ГЕОРГИ МИРАЛАЕВ: НАЙ-ГОЛЯМОТО МИ ПОСТИЖЕНИЕ, С КОЕТО СЕ ГОРДЕЯ, Е МОЕТО СЕМЕЙСТВО

“Българският Чикаго”/”Chicago – Bulgarian Kinda Town”(TM). Под това название в. “България СЕГА” ще проследи историята (от началото на миналия век до днес) на най-голямата и най-успешната българска общност в чужбина за цялата история на България. Молим, всеки който може да помогне с интересна снимка, видео или информация да се свърже с нас на тел. 773.317.8035 или емайл: [email protected] Благодарим Ви!
Очакваме Ваши предложения за бизнеси, организации и личности, които смятате, че са изиграли важна роля в развитието на българската общност в Чикаго.

>

Нетърпелив и развълнуван, в очакване да срещне човека, с когото може да си поговори не само за България, но и на родния език, един от най-старите български емигранти в Чикаго, гостоприемно ми отваря вратата на дома си. Той е изключително жизнен за своите почти 88 години и с високата си внушителна фигура внушава респект. Това е Георги Миралаев – някогашното 17-годишно момче, напуснало родното си село, за да потърси щастието си по света. Той ме посреща сърдечно и представя на безупречен български език един от синовете си, който е до него и бърза да каже, че това е Стойчо, кръстен на дядо си, неговия баща. Всъщност той е Stieve, роден и израснал в Америка, но е отворен с любов към всичко, свързано с родината на неговия баща. Къщата е уютна и в нея се усеща атмосферата на семейната топлина и запазените прекрасни отношения между поколенията. И няма как да е друго – съпругата на Георги също се появява и застава до партньора в живота си, както винаги е била до него през годините. За Георги Миралаев тя е голямата му любов и въпреки че е от румънски произход и името й е Seidie, за него тя завинаги си остава Сийка. Не успях да се запозная с останалите членове от многолюдната му фамилия, но той с гордост заяви, че семейството му е най-голямото постижение в живота. През всичките тези години България е била в сърцето и мислите му. Мога само да се възхищавам на емоционалната връзка, която е успял да съхрани, изключителната памет и детайлното описание на местности, събития, дати, среща с различни хора. За живота си през годините назад – и добри и тежки, за смисъла на преживяното, за идеите си, за обществената си дейност, посветена на една кауза и за още много други неща, Георги Миралаев разказа специално за в-к „България СЕГА“.

БЯГАТЕ ОТ КОМУНИСТИЧЕСКИЯ РЕЖИМ В БЪЛГАРИЯ ЕДВА 17-ГОДИШЕН. ЗАЩО СЕ РЕШИХТЕ НА ТОВА?
Г.М.:
Да, така е. Избягах от България през 1950 г. Роден съм през 1933 г. в с. Раздел, Елховско, в което съм завършил основното си образование. За онези години семейството ни миваваше за богато – притежавахме 100 дка земя, стада, наемни работници за прибиране на реколтата. Мога да кажа, че това бяха спокойни и щастливи години, които за съжаление приключиха с идването на така наречената народна власт. Много скоро след това започна и агитацията за „доброволно“ предоставяне на собствената земя, добитък и инвентар на държавните кооперативни стопанства. Имаше много несъгласни и тези, които се възпротивиха, бяха арестувани многократно. Един от тях беше и моят баща, когото отвеждаха „на разговор“ няколко пъти, докато насилствено го принудят да подпише, че е съгласен да предостави земята и добитъка си на държавата. Появиха се и така наречените наряди – да се предоставя безвъзмездно на държавата селско-стопанска продукция, която е „уж“ от излишъка на личните стопанства. Ние нямахме излишък, но нарядът трябваше да се внася и това обричаше семейството ни на мизерия и недоимък. Баща ми принадлежеше към земеделската организация „Никола Петков“. Всички в селото, които бяха привърженици на този съюз, бяха подложени на преследване. С всеки изминал ден положението ставаше все по-тежко и аз се замислих да избягам в съседна Турция, с която границата от моето село не беше повече от 10 км. Имаше много мои съселяни, които вече бяха избягали там. След дълги колебания, на 13 октомври 1950 г., преди да навърша 17 години, прекосих границата и България остана зад мен. От тогава досега очертанията на нейните граници са скътани в сърцето ми.

РАЗКАЖЕТЕ НИ ЗА ПЪРВИТЕ ГОДИНИ В ЕМИГРАЦИЯ
Г.М.:
Фактът, че добре познавах района, ми даде основание да повярвам, че ще успея да премина границата и да се прехвърля в Турция. Тръгнах без храна и документи, облечен само с шаечно палто, селски потури и цървули. Нямах проблеми с ориентацията, но избягвах пътеките, които водят до близките села. Когато разбрах, че наближавам крайната цел, се обърнах назад, където оставях досегашния си живот и моето семейството, но знаех че връщане назад няма. Пред мен беше бъдещето ми – неясно, но изпълнено с надежда. Направих крачката в буквалния смисъл, която промени изцяло живота ми.
Вече на турска територия, първото село до което се добрах, беше Осум Бегли. Оказа се, че много други българи са преминали от тук, за да потърсят късмета си по света. Човек от общината на селото ме заведе в една къща и ме настани в малка стая с огнище и рогозка, на която ме остави да пренощувам. Това беше първата ми нощ в емиграция, която си спомням и до днес, а след това се заредиха дни, месеци, години… От това село с двама войници тръгнахме пеша за градчето Лала Паша, където имаше казарма. Оставиха ме в една стая и направо на пода, без завивки, прекарах следващите няколко дни. Имаше малко прозорче с метални решетки, през което влизаше светлина. Разпитваха ме всеки ден – дали не съм изпратен от българските власти, от какво семейство съм, за близки и приятели, дали има войскови части и къде са разположени. Имаха подробна топографска карта на района и искаха да проверят дали казвам истината – аз с дни трябваше да доказвам и отново да назовавам реки, поточета, селища, воденици и всичко, за което се сетя. За съжаление бях забравил едно малко поточе, което през лятото пресъхва, и за това мое „прегрешение“ разпитващият ме удари с юмрук през лицето. И досега помня унижението повече, отколкото болката, която изпитах. След няколко дни заедно с двама войници тръгнахме пеша за Одрин. И тук разпитите продължават по същия начин. Интересуват се от военни части и тяхното разположение, от фабрики, питат ме за имена на хора, за които никога не бях чувал. Опитвах се да им обясня, че няма как да знам такива подробности – та аз бях само 17- годишен и най-далечното място, до което бях стигал, беше град Елхово. Разказах им за връзката на моето семейство в земеделската партия на Никола Петков и как сме го подкрепяли, когато се водеше несправедливия процес срещу него и последвалата смъртна присъда. Тогава следователят ми каза, че ще ме срещне с представители на земеделската партия и други български емигранти.
В края на 1950 г. напуснахме Одрин с един цивилен агент и пристигнахме в Истанбул в полицейското управление. Беше 31 декември. Оставиха ме в една стая и ме забравиха за цели 3 дни, заради посрещането на Нова година. Бях без никаква храна, имаше само една мивка, от която можех да изпия няколко глътки вода. Чак след новогодишните празници дойдоха при мен и ми казаха, че съм свободен и ще ме оставят в едно кафене, където се събират българи. Там се запознах с Панайот Попов – адвокат, който се оказа, че е един от похитителите на самолета Бургас – София, който е отклонен