Блатото щеше да прилича на най-обикновено блато, ако там долу, сред папратите, малко над водата, не се подаваше човешка ръка.
Съвсем наблизо, на моста се изправи мъж, доста дълъг, слаб, с пребледняло лице и поглед зареян в постоянно променящите се цветове на планината отсреща.
Всъщност, той дори не забелязваше цветовете- тази игра на природата, мисълта му блуждаеше някъде далеч, далеч…
Внезапно му се стори, че чу шепот. Дългият потръпна и се огледа.
Никой. Нямаше никой.
Но ето, че ветрецът довя шепота отново.
И тогава, той видя, сред папратите и зеленикавите остри треви… тогава зърна човешка ръка, която сякаш се протягаше към него.
Обля го ледена пот. Тракайки със зъби, той не усети кога се озова на брега. Още една крачка… и още една… Да, човешка ръка… Водата леко потрепваше. Ето, че се мерна и лице, бавно се издигна над повърхността, посиняло лице на мъж, с дълбоки, хлътнали очи.
Краката на дългия се подкосиха.
– Дори не я забеляза- прошепна онзи. Половината от устата му бе все още под водата. И добави:
– А е толкова красива…
– Мммммммм… – това бе единственото, което излезе от устата на дългия. Сърцето му щеше да гръмне всеки момент.
Онзи продължи:
– Планината. Говоря за планината. Гледаше я без да я виждаш.
– Планината? Какво? А, планината! Само ми е до нея… Но, кой си ти? Какво правиш ту…тук? Приличаш на у….
Искаше да каже удавник, но не посмя.
– Не кой съм аз, а кои сме ние- спокойно рече онзи и се надигна над водата.- Аз, всъщност съм “ние”- човешките мечти. А понякога, само понякога, съм последното желание на хората.
– Но какво правиш във водата… под водата? Сякаш си удавник…
– Да, удавник. Това беше последното желание на един мъж.
Дългият се огледа. Наблизо нямаше никой.
– Къде е този мъж?
Онзи го погледна, лека ирония се изписа на лицето му. Сякаш каза, а може би, наистина каза:
– Не се ли сещаш? Забрави ли своето последно желание?
Дългият отстъпи крачка назад. Вгледа се в лицето на онзи, по което все още се стичаха кални капки вода. И позна себе си. Ужасът го накара да подскочи, а после рязък вик се изтръгна от устата му.
– Беше…Беше…
Онзи го гледаше въпросително.
Дългият седна на влажната трева. Минута ли мина или безкраен час, той не разбра, чуваше само ударите на сърцето си- дум-дум… дум-дум… дум-дум. Накрая бавно се изправи и каза:
– Беше последното ми желание. Вече не е.
– Хм… Избра живота, така ли?
Дългият кимна с глава.
Онзи се надигна, водата едва покриваше гърдите му. По устните му трепна усмивка:
– Добре. Тогава… С живота идва ред на мечтите. Имаш ли мечта?
Мълчание. Само вятърът разлюляваше водата.
– Е, хайде! Имаш ли мечта?- повтори онзи.
Дългият погледна напред и едва сега забеляза планината отсреща. Слънчевите лъчи бяха пробили облаците и светлината накара цветовете да оживеят.
– Да рисувам…
Орлин Крумов
2020
за в. “България СЕГА”
>
1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:
Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited
Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago
Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited
2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega
Благодарим Ви!
Екип на в. “България СЕГА”
