се, имаше много партийни и комсомолски гости.
Там говорих против ДКМС.
Провалих събранието, и не след дълго се оказах с намалено поведение.
По това време бях ученик в математическата гимназия в Стара Загора.
По-късно, като студент по философия в Софийския университет, заедно с моя приятел Константин Маджаров посещавахме редовно американското посолство, за да четем новините. Те бяха преведени на български език и предоставени в първата стая преди да се влезе в посолството.
Излизайки от там винаги имахме “опашка”…
Държавна сигурност (ДС) знаеше кои сме и къде живеем.
По-късно в краткия ми стаж като учител по философия, етика и право, психология и естетика имах изключителния шанс да изнеса няколко лекции пред моите колеги за предимствата на капитализма. В училището настана смут и тревога. Много от моите колеги се възпротивиха, други тайно ме поздравяваха. На първите им препоръчах литература по темата. Три месеца като учител ми бяха достатъчни. Имах вече и две деца, а заплатата след две висши образования беше…165 лева. Трябваше да потърся нови перспективи. Открих ги. Спечелих конкурс и вече бях асистент по философия в Тракийски университет – Стара Загора.
Прекрасно време, свобода на мисълта и … три предупреждения за дисциплинарно уволнение. Това беше до момента, в който пред около хиляда човека в залата на Синдикалния дом в Стара Загора официално разкритикувах партийния секретар на Хасковска област /тогава Стара Загора беше в Хасковска област/, за слабостите, неточностите и неверните данни, които изнася. Подчертах дори, че не си е направил труда да прочете доклада преди да го представи пред нас. Включително, че не знае значението на някои термини, които сричаше.
В огромната зала беше настанала абсолютна тишина. В този момент се чу гласът на дъщеря ми, която беше с мен /току що я бях взел от школата по английски език/:
“Татко нали няма да те вкарат в затвора?“ Тишина… Годината беше 1988, месецът – октомври.
И така до следващата година, когато с петима мои колеги от университета нелегално напечатахме и разпространихме материали против държавното решение за проекта “Рила-Места”.
По това време се състоя поредният ежегоден философски конгрес в София.
Държавна сигурност /ДС/ забрани присъствието ни, като нямахме право да напускаме Стара Загора.
По националната телевизия проф. Н.Василев официално обяви, че сме задържани в “Града на липите”. Няколко дни след това, на първи ноември 1989 година, успях да пренеса до София и предам нелегалните, подписани от над 500 старозагорци документи на Клуб “Гласност и демокрация”.
На втори ноември участвах с още четирима старозагорци в митинг-шествие пред храм паметник “Свети Александър Невски”.
Спомням си, че на трети ноември – понеделник трябваше да бъда на работа.
По коридорите на университета цареше оглушителна тишина. По-голямата част от колегите ми бяха членове на БКП. Те знаеха, че милицията (тогава) беше завардила четирите изхода от Стара Загора, за да не ме допуснат да занеса материалите до столицата.
Виждайки ме по коридорите колегите ми бързо влизаха обратно в офисите си. Така беше до девети ноември, когато висшият партиен актив на Хасковска област с представители на ДС, проведоха събрание в университета за дисциплинарните ни уволнения. Бяхме поставени и под домашен арест на следващия ден. Трябваше да си чакаме присъдите. На мен и на още един колега ни предстоеше дългото пътуване до…затвора!
Тръгвайки си отидохме до апартамента на доц. Хр.Сантулов и там създадохме Независимо сдружение “Екогласност” – третата организация след Русе и София.
Бях избран за председател.
На следващия ден Тодор Живков беше свален. Държавна сигурност започна успешно да изпълнява пъкления си план.
Настанаха времена изпълнени с много отговорна политическа активност! Вярвахме , че можем да променим България към добро! Колко наивни сме били…!
На втори декември 1989 г. заедно с Атанас Велев от КТ “Подкрепа”, Кольо Босия и още двама поддръжници организирахме втория в България митинг на Демократичните сили. По време на съвместната ни работа Кольо Босия се отдръпна. Причината: просто имаше други идеи. Митингът се състоя на Колодрума в Стара Загора. Присъстваха (по данни на милицията) над 40 000 човека. Имахме огромен успех. Самите ние не вярвахме, че ще ни подкрепят толкова много хора! Всички се поздравяваха и вярваха, че ще дойдат по-добри времена.