да кацне в Турция, още през 1948 г. Това е било събитие в историята на българската гражданска авиация. След това г-н Попов ме заведе в кв. „Саматия“ в една къща, в която живееха още 15 българи. Къщата беше голяма, с десетина спални. Това е била главната квартира на някои от нашите българи, които са били начело на българската емиграционна организация. От тази къща започна истинският ми емигрантски живот. Започнах да работя, успях да изпратя вест до родителите ми, че съм жив и здрав, видях се със сънародници. В Истанбул се срещнах с много интересни и влиятелни хора, които имаха голямо значение за бъдещия ми живот. Михалакев – бивше военно аташе в Румъния преди 9 септември, който е бил обучаван в Германия за пилот; Стратия Скерлев – народен представител от земеделската партия на Никола Петков; Емил Антонов също народен представител от земеделците на Никола Петков; Йордан Пиналски от Пловдив; полковник Далас Хейнс – военно аташе и преподавател във военната академия в Истанбул, който ми помогна да замина за Америка. Панайот Попов ми предложи да заема мястото на един от работещите за Българския национален комитет „Свободна и независима България“, който замина за Германия и аз приех с радост. По това време ръководител на БНК в Истанбул се оглавяваше от Стратия Скерлев. Особен ентусиазъм ни вдъхна посещението на д-р Г.М.Димитров в Истанбул през 1953 г., когато той говореше пред нас с патриотичен плам и това ни даваше надежда. Българите бяха искрено развълнувани от срещата си с него – плачеха от радост и го носеха на ръце.
След около 5 годишен престой в Турция, на 5 юни 1955 г., напуснах Истанбул и заедно с американското аташе и семейството му, отпътувахме за САЩ. Вече няколко години работех за неговото семейство, и когато мандатът му изтече, той ми предложи да тръгна с тях и аз се съгласих. Така имах късмета той да стане мой гарант и да ми помогне с необходимите документи за пътуването ми в САЩ. Преди да излетим за Ню Йорк, около месец престояхме във Франкфурт, Германия. Там аз успях да се срещна с други емигранти. Ню Йорк беше първата ми среща с новия свят, не можех да повярвам, че се сбъдва мечтата ми да видя Америка. След това от Ню Йорк до Сан Франциско пътувахме с автобус, прекосявайки цялата страна от изток на запад в продължение на няколко месеца. Спирахме в различни щати и престоявахме по няколко дни. Полковникът имаше 6 деца и когато пристигнахме в Сан Франциско, аз започнах да се грижа за тях и да помагам в домакинството. Така по-бързо успях да усвоя езика, а и вече започнах да посещавам училище, за да си завърша образованието. В Сан Франциско изкарах една година. По това време в Америка вече бяха прехвърлени около стотина български емигранти от лагера в Турция. Сан Франциско не ми предлагаше много възможности тогава и аз реших да тръгна за Ню Йорк, но се отбих в Чикаго, където вече имах установени връзки с някои български емигранти. През юни 1956 г. пристигнах във ветровития град и до днес животът ми е неизменно свързан с него, където работих, създадох дом и семейство и се занимавах с обществена дейност, в полза на българската емигрантска общност в града.

