Уважаеми читатели, Салон за българска култура и духовност в Чикаго и в-к „България СЕГА“ започна поредица, в която се представят поети и писатели -членове на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. В настоящия брой ви представяме КАЛИНА ТОМОВА.
„Америка ми дари шанса да дам изява на перото, да намеря онази част от себе си, която винаги ми е доставяла усещане за пълнота и хармония. И да разказвам…“ Калина Томова
Калина Томова е родена в Хасково. Завършва счетоводна отчетност и педагогика в Икономически университет – Варна. Писането я увлича от дете, за да стане потребност, начин на живот и оцеляване във водовъртежите на живота. Пише поезия, импресии, проза. От 2008 г. живее в Чикаго, САЩ. Името й е познато сред българската общност с отразяване на обществени и културни събития, литературни четения, участия в проекти на различни организации. Кореспондент на в. „България СЕГА“, съосновател на Литературен клуб „Българско слово (2009-2010), секретар на Съюз на Българските писатели в САЩ и по света (2010-2013), член на Борда на директорите на Детско студио „Телевизионери“ и на УС на Салон за българска култура и духовност. От 2019 г. членува в Лига на българските писатели в САЩ и по света, а от декември 2020 е в Управителния й съвет. Автор е на романа „Тайната на сребърната нишка“ и аудиокнигата „Усмивката на светлината“, издадени през 2012 г. Има публикации в електронните сайтове „Еврочикаго“ и „Литературен свят“, в сборниците „Слово и багри от САЩ и света“, „Любослов“ кн. 8 и 9, „Българско слово на литературния глобус“, „55 + български автори в САЩ и Канада“, “Черга пъстроцветна“, “Читател до поискване“ и др. Участва в творчески проекти, обединяващи различни изкуства – „Карнавале 1 и 2“, „Музикално-поетична светлина“, „Сън в лятна нощ“ (Чикаго, 2019 г.) и др.
Нека се заслушаме в думите на Калина Томова, за да чуем тишината…Нека позволим вибрацията на нейното слово да достигне до нас, за да се освободим от тежестта на ненужното и да изживеем красотата на мига, който няма да се повтори… Нека, заедно с нея, потънем навътре в себе си и да доловим песента на душата си, отекнала като ехото на онази Камбана… Ехото на Светлината. Да преминем портала отвъд видимото и да осъзнаем безкрайното и вечното… И нека отворим сетивата си…
* * *
Думите рисуват картини…
В сърцето, в душата, в безкрая.
Картините оживяват…
И търсят изява –
във всичко, до което се докоснат.
За да се превърнат отново в думи.
Думи, които разказват…
За морето, което разлива водите си
в безкрая на нашата същност…
За звездите, които дават криле на душите ни,
за да познаваме полета…
За светлината, която въздига ни,
ако забравим кои сме
и чертае пред нас хоризонти…
За земята, наш дом и убежище,
гарантиращ престоя ни,
в отрязъка,
за който дошли сме…
ВИБРАЦИИ В ДУМИ
Обичам да пиша. Да чертая хоризонти, които мисълта ми успява да докосне, преди да ги видя. Да черпя от онези невидими записи, където всичко е казано преотдавна – от мъдреци, живели из световете.
Писането е част от моята свобода. То ме отключва и ме пуска от клетката. Реалността губи силата си. Крилете ми се разперват, страхът изчезва и полетът на духа е безпрепятствен. Тогава с пълни шепи събирам думи и ги подреждам като мъниста върху белия лист. Всъщност, те сами се подреждат. Както сега. Думи, пълни с вибрации. С енергия, която лекува. И който има усет да долови заряда им, става различен. Става едно с мен и полита свободно, на воля. И лекува душата си – с думи, изразени чрез мен. Рисувам с думи. Красотата на този живот. Широтата на измеренията. Гласът на всемира. Трепета на всичко, което го има. Толкова малко неща познават нашите големи души – тук, на земята! Колко спомени са под ключ! За да учим, за да опитаме сами да открием ключа…
ПОГЛЕД КЪМ СЕБЕ СИ
Аз съм личност. Аз съм душа.
Дошла сама в този живот. По своя воля.
Да дяла камъни. Т.е. да заглажда себе си.
Защото душата е като камък – здрав, твърд, понякога ръбест и остър, понякога по-загладен и мек.
Но винаги има какво да се шлайфа, ако не да се дяла.
Когато всичко стане заоблено и гладко, няма защо да идва чак тук душата, нали?
Защото няма да има какво повече да дяла…
КАМБАНАТА НА МОЯТА ДУША
Камбаната на моята душа стоя заключена толкова дълго! Без да знам, че я има дори… Без да съм чула гласа й… Представяш ли си как се е чувствала? Зазидана. Самотна. Забравена. Камбаната с най-чистия глас!
Ако ме питаш как я открих, дали ще повярваш, когато ти кажа? Разбира се, че случайно. И съвсем непринудено. Без да разбера как и защо. Но нещо ме подтикна да ровя, толкова надълбоко, че се изгубих – от себе си. И тогава, мислейки че съм в нищото, долових трептенето на непозната песен. Песента на моята заключена камбана. Познах я в мига, в който застинах прехласната – толкова близка до моите скрити трептения, до онази невидима част от същността ми, която само съм усещала, без да познавам. Песента на моята камбана бях аз! Такъв миг не се забравя. Защото той е живот. Нов живот за Аз-а. За това, което си. За всичко, което си търсил, а не си откривал.
Камбаната на моята душа ми върна свободата на мисълта, на желанията, на мечтите, на полета. От момента, в който я чух, животът ми пое в друга посока. Към първоизточника си, към онази същинска истина, която винаги е била в мен, но неразпозната. От този момент върнах себе си. Разпуснах всички страхове и те се разбягаха далече от мен. Освободих се от всички капани, в които животът ме беше заключил. А може би самата аз си ги бях заложила? Отвързах всички въжета, с които бях обвързана в неподходящи връзки. Отключих камбаната на своята душа и върнах същността си, готова за своя същински живот, кипяща от енергия и стремеж към творчество, желаеща да сподели най-доброто от себе си с другите… Камбаната на моята душа бие с най-чистия глас – песента на въздигането, на радостта, на познанието.
ОТ СЕБЕ СИ КЪМ … ВСИЧКОТО
Тук си. Има те. Дошъл си на тази земя, в този живот… Някога. Отдавна. С усещането за вечност. Каквото и да се случва наоколо. Някак странна и неприемлива е мисълта, че може да те няма. Да изчезнеш незнайно къде. Да се разтвориш в нищото. Ако подобни мисли се завъртат в главата ти, значи наистина отдавна си тук. Надскочил си детството, когато такива въпроси не са те вълнували. Защото… Явно си знаел, че са излишни. Бил си близо до себе си. До същинския ТИ, който е помнел, че никога не се е загубвал. Никъде. Само е пътувал – от едно място на друго. Не безцелно, със замисъл.
Едно дете се вълнува от други неща – да опознава света. Да изживява възторжено всеки миг. Да гледа с любопитство всичко, до което се докоснат очите му. Да задава въпроси – първо на себе си, после на другите. Защото е приятел със себе си. И е съвсем естествено да се обърне към мъдростта на душата си. А тя да го насочи от кого да търси отговор.
Децата гледат с други очи. Долавят други звуци. Умеят да виждат невидимото. Да чуват странни неща. И най-вече да изживяват – всичко, до което се докоснат с душата си. Помниш ли кога за последно си се чувствал така? Ако ти е трудно да отговориш, значи наистина отдавна си тук. И си задаваш други въпроси. Защото си забравил отговорите.
ЗАКЛЮЧЕНИТЕ СВЕТОВЕ
Тихо е. Толкова тихо, че чувам себе си. Не мислите си, не! Нещо повече. Чувам тишината на душата си. Нейния шепот. Колкото и непонятно да звучи. Това, че тишината може да шепти. И да разказва. Невероятни истории. Толкова явни, но така закътани, че никога не бихме могли да ги видим. Докато не се променим. Докато не пожелаем да излезем поне за миг от матрицата, в която някой е заключил живота ни. И е вкаменил мислите ни.
Дали си въобразявам? Може би… Но въображението е толкова зашеметяващо, че ме превзема отвътре. И отваря всички възможни прозорци на душата, която се опитва да проумее видяното. Да го почувства и адаптира към ограничената рамка на тялото. За да може някак да обработи чутото, видяното чрез представата… Слаби са думите, бедни са. За всички тези видения. Но те търсят път – истините. Да се покажат, макар неизрисувани пълно, макар черно-бели. Дори в силуети. И все пак, напират. Да стигнат до нас. Да разчупят представите ни – за себе си, за световете, за всичкото… И за безграничността на взаимовръзките. Всичко е енергия – движеща се, трансформираща се, вибрираща, пулсираща, деляща се, събираща се… Всеки един е вселена, изградена от много вселени… И част от друга вселена. Която се съдържа в следваща. Светове в световете… Опитвал ли си да почувстваш строежа си? Допускаш ли, че си сбор от толкова светове, че дори не би могъл да си ги представиш? И всеки от тях има свой живот, свои правила, свое начало и край. Но подчинени на общата твоя вселена.А тя, по същата логика, е вписана в други, по-големи вселени, които няма как да познава. В съзвучие с техния алгоритъм, синхронна с пулса, с трептенето и движението им. Всяка една клетка в тялото ти има свой собствен живот. Сама по себе си тя е малка вселена, сравнена с цялото, с тялото. Но достатъчно сложна, осмислена, вземаща свои решения, касаещи съществуването й. Умееща да се дели, да воюва, да се защитава и да напада… Не звучи ли някак познато? Дали клетката проумява, че е част от дадена тъкан? От орган, съставен от хиляди, милиони или милиарди като нея? Или си мисли колко е уникална и заедно със себеподобните си са центъра на света? Че всичкото се изразява единствено чрез нея? Дали си дава сметка колко тясно са свързани помежду си и как взаимно си влияят, от една страна? А от друга, че всички заедно изграждат орган, благодарение на който съществуват? Дали самият орган изживява своята уникалност и увлечен в значимостта си, допуска, че е част от света на нечие тяло? Или не се самозабравя дотолкова, че да не усеща взаимовръзката си с другите системи на тялото, което обитава? Защото ще бъде изключен – естествено или насилствено. А дали не се случва понякога? И какво става тогава с по-голямата вселена – тялото? Коригира се или бива отхвърлено? Какво е тялото? А аз какво съм? В безкрая от пулсиращи вселени къде е скрита същността ми? Дали енергиите ми се пресичат с тези на останалите? Зависими ли сме едни от други? И как се вплитат толкова вселени, ако не комуникират? Не е ли смешна мисълта ни колко сме велики? Потънали в невежество, броим пари, коли, имоти… Оплетени в интриги, завист, безхаберие, рушим природните мостове, които по рождение са дадени… Прерязваме си пътя към доброто. Към общата вселена на съдбата си – да сме деца щастливи на планетата, която обитаваме с телата си…Чувам тишината на душата си… Колкото и непонятно да звучи. Това, че тишината може да говори. Приканва ме да споделя молбата й – да разрушим матрицата, в която някой е заключил световете, които без да знаем, обитаваме. А мислите ни е превърнал в камъни, които хвърляме един към друг, убивайки остатъка от своите изстрадали души. Истините търсят път. Към нас, създания-вселени. Дали не си въобразявам? Може би… Кой би могъл да знае?
Автор: Калина Томова
За в-к „България СЕГА“
Снежана Галчева – председател на Салон за
българска култура и духовност – Чикаго
>
1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:
Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited
Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago
Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited
2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega
Благодарим Ви!
Екип на в. “България СЕГА”