Бях водещ на митинга. Определено вече познато лице в града. Така на двадесет и осми декември когато създадохме второто в страната СДС аз бях избран за председател! Последва неуморна работа. Наред с това заплахи за живота ми, последвани от няколко покушения за убийство…
“Зелената карта” беше разковничето! Както много пъти съм казвал с нея “избягах” в Америка! Америка… мечтаната страна, не толкова далеч, само отвъд океана. Ню Йорк, Лос Анджелис, Чикаго… осъществена реалност, щастие преливащо с неизвестност, чувство на постигнато равновесие с моето битие! Мисли напиращи и разбивайки се като океански вълни в някакъв огромен вълнолом, оставяйки само капчици от една осъзната действителност! Нов живот, нова страна, нови възможности. Но заедно с това, огромна отговорност, пред себе си и семейството ми. Интервюто в американското посолство премина и получих дългоочакваната “Зелена карта”.
Съпругата ми отказа да ме последва, просто искаше да остане и да работи като адвокат. Всеки има право на собствен избор. Съответно не разрешиха и на децата ни да дойдат с мен. Отказаха им документи.
И така вече летя на двадесет и шести юли 1998 г. с полет на “Балкан” за необятната страна. Кацане в Ню Йорк.
Всичко се развиваше с шеметна бързина, като в късометражен документален филм. Отивах в страна в която нямах познати, приятели, дори хора на които можех да се обадя по телефона. Имах само моите мечти…
Гарантът ми беше едно осемнадесет годишно момче, което беше достатъчно коректно да ме предупреди, че се ангажира с мен само и дотолкова, че да получа документи. Винаги е добре да бъдеш честен и почтен. Никога не съм го виждал, но винаги съм му желал успех в живота.
Седмица преди да си купя билета, моя позната ме свърза с нейн братовчед , който живееше по това време в столицата Вашингтон. Нямах и не търсих друг избор. Димо, така се казваше човекът, който ме чакаше на летището.
Красив град е Ню Йорк!
Пристигнах вечерта омаян от светлините на космополита. След като преминах през краткото интервю, вече пътувахме с колата под наем за столицата. Бях достатъчно изморен и трябваше да спрем някъде по пътя за кафе. Нямах представа къде, как и какво е Америка! Отбихме при първата възможност. Отново светлини, светлини. Разбира се избрах “Макдоналдс”. Неистово изпитвах необходимостта от кафе, и то не какво да е, а американско.
Първо впечатление: пълно с черни американци. Знаех , че не можеш да използваш думата н…р, влизаш за обида в затвора. Второ: бях втрещен от дебелината на деветдесет процента от хората. Това ли е Америка? Дълбоко се надявах да сънувам … Разбуди ме касиерката: “$0.50 “ петдесет цента. Попитах Димо, правилно ли съм разбрал , че половин литър кафе е само петдесет цена. Той потвърди с глава на български – да, което във всички останали страни по света означаваше – не. За мой късмет “грациозната” двеста килограмова касиерка не знаеше български език.
Кафето беше горещо и трябваше да изчакам малко да изстине. В същото време Димо отново препускаше по огромните магистрали. Наближавахме столицата, а аз продължавах да държа в ръцете си любимото американско кафе. Не обичам горещо кафе. Трябваше вече да го опитам. Половин литър – мислех си. Ще имам кафе почти за два дни и то само за $0.50 цента. Бай Ганьо говореше в мен!
Моментът дойде. Бавно отворих капака на чашата с кафето. Лъхна ме някакъв аромат, който не предвещаваше усещане за удоволствие.
Аз обичам кафе, истинско, ароматно, силно-еспресо.
“Каква е тази оцветена вода?” – погледнах към Димо, а той леко се усмихваше под мустак. Това ми беше първото и последно американско кафе за моите двадесет и три години тук.
Имах много да уча, имах и достатъчно време за това. Бях само на тридесет и девет!
Във Вашингтон се задържах около шест месеца, които не искам да си спомням.
Междувременно изкарах първо и второ ниво по английски език. Работих тежка и недотам клинично чиста работа в една болница.
Повечето от колегите ми бяха от Африка. Имаше и двама от Македония.