ЗАЩО ИЗБРАХТЕ ТОЧНО АМЕРИКА?
Г.М.:
Бях много млад, когато напуснах България, и не съм се замислял сериозно за бъдещето си. По скоро нещата се подредиха сами по този начин. През 50-те години в Америка беше трудно да се установи човек, затова повечето емигранти, включително и българи, се насочваха към Австралия, Бразилия, Аржентина. Аз имах шанса да работя в дома на американското военно аташе в Истанбул, така че когато неговият мандат изтече, той ми предложи да тръгна с него и аз се съгласих. Той стана мой гарант, а Америка – мястото, в което създадох новия си живот.

ПЪРВИТЕ ВИ ГОДИНИ В ЧИКАГО
Г.М.:
Когато пристигнах в Чикаго през 1956 г., имаше малко българи – повечето много стари емигранти. Тук се срещнах с Петър Фотев, Горан Бонков, Владо Мечкарски, които ми предложиха временно гостоприемство и ми помогнаха да започна работа във фабриката, в която работеше един от тях. Първоначално получавах 95 цента на час, но бях млад и трудолюбив и не се страхувах от работата. В началото трябваше да се подсигуря материално – жилище, кола, а в последстви се включих и в обществения живот. За мен земеделската идея беше свята, тя се поддържаше и от моя баща, а срещите ми с Г.М.Димитров и общуването ми със Стратия Скерлев, затвърдиха моята партийна принадлежност. Г.М.Димитров беше изключително интелигентен човек и голям общественик, владееше няколко езика. В Чикаго влязох в контакт с членове на други организации, говорихме си за лагерите в комунистическа България, за тормоза, който се налага към инакомислещите и така се създаде международната организация на поробените народи, в която имаше унгарци, румънци, българи. Правехме конгреси един път в годината. Включих се и в Чикагската секция на Националния комитет „Свободна и независима България“ към Българския земеделски съюз, където съм бил секретар, касиер и председател на младежката група. Тук съм работил с Христо Яйцаров, Йордан Пиналски, Ангел Ибрашев, Димитър Терзиев, Илия Консулов и др. В Чикаго по същото това време силна обществена дейност имаше и групата от Българския национален фронт. Д-р Паприков и инж. Александър Дърводелски бяха едни от най-изтъкнатите деятели във БНФ в Чикаго. С тях сме се срещали многократно и сме търсили начини как да подпомогнем българската национална кауза, което беше наша обща цел.
Във Вашингтон имах възможността да се срещна с Г.М.Димитров, на която присъства и Никола Антонов – бишв консул в Москва и Анкара. Тогава обсъждахме как да се организира по-добре българската политическа емиграция в САЩ. Имаше групи /подкомитети/ „Свободна и независима България“ в Детройт, Бъфало, Лос Анджелис. Когато през 1956 г. Христо Яйцаров пристига в Чикаго, оглавява подкомитета тук. Той беше много интелигентен човек, завършил духовна семинария. След като той заминава за Калифорния Йордан Пиналски заема неговото място. След 1957 г. в Чикаго започва по-голям приток на емигранти и трябваше да се върши повече организационна работа. Правехме много пикници, събрания, събирахме членски внос и дарения за подпомагане на дейността.

С КОИ ПОСТИЖЕНИЯ ВЪВ ВАШАТА ДЕЙНОСТ СЕ ГОРДЕЕТЕ?
Г.М.:
Едно от нещата, с които се гордея в живота си в Америка е, че съм бил един от първите, които спомогнаха да имаме собствена българска православна църква. Заедно, земеделци и членове на Българския национален фронт, се обединихме в това начинание, за да направим църковната организация. През пролетта на 1957 г направихме общо българско събрание и избрахме църковно настоятелство. Създадохме фонд за събиране на средства за построяване на църковна сграда „Св. София“. Тогава си спомням, че д-р Паприков и други представители на Български национален фронт участваха със солидни средства. На първото събрание ме избраха за помощник секретар и член на църковното настоятелство на „Св.София“. Имаше много работа и аз се занимавах с организиране на срещи, събрания, пикници. Тези мероприятия даваха възможност да се събират средства за подпомагане на фонда за създаване на българска църква тук. Мога с радост да заявя, че през този период успяхме да обединим българската емигрантска общност в Чикаго и да я направим по-сплотена. Гордея се с това, че съм имал възможността да бъда един от основателите й и да работя за нейното изграждане през годините. През 1974 беше закупена къщата на 3827 Lawndale, пресечка с Irving Park. Църквата винаги е имала огромна роля за запазването ни като народ и нация, а още повече в чужбина, когато по-важно от всичко е да се съхраним духовно. И да останем българи! Друго, с което се гордея в живота си, е моето семейство. Със съпругата ми създадохме и отгледахме четири прекрасни деца, които ни дариха с внуци и много радост. Мисля че това е най-хубавото, което съм постигнал тук в Америка. Гордея се също с моята лична библиотека. През годините съм успял да събера доста голям набор от български книги. Аз много обичам да чета и това ми е помогнало да си съхраня българския език. За разлика от други мои приятели, чиито съпруги също не са българки, те вече не говорят езика ни.

КАКВА БЕ АМЕРИКА, КОГАТО ПРИСТИГНАХТЕ И КАКВА Е ДНЕС?
Г.М.: Когато аз пристигнах, Америка посрещаше емигрантите по различен начин, отношението към тях днес е различно. Различно е отношението и на България към тези, които са я напуснали през годините. За съжаление нас, първите, още ни смятат за изгнаници. Ние с риск за живота си напускахме не родината си, а мястото, от което комунистическият режим ни прогони. Мъчно ми е, че ни смятат за изменници заради това. След промените в България през 1989 г., много сънародници също напуснаха страната, но вече не ги причисляват към тази категория. Те също са напуснали, но по други причини.

НАЗОВЕТЕ НЯКОЕ ЗНАЧИМО СЪБИТИЕ, КОЕТО СТЕ ЗАПОМНИЛИ В САЩ?
Г.М.: За мен значими събития са срещите ми с Г.М.Димитров във Вашингтон и тук в Чикаго. Срещата в Нейви Пиър беше много тържествена. На нея присъстваха много хора, всички членове на Националния комитет „Свободна и независима България“. Имам снимки, на които е и моят син. Гордея се с това, че винаги съм се чувствал българин и съм работил за доброто на България. Както в личния ми живот, така и в обществения, България е била на първо място.

СМЯТАТЕ ЛИ ЕДИН ДЕН ДА СЕ ВЪРНЕТЕ И ДА ЖИВЕЕТЕ В БЪЛГАРИЯ?
Г.М.:
Връщал съм се в България няколко пъти. Последният път бях там през 1998 г. Едно от посещенията ми в родината беше заедно с двама американци, които бяха в религиозната организация в Истанбул и много помагаха на българските емигранти. Това беше през 1994 г., пътувахме из страната и имаме прекрасни спомени от това изкарване заедно в България. Радвам се, че вече нещата са се променили много в Родината ми и най-вече това, че режимът, който накара мен и много други да напуснат, вече е променен. Не мисля че ще се върна и да остана да живея за постоянно. Вече нямам останали близки, освен племенниците ми – децата на брат ми и сестра ми и техните деца. Всичко, което съм имал като наследство в България, съм предоставил на тях. В Чикаго е моят дом, семейството, децата и внуците.

КАК ОЦЕНЯВАТЕ РАЗВИТИЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ОБЩНОСТ В ЧИКАГО?
Г.М.: Гордея се с това, че съм един от тези, които поставиха основите за изграждането на българската емигрантска общност. Мисля че върху тази основа се надгражда новата. Днес българската емигрантска общност е съвсем различна, чудесно е че много млади хора правят полезни инициативи. Но искам да кажа, че сънародниците ни, които дойдоха след промените в родината ни, имат други цели. Ние бяхме политически емигранти и дейността ни преди всичко беше насочена към това да подпомагаме отечеството си по всякакъв начин. Днес е различно. Днешните емигранти са икономически. Тези, които пристигат сега, веднага започват да се занимават с бизнес, създават собствени компании. Но разбира се времената са други и всичко се променя. Вярвам, че е за добро.

КАК ВИЖДАТЕ БЪДЕЩЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ДЕЦА, РОДЕНИ В САЩ?
Г.М.: Определено смятам, че българските деца, родени в САЩ, имат по-добро бъдеще. Нашите деца и внуци са поданици на една велика страна със силна икономика и добри закони. Живеят свободни със съзнанието, че са част от нея. Имат възможност за добро образование, а разбира се и за добра работа след това.

Това беше един емоционален разказ, наситен със спомени, понякога прекъсван от вълнение. Мисля че ние „по-новите“ емигранти в Чикаго дължим много на онези първите, които прокарваха пътя. Всеки от нас е преминал през своите бездни, изкачвал е върхове, но сме имали нещо оставено от тях – църква, общност, професии, в които са се реализирали. А те са започнали от начало, носейки със себе си клеймото на изгнаници, без обратен път назад. Смятам, че зад възможността на всеки един от нас да бъде тук, стои не малка част от направеното от хора като Георги Миралаев. Хора, които никога не са забравили, че са българи!

Интервюто е част от най-новия проект н в-к „България СЕГА“: “Българският Чикаго” | „Chicago – Bulgarian Kinda Town“
Снимки: личен архив на Георги Миралаев

Снежана Галчева
за в-к „България СЕГА“

>

1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:

Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited

Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago

Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited

2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega

Благодарим Ви!
Екип на в. “България СЕГА”

КОМЕНТАРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here