Уважаеми читетели на в-к „България СЕГА“, наближава един ден, който винаги е обединявал българскатата нация и е бил символ за национална идентичност. И ако, там горе, „на връх планината“ в историята ни е останал онзи връх – недостижим, обвеян в мистика, покрит с кръв и слава, то има една дата в българския календар, която по величавост само нему е равна – 24 май. Честит празник, българи!
МАРИНА МАТЕЕВА
ПЪТЕКА
И невъзможно – като съвършенство,
неземно – като слънчева сълза,
нечакано и неблагословено,
но победило – странно как – снега,
то затрептява със зелени клепки,
нахлупва шапчица от пламък бял
и сяда тихичко, съвсем по детски,
на завет до чимшира престарял.
В неповторимия му порив има
прекрасен символ на безкрайността –
бял спомен от отлитащата зима
и щрих зелен, загатнал пролетта.
Със пръстчета невидими изплита
пътека над паважа заледен.
Пътеката
се качва
до звездите.
По нея идва пролетта
след ден.
>
ЕЛКА ВАСИЛЕВА
МУЗИКАТА
Пияно пиано, пияно пиано…
Пришпорени ноти се удрят в тавана,
в прозореца – щърбо парче от луна,
а струи светлина, ах, каква светлина…
В гротесков кадрил се роят силуети,
дървета са хора и хора – дървета…
Реди оригами среднощникът вятър,
раздипля сюжети, отхапва си лято…
Самотникът паяк, омрежил се в ъгъла
се дави в окото си – солено и кръгло
и вчера е утре, и вчера е рано,
и струните къса пияно пиано…
И долу е горе, а горе потъва,
и още съм тук, а вече съм тръгнала…
И усещам, увиснала върху знака и смисъла,
че от мене зависи, да, от мене зависи
да си скътам мига – нереален и ярък
за миражното утре като лунен подарък.
>
ДИНКО ДИНКОВ
НАРИЧАНЕ
Морето само живите обича
Христо Фотев
Морето черните води съблича,
вечерни лодки тегнат без весла…
Човек човека никак не обича,
но иска всичко… Кървава луна
се плисва в заливите. Вили – самовили
затварят плахо морните очи…
Но аз будувам с древните закрилници,
дочувам гласовете на светци…
И страшно е, че в нощната поличба
пророчески, над бащини води
вървяха хора – роби-три синджира
и още много старци и жени…
Морето черните съдби нарича,
печални лодки плачат над смъртта…
Но зная – някой горе, че обича
България… че нейната тъга
е вплетена в тъгите ни. И всички
за името живеем, за честта…
Един народ и вяра още стигат
да имаме любов и свобода!
>
ГЕОРГИ АНГЕЛОВ
АВТОПОРТРЕТ
Над троскота да блъскам до живот.
Да хвърлям бисерите пред свинете.
Да чакам знак от скрития ни код,
затрупан под пръстта на вековете.
Да вярвам, че България все пак
ще надживее и раи, и юди,
макар че под железен похлупак
държи ни шепа овластено-луди.
Да викам: – Братя, няма дял смъртта
над Отечеството величаво.
На квакащия фон на вечерта
във ехото си да се припознавам.
И най-накрая, някъде на път,
сред хората облъскани и груби,
да рухна, без да чуя как шептят:
– Добре го вижте! Би се и загуби!
>
ДЖИНА ДУНДОВА-ПАНЧЕВА
НЕОЧАКВАНО
Имам толкова много неща да ти кажа,
но мълча – откъде да започна, любов?
Чувам тихите стъпки на дъжд по паважа
като песен за ден, изненадващо нов…
Не очаквах да дойдеш при мене отново,
да ме гледаш с присвити, чаровни очи,
и усмихната пак да ми сипеш отрова –
от онази надежда, която горчи…
Не превземай мечтите ми днес без да питаш
и не карай сърцето да тича така.
Ако искаш подслон да намериш и пристан,
превърни във крило мойта крехка ръка.
И тогава ще дойда при теб като птичка,
ще летя сред възторзи и стара тъга.
Ако искаш, любов, пак при мен да дотичаш,
превърни ме във птица, превърни ме в дъга.
>
СИМЕОН АСПАРУХОВ
ВЯРА
Заради какво ли в гърдите ни все така натежава?
Когато не ключът, а ние ръждясваме зад бравата,
когато заради един трофей много други предаваме,
като отсъстваме и не окуражаваме с вяра. С Вярата.
Така натежава ни и когато болката приближава
у приближени – сочим им слънцето, а се смаляваме.
Когато нечии маниери в слепота крещят за славата
и държат да повярваме, че копривата е цвете. Лилаво.
Заради какво ли в гърдите ни все така натежава?
От огньовете, от пепелта им, но и че сме в жаравата,
и от това, че някак все напред продължаваме,
криволичейки помним едно, а друго забравяме,
че сме свидетели на амбиции, горчиво подправени,
че се преструваме, че не живеем в свойта държава,
че най-ниско падаме, когато уж се държим изправени,
че най-много залитаме, когато чертаем правата права.
Когато сме си „повярвали“ – блестим, а това заслепява
и вместо силни да сме, унищожаваме нравите си,
побягваме без да ни гонят, сами създаваме врявата.
Чия суета ни трови и не разрешава да продължаваме?
Иначе тихо е. Нищо ни няма. Живеем си и сме здрави.
Тогава защо този хаос в гърдите не спира да натежава?
Та нали всяка сутрин заради нас слънцето идва да сгрява
всяка надежда и да напомни, че не друг, а ние сме Вярата…
По материала работи
Снежана Галчева
в. “България СЕГА”
>
1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:
Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited
Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago
Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited
2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega
Благодарим Ви!
Екип на в. “България СЕГА”