По това време в Ню Йорк излизаше български вестник “Неделник”. Свързах се със собственика, не помня името ѝ, като обясних, че в България съм издавал два вестника и мога да ѝ бъда полезен. Разбира се, тя беше много щастлива до момента в който я попитах колко ще получавам за моя журналистически труд. В този момент разговорът приключи. Разбрах, че нямам бъдеще във вестника.
Между всичко останало бих искал да споделя, че като председател на СДС в Стара Загора още в началото на 1990 г. започнахме издаването на в-к “Южна Поща”. Това беше вторият демократичен вестник в България, след в-к “Демокрация”.
По-късно вече издадох и в-к “Бизнес Поща”, който продължава да съществува и днес. Това беше първият вестник за бизнес в България.
След като разбрах, че като журналист в българския “Неделник” няма да имам поприще, трябваше да насоча усилията си към постоянна и доходна работа.
Все пак вестникът ми помогна. В него прочетох обява, че българска транспортна фирма от Чикаго търси шофьори.
– Ех, Алеко, винаги си бил в помощ на своите сънародници!
Казах довиждане на Вашингтон и на девети февруари 1999 год. в девет часа вечерта Чикаго ме посрещна с добре дошъл! Почувствах топлата прегръдка на родна земя. Като че ли си бях в България. Много интересно чувство, мило и родно!
Самият град – великолепен, изпълнен с ярки светлини! Времето беше студено, а от небосклона се спущаха безброй звезди към величествените небостъргачи, които се губеха някъде в безкрайната Вселена!
Вътре в мен напираше чувство на изключителна удовлетвореност, че съм преоткрил себе си.
Това беше моят град, за това бях мечтал. Чувствах го с всичките си сетива. Отваряше се нова страница в живота ми. Просто трябваше да я прегърна и да се докажа.
Чикаго – градът на безкрайните възможности, градът на мечтите!
“Ветровитият град” отвори обятия и посрещна още един мечтател.
Пристигнах с още двама приятели от Струмица – Гоце и Васко. Посрещна ни отец Грую или както всички го наричат в Чикаго – Гери. Прекрасен човек и добър свещеник. Благодарение и на него църквата “Света София” съществува в този български град. На следващия ден получихме документите за теста за шофьори. Трябваше да се подготвим добре и бързо. Васко беше професионален шофьор от Македония, с много добър английски език, след шест години живот в Америка. Гоце – икономически директор на фабрика за шоколадови бонбони в Струмица и ужасяващ шофьор. Винаги се шегувах с него и му казвах: “Когато излизаш да караш, уведомявай ме, ако обичаш, за да не ме блъснеш, ако съм навън!”
Усмихваше се, но от трима ни, единствен той дълги години караше камион, докато се пенсионира.
Лека му пръст, почина миналата година в Македония. Беше добър човек!
Васко шофира известно време, удари го мълния и след това се попиля някъде из огромната страна.
И тримата оздърбахме изпитите за професионални шофьори. Само аз не се качих на камион. Съдбата беше отредила друга страница за мен в града, в който продължаваше наплива от българи. По това време се говореше, че ако в Чикаго не си намериш работа, никъде в Америка няма да я откриеш.
Още с пристигането ми отец Гери ме покани да посетя църквата. Разбира се, приех и ето ме в неделя на неговата служба. Църквата по това време се намираше в къща, откупена от шепа български патриоти някъде през седемдесетте.
Вътре топло и уютно. Българският дух се усещаше с всички сетива на човешката същност.
За мен беше една зашеметяваща атмосфера на българската емиграция. Чувствах Чикаго все по-близо и по-близо.
Първото ми впечатление след службата бе, че много БЪЛГАРИ пожелаха да ми съдействат да си намеря работа!
Някак си между другото няколко пъти чух да се споменава името доктор Симов, доктор Виолета Симов. Коя беше тази жена за която всеки говореше с уважение!? Пълна загадка за мен!
Още на следващия ден се озовах на подготовка за таксиметров шофьор в един от богатите квартали на Чикаго, Парк Ридж. Подготвяше ме не друг а самият Кольо, както го наричам – Родопският славей.
Кольо или Нико /артистичното му име/ един от абсолютните професионални български музиканти на тази земя. Стигнал бе до четвърто място в Лас Вегас на небезизвестния конкурс “Елвис Пресли”.
Три часа с Нико ми бяха достатъчни, за да не разбера нищо за бизнеса, но пък имах възможността да се наслаждавам на прекрасната архитектура на квартала, в който съдбата ми бе отредила да прекарам една голяма част от живота си, цели шестнадесет години.
Имам много добра зрителна памет и ми беше лесно да запомня картата на Чикаго.
Освен това улиците на този фантастичен град са прави и се пресичат под деветдесет градуса. Също, както в моя роден град Стара Загора.
Какво по лесно от това, просто една координатна система.
Два дни след “разходката“ ми с Нико, реалността започна. Вече седях в най- разбитото такси в компанията, с английски, който можеше да ми послужи да си платя сметката в магазина, но съвсем не беше достатъчен да разбирам диспечера. Той ми говореше по микрофон и за голямо мое съжаление не говореше български език.
Имахме команди от едно до десет, а команда девет означаваше повтори. Получих първото си обаждане и трябваше да отида на някакъв адрес. Номерата бяха лесни за запомняне, но името на улицата …, коя е улицата, къде се намира!?
Обадих се с команда девет и диспечерът ми повтори адреса. И така три пъти. Притеснявах се, защото клиентът ме чака, а не исках да създавам лош имидж на компанията.
В същото време по радиото чух – номер осемдесет и пет да се яви веднага в офиса!
Компанията имаше седемнадесет коли и всеки шофьор си имаше номер. Вече бях тръгнал към адреса, но трябваше да се върна в офиса, който се намираше в центъра на квартала.
Почуках и след като чух положителен отговор влязох.
Гласът, който чувах по радиото беше мъжки.
С изненада установих, че пред мен седи жена, около двеста килограма, седнала на стол, която започна нещо да ми крещи, от което аз успях само да разбера, че още преди да съм започнал работа вече съм уволнен!
Проблемът беше моят английски ….
Въпреки създалото се напрежение в офиса, с изключително спокоен тон, ѝ отвърнах:
“Лоние /така се казваше тя/, аз съм тук за да работя. Зная, че английският ми не е добър, но аз уча бързо. С картата се справям без проблем. Моля те, никога повече не ми повишавай тон!
Аз съм възпитан по друг начин. И последно, един ден аз ще купя тази компания, но ти все още ще стоиш на този стол!” Наблюдавах лицето ѝ, което си сменяше цветовете от бледо до ярко червено.
В следващия момент тя се изправи, приближи се до мен, прегърна ме и се върна обратно на стола.
“Никой до този момент в моята професионална кариера не ми е говорил така …
Ти си истински човек!” – промълви Лоние.
След тези думи тя ми каза да се върна в таксито и да продължа да работя. От този момент станахме приятели .
Вече двадесет и две години, независимо, че пътищата ни се разделиха, тя живее в Дайтона Бийч а аз в Маями, намираме време да си гостуваме.
Така започна моята кариера като таксиметров шофьор, която продължи цели седем години. В края на първата годината вече имах четири таксита и още седем шофьора в компанията.
Смяната беше по дванадесет часа на човек. Изморителна работа и в същото време много отговорна.
Не бих искал да пропусна и много доходна. За човек като мен, току що дошъл от България, въпреки бизнеса, който имах там, $300 за смяна всеки ден не бяха никак малко.
Първите девет месеца бяха изключително тежки.
Всяка сутрин ставах в четири часа, смяната започваше в пет. И така до пет следобяд.
В шест започваше училището по английски език. От понеделник до петък по четири часа.
В събота и неделя – свобода, само по дванадесет часа.
Усилията ми след време се отплатиха многократно. Няма напразен труд. В този живот всичко има смисъл! Ако работиш и си коректен, честен , предприемчив, рано или късно всичко се връща обратно при теб. Това е съдба… А тя почти никога не ми е обръщала гръб.
Имах много интересен случай в начало на моята нова кариера, който обърна представите ми за живота в Америка на сто и осемдесет градуса.
Мисля, че беше още през първата седмица.
Взех клиент, от едно от едно най-големите и красиви летища в нашето съвремие “О Хара” в Чикаго.
С моя недотам добър английски започнах да му обяснявам, колко ”велик” съм, колко много зная по различни теми от живота.
В този момент той ме прекъсна и ми каза:
– В тази страна се цени – какво работиш в момента, къде живееш и каква кола караш.
Изпаднах в шок. На другия ден дори не отидох на работа. Трябваше да преосмисля всичко.
Боже, каква ценностна система. Не бях на себе си. Беше ми трудно да заспя и само след няколко часа се събудих.
Мислите ми ме връщаха към вчерашния разговор и аз разбрах, че Америка вече е открита …
Ако искам нещо да постигна, трябва бързо да се адаптирам към стандартите и начина на живот тук!
Вече знаех какво трябва да правя. Нямах време за губене. Мислех си, че съм започнал от нулата, но установих, че стартирам от минус. В компанията вече имах приятели. Скоти, беше един от тях.
В един от разговорите ни ми спомена, че е и треньор по футбол на детски отбор от момичета. Проявих интерес и отидох да наблюдавам предстоящата футболна среща.
Там имах и възможността да се запозная с треньор на мъжки отбор състезаващ се в Северозападната лига на Чикаго.
Още следващата събота вече бях картотекиран и играех за отбора на “Бартлет”.
Беше истинска трагедия! Загубихме!
Аз съм роден победител! Не обичам да губя.
В отбора имаше само още един бивш професионален футболист – Франко , играл преди години в италианското Калчо.
Бяхме на последно място в класирането, но имаше още около пет мача до завършване на сезона. След това и още срещи за купата.
Събрах момчетата и ги попитах искат ли да побеждават. Всички отговориха положително. Разбира се, кой не иска!
На следващия мач излязохме на терена шест бивши футболисти от България, Франко и още четирима от отбора. Победите започнаха. Завършихме на трето място и загубихме финала за купата.
Вече знаех какво искам за следващата година – БЪЛГАРСКИ отбор!
В родния си град бях един от добрите футболисти в юношесткия отбор на “Берое”. Имах и няколко години опит в един от професионалните клубове в града.
Продължих с футбола още пет години по време на следването ми в Софийски университет “ Климент Охридски”.
На заседание на лигата представих моя проект, че догодина /2000-та/, ще участваме в първенството с “Балкан”.
Всички ме поздравяваха, но когато твърдях, че това ще бъде новият шампион за години напред, никой не вярваше.
Е, това им беше и голямата грешка!
Заедно с моя приятел Илия Цицков изградихме отбор от шампиони. Победите идваха една след друга и то с голям резултат. Някои от отборите не искаха да загубят катастрофално и предпочитаха да загубят служебно /с три на нула/ като не се явяваха на мачовете. Бяхме колектив от българи, които знаеха само и единствено да побеждават.
Разбира се станахме шампиони в групата и се изкачихме в следващата, в която след година отново бяхме на върха.
Междувременно създадохме още два отбора , “Балкан 2” и “Славия “.
Илия беше треньор на двата “Балкана” , а Красимир Иванов /Къната/, пое “Славия” . По-късно и той постигна много големи успехи – шампион на САЩ в нашите първенства.
В лигата знаеха вече, че не съм се шегувал.
През 2000-та година вече имах шест таксита с единадесет служители.
Бях натрупал капитал и можех да си позволя да погледна малко в страни, за да се включа и в друг бизнес.
Америка – страната на неограничените възможности!
Започнах като главен редактор във вестник “Журавлик” – български вестник, седмичник, издаван от руски евреин. Много странна комбинация.
Бяхме само двама човека в редакцията. Компютърният специалист и аз.
Вестникът просъществува около три месеца.
През това време съдбата отново бе благосклонна към мен, запознавайки ме с личности, с които щях да споделя част от моето бъдеще в работа си в полза на българската общност в Чикаго.
Хора личности, оставили след себе си дълбока диря в българската диаспора в Чикаго, отдавайки време и труд в полза на обществото!
Климент, Кина, Лина, Светлозар, Хамид, Ружа, Владо, Фил, Чап, Ник, Цветелина , Петранка, Отец Грую, Отец Валентин, Виолета Симов и много , много други стойностни българи!
През 2000 год. поканих Хамид, Светлозар, Климент и Кина за създаването на вестник “България”.
С Хамид прескочихме за няколко часа до столицата на Илиноис, Спрингфилд, за да го регистрираме.
На първото съвещание на редакцията, представих плана си за тридесет и две страничен седмичник. Почти никой не вярваше, че е осъществимо, но всички прегърнахме идеята и започнахме сериозна работа. Климент Величков, който преди дни върнах от самолета, беше главният редактор .
Стожер в журналистиката, отразявал спортните постижения на българските атлети на цели седем олимпиади. Изключително скромен, талантлив, прекрасен човек!
Той беше един от ярките професионалисти на журналистическия склон. Уважавам такива хора!
И не на последно място, двамата сме родени на една и съща дата и месец, с малка разлика в годините.
Липсваш ми приятелю! Отиде си от нас тихо дори без да се сбогуваме. Без фанфари, без признание. А толкова много ги заслужаваше! Завинаги ще останеш в сърцата ни!
Седмичникът излизаше с пълна пара, както казваше Климент.
С нашите пишещи братя се стараехме да отразяваме живота в Чикаго, като се опитвахме да бъдем “ в ползу роду”.
Всички ние /Климент, Ружа, Кина, Ани, Добринка, моя милост, Светлозар, Надя, Ник/ предоставяхме новините на сънародниците ни от България и Чикаго. Владо беше феноменален на компютъра, като направи нашата работа много по лесна. Имахме реален успех сред българската общност. По това време вестникът организира конкурс “Златен лъв” . Присъждаше се на личности от старата емиграция, допринесли за сплотяването и израстването ни като нация в града на Алеко. Неочаквано дойдоха много хора. Нямаше място за всички и повечето от тях стояха прави в ресторанта на Хамид. Заедно с това възникнаха и професионални разминавания между учредителите. Напълно разбираемо. Никой от останалите участници не беше издавал вестник преди това.
Така подкрепен от всички колеги от редакцията, на първи януари следващата година излезе вестник “България 21 век”.
Допуснах грешка, като за това не уведомих останалите трима съучредители. Всеки беше прав за себе. Изложихме си аргументите и поехме по нов път.
Лина и Хамид успешно продължиха издаването на вестник “България” дълги години напред. Светлозар продължи в същата посока издавайки вестник ”България Сега”. Той създаде своята не малка империя. Америка е страната на неограничените възможности. И до днес всички сме много добри приятели. Всеки има право на собствен избор. В една красива Чикагска вечер стоях в редакцията, затрупан от работа, когато на вратата се почука. Влезе мъж на около петдесет години. Стаята изведнъж се изпълни с присъствието му. Изключителна аура!
– Казвам се Никола Чаракчиев – представи се човекът. Мисля, че мога да ви бъда полезен. Професор Чаракчиев или както го наричам – Ник, е познат на по голямата част от българската Чикагска диаспора. Супер енергичен и интелигентен, Ник оставя име след себе си. Оказа се в последствие, че сме свързани още от България. Той – шеф на Съюза на научните работници в Пловдив, а аз обикновен член на същия съюз в Стара Загора. Още същата вечер разбрах, че съдбите ни ще бъдат свързани за дълги години напред. Предстоеше ни много работа, вследствие на новите идеи, които възникнаха по време на разговора ни. Трябваше да ги превърнем в реалност. Осъществяването им изискваше пълно отдаване на себе си и на всички останали личности, които прегърнаха идеята ни. На пети януари 2001 год. в църквата “Свети Иван Рилски” девет човека основахме сдружение с нестопанска цел или фондация БАА /Българо-американска асоциация/. Основна идея на сдружението беше подпомагане на българската общност в Чикаго и околностите му, за по-бързото адаптиране към американския начин на живот. Бях предложен и избран за Президент на асоциацията. Невероятно отговорна работа, но хората около мен бяха изключителни! Вече двадесет години БАА твори. Помогна с информация на хиляди пристигнали българи. На ежегодните /два пъти в годината/фестивали, провокираше, напътстваше, предлагаше нови възможности за реализация на иновативното и трудолюбиво българско население. Работата ни беше високо оценена от губернатора на щата Илиноис, от кмета на Чикаго и от всички ръководни институции в Република България.
За мен е чест да спомена имената на хората, с които работихме безвъзмездно дълги години единствено и с цел усъвършенстване, подобряване и максимално доближаване до американския начин на живот. Казвайки това наблягам на факта, че ние никога не забравихме, че преди всичко сме българи и винаги сме се гордеели с това!
Никола Чаракчиев, Климент Величков, Цветелина Бойновска, Петранка Стаматова, Звезделина и Иван Ковачеви, Виолета Симов-Динев , бяха в основата на всички мероприятия провеждани от асоциацията. Разбира се има и много други истински сънародници, които даряваха сили и средства за успешната ни работа през всичките тези години, за което сърдечно им благодаря! Поклон!
Срещата ми с Ник не само промени и идейната ми насоченост в полза на българската общност, но Чаракчиев внесе изцяло нови нюанси в моят личен живот: Телефонът прозвъня. От другата страна Професорът нареждаше: “Динко, утре имам среща с професор Митев от Софийски Университет. Искам да те запозная с него. Срещата е в италиански ресторант, до офиса на д-р Симов. Аз имам час за преглед. Ще те запозная и с нея”.
Както винаги Ник беше изключително организиран. Америка беше усъвършенствала тази негова положителна черта. Разбира се приех поканата веднага. Какво по добро от това. Щях да осъществя две срещи по едно и също време. Професорът от моя университет и отдавна мечтаната среща с Виолета Симов – жената за която всички българи в Чикаго говореха с любов! Септемврийската утрин ме посрещна с прекрасно време. Слънцето бавно лазеше по хоризонта, огрявайки красивия град. Настроението ми беше великолепно. Напълно в унисон с природата. В девет и четиридесет и пет спрях колата пред докторския офис. Ник вече ме чакаше там: “ Митев е в ресторанта отсреща. Д-р Симов трябва да дойде всеки момент”.
Сребрист Lexus паркира на около десет метра от нас. Краката ми се подкосиха. Бях слушал много прекрасни думи изречени от българите за тази жена.
Успях само да чуя: “Това е д-р Симов”.
Аз вече бях в една друга реалност. От колата слезе една от най-красивите жени, които бях виждал през моят съзнателен живот. Сърцето ми лудо блъскаше в гърдите! Умът ми не искаше да разбере какво се случва …
Виолета Симов приближаваше към нас с най-пленителната усмивка, която дори не може да бъде описана! А очите и, една невероятна смес от кристалните ручеи, огромните океански вълни и опалите на богинята Нефертити!
Изумителна гледка! Пробуди ме моят приятел: “Д-р Симов, това е Динко Динев, собственикът на вестник “България”. Запленен от красотата ѝ успях само да кажа формалното “Здравейте “, когато чух:
– Вие ли сте този, който пише негативно за моята църква? Българската църква! Как може да правите това, без дори да знаете фактите!
Беше наистина много ядосана.
По това време в Чикаго излизаше още един български вестник, дори не помня заглавието му. Собственикът му се казваше Стоян Динев – съвпадение на фамилиите.
За съжаление той се беше насочил към жълтата преса, отразявайки вероятно собственото си битие.
Изданието излизаше на четири страници и продължи да съществува не повече от три месеца, но достатъчно, за да предизвика общността срещу себе си.
Обясних на “българската докторка” както я наричаше другият мой приятел Климент, че нямам нищо общо с издателя на четирилистника, а просто съвпадение на фамилиите. Видях, че тя се почувства много неловко, изчерви се, успя да каже: “извинявам се” и бързо влезе с Ник в офиса си.
Отидох на другата среща в ресторанта, където ме чакаше професорът от България. Още с влизането си го разпознах. Оказа се мой приятел.
Когато аз бях студент, той беше асистент в катедрата по история.
Митев също ме позна след петнадесет години.
В очакване на другия професор имахме много интересен разговор изпълнен със спомени.
Ник дойде. Обядвахме. Аз поисках да платя сметката. И двамата професори не получаваха достатъчно! Единият със заплата от България, другият работещ на летище “О Хара”. Сервитьорът дойде и уведоми, че всичко е платено. Погледнах учудено, но и събеседниците ми не знаеха нищо.
Извиках мениджъра, като отново настоявах да платя. Той ми отвърна, че всичко е уредено и не пожела да отговори на въпроса ми. След дълго настояване от моя страна каза: “ Д-р Симов плати, но ѝ обещах да не Ви казвам”.
Получих един елегантен урок по толерантност. Това беше начин на Вили, /както ще я наричам по-късно/, да се извини за грешката, която бе допуснала! Изключителен човек! Липсват такива хора в днешно време! Научих много от нея…
Динко Динев
за в. „България СЕГА“
>
1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:
Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited
Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago
Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited
2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega
Благодарим Ви!
Екип на в. “България СЕГА”