СВЕТЛИНА ОТТАТЪК БЕЗКРАЯ

от

Уважаеми читатели, Салон за българска култура и духовност в Чикаго и в-к „България СЕГА“ започна поредица, в която се представят поети и писатели, членове на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. В настоящия брой ви представяме Вивиана Асса и откъс от нейната книга „Моят Шабат“.

Вивиана Асса е родена в Бургас. Завършила е специалност „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Била е редактор в Агенция „София прес“ и заместник главен редактор на в-к „Ние, жените“. Има публикации в „Стандарт“, „Труд“, „Поглед“, „Дневник“, както и в сп. „Септември“, „Български месечник“, „Море“, „Съвременник“ и др.
Автор е на книгата „Любовни убийства”, „Сиела”, 2009, която има две издания.
Носител е на награда за разказ в литературния конкурс, организиран от Форума на жените от Средиземноморието, Марсилия, 2002, както и на националната награда „Христо Г. Данов“, 2020 г. за „Моят Шабат“.
„Моят Шабат“ е книга, която не може да бъде определена еднозначно. Наричат я автобиографична, мемоарна, а някои критици я определят и като „духовно завещание“. Смятам, че тази книга е много повече от това, защото е излята от душата на писателката и подредена с трепета на сърцето й. Всяка дума носи вибрацията на порива на кръвта и силата на родовия завет. Всяко послание в книгата е онази памет, застинала някъде по завоите на времето, но събудена от спомена или настоящето. За да усетим кръговрата на живота и частицата Светлина, която идва от безкрайното минало и е устремена оттатък безкрая… Да прозрем Вечността. И този отрязък от време, затворен между страниците. Там има освен чудесни разкази за нейното детство и родовата й история назад във времето, но и размишления за живота сега, такъв какъвто е с неговите трудности и радости. Животът като миг, в който всеки един от нас оставя своя отпечатък в него с присъствието си. