24 МАЙ – НАЙ-БЪЛГАРСКИЯТ ДЕН

от

Уважаеми читатели на в-к „България СЕГА“, наближава един ден, който винаги е обединявал българскатата нация и е бил символ за национална идентичност. И ако, там горе, „на връх планината“ в историята ни е останал онзи връх – недостижим, обвеян в мистика, покрит с кръв и слава, то има една дата в българския календар, която по величавост само нему е равна – 24 май. Честит празник, българи! Председателят на Съюза на българските писатели проф. Боян Ангелов, приветства читателите на вестника, чието слово поместваме по-долу. Стихове на български поети ще бъдат поместени в два последователни броя.

24 МАЙ – НАЙ-БЪЛГАРСКИЯТ ДЕН

Този ден идва от далечното Средновековие, за да се впише във възрожденския „Месяцослов или календар вечний“ на панагюрския войнуган Велко Королеев. Годината е 1852, а от следващата вече се чества като общоучилищен празник в редица селища от Отечеството. Велко Королеев разбрал за този ден, докато бил на служба при княз Стефан Богориди и Гаврил Кръстевич. От двамата велики българи и от стари книги ръкописни научил Королеев, че Методий и Константин-Кирил Философ са братя едноутробни и родом българи от град Солун. Делото на тези братя, признати за светци от православната и католическата църкви, въздигнати и като покровители на Европа, е наша нетленна национална гордост. Създадената от тях глаголица и сътворената от учениците им българска кирилица са най-ценното ни достояние. Не е случайност, че българската кирилица беше призната за една от трите азбуки на обединена Европа, наред с гръцката и латиницата. Нима не трябва да сме горди, че създадената в България от Светите седмочисленици богоносна кирилска писменост и книжовност става основа на литературните славянски езици, че днес на нея пишат и четат близо 300 милиона човешки същества – в България и Русия, в Сърбия и Беларус, в Украйна и Казахстан, в Узбекистан и Монголия… На българската кирилица говорите, пишете и четете и вие, скъпи сънародници, живеещи извън пределите на Отечеството, което никога не сте напускали във вашите спомени, мечти и блянове. Нека прославим най-българския празник – Денят на кирилските букви извити, с които рисуваме надежди и чертаем бъдещето на децата ни! Този ден е най-съкровен и най-тържествен, защото словото представлява нетленната божествена искра, чиито благодатен огън ни обединява в нация с непреходна слава. Да пребъде този ден!

Боян Ангелов, председател на Съюза на българските писатели
БОЯН АНГЕЛОВ

КРАСНОПИС

Да бъда слаб не ми се иска
и пренареждам без охота
под сянката на обелиска
остатъците от живота.
Не ме е срам да препродавам
надеждици неослепени,
а после да преодолявам
непредсказуеми промени.
Такъв ли съм, или така е
предначертано от съдбата?
Убиецът ще се покае
пред бездната на свободата.
Палачите ще се разплачат
под скелета на ешафода.
Неспирно ще кове ковачът
меч с неръждаема природа.
В такова бъдеще живея
и миналото не е мило,
но страх ме е, че не умея
да пиша с кърваво мастило.

БОЯН АНГЕЛОВ

ПРОШКАТА Е ПРОЛЕТ

Как светът ме боли, там отляво, където е светло.
Да не гледам нататък, да не смея – умоляваш ме ти.
Ще избухне тъгата и ще срине небето, което
се крепи върху поглед от нашите общи очи.
(А боли, как боли този свят безнадежден, безобѝчен и в облаци цял!
С рамене на Атлас ме поглеждаш, сякаш някак внезапно разбрал,
че едничката наша надежда е препълен с отрова бокал.
Но подпираш небето от нежност и изпращаш ми нов мадригал.)
…
Как светът преболя, там отляво, където те има.
Щом погледнах нататък, аз видях – още там, все за мене, си ти.
След взрива на тъгата е пролет, а чуждата зима
се завърна в сърцата на тези, на които простих.

ИВА СПИРИДОНОВА

РАЗГОВОР С РОДЕН

Ваятелю, салют и добър ден!
Ти моята история не знаеш,
но ако беше българин роден,
в какъв ли образ щеше да изваеш
България? Навярно би създал
метафора от кръв – червена глина;
калпак посечен, изгорен кавал
или орач, запрегнат в три синджира;
или глава на войн ослепен,
или пък кървавия торс на Йово…
Ще бъде вярно, но ще е фрагмент,
ще бъде старо, няма да е ново.
Решението точно на въпроса
е в следната метафора, комай:
една жена, която крачи боса,
а пък жарта пред нея няма край.

ИВАЙЛО БАЛАБАНОВ

НИЕ, СИНКО…

Ние, синко, сме вече пътници.
Обран бостан сме, ожъната нива…
На нашия покрив не кацат щъркели.
Далечните ни внуци
български не разбират.
Дотук я докарахме – орахме, копахме,
на различни говеда слугувахме безсънни,
за да чучнем сега
под прегърбена стряха
и да ровим спомени, обрасли с тръни.
Тук беше градина. Беше летовище.
А сега виждаш каква сме картина.
Още си имаме
селско гробище,
но отдавна си нямаме детска градина…
Земен рай е България… Верен е химнът!
Но прашна вихрушка
селцето ни преобръща.
Към небесния рай вече гледаме, синко.
Е, там ще си направим нова къща…

ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ

МАМА БДИ

Понякога захвърлям своя кръст,
превит на две от грижи и умора.
Но се изправям тутакси в цял ръст,
защото мама бди за мен отгоре.

Понякога ме режат глад и студ –
плътта ми сякаш рухва в адска яма.
Но ето –
имам хляб днес…
И уют!
Защото бди за мен отгоре мама.

Понякога сърцето е пред взрив:
От клетви.
От предателства.
От драми…
Но влиза в ритъм пулсът милостив,
защото бди за мен отгоре мама.

Понякога се гърчи застрашен
човекът в мен.
Миг лудост – и го няма!
Но пърха той,
ликува той спасен,
защото бди за мен отгоре мама.

Понякога от болки и беди
не виждам утре…
Свят,
висиш на косъм!
Но няма страшно – мама горе бди
и на самия Господ вяра носи.

АТАНАС КАПРАЛОВ

НЕОРОБИНЗОН

След преживелици безброй,
след авантюри и крушения,
не е ли той антигерой
с изгнание като спасение.
Поиска да живее сам
на необитаем остров
и да не идва никой там
по работа или на гости.
Поиска да е Робинзон,
далеч от шум и от интриги,
в природа чиста за подслон
да си чете любими книги.
Не му е нужен ни Петкан,
не му е нужна Жулиета,
щом може във един екран
света да има с Интернета.
И ако някой заблуден
поиска там да го намери,
той ще се крие нощ и ден
от мисионери, репортери,..
от цялата система зла,
превърнала във звяр човека –
от алчност, завист и тегла,
потърсил изход и утеха…
Самотен си живее днес,
далеч от милиарди хора
и няма той да отговори
на призива им: SOS!

ДИМИТЪР ХРИСТОВ

ИГРА

Бях кротко дете,
но сега в паметта ми избива
спомен за странна, смутила духа игра –
волиера в парк край морето
с птици неправдоподобно красиви,
от които тайно скубя пера.

И ето ме след години:
с проскубана до перце опашка,
зад телената мрежа на грешки,
превърнали живота ми в ад,
посмешище за врабци
и двуноги твари човешки –
потвърждение, че стореното зло
се връща удвоено назад.

Наоколо –
трели и пърхане,
грак и перчене.
Хищнически инстинкти,
подчинени на птичи ум.
Перушина хвърчи.
Но дори да търсиш с фенерче –
нито един, нито един
истински кралски паун!

НАДЯ ПОПОВА

Кажете на тревата да почака!
Кажете й:
– Готов е той, но трябва
да свърши със сеитбата на хляба,
за да получи прошка преди мрака.
– Бъди по-търпелива – й кажете, –
съгласен е дори да се покае.
Сега налива вино на мъжете,
с които пиха смях и скръб до края.
Кажете й:
– Синът му се завръща,
поне почакай прага да прекрачи
и в стаята да помълчат по мъжки,
преди да лумне синьото на здрача!
Кажете й:
– Сега започва валса,
дръпни се със зелените си нокти!
Той вече е прегърнал дъщеря си
и тя сияе в сватбената рокля.
Кажете на тревата:
– Той те моли,
не бързай със зелените си свещи!
Сега ръка в ръка поемат с Пролет
към мястото на първата им среща…
сега звъни снегът и боров вятър
косите й разграбва с нежни шепи…
сега ще се повтори тишината…
сега се връща есенният шепот…
Кажете й:
– Почакай да повтори
живота от самото му начало
и в края – щом полегне от умора –
завий го със зеленото си тяло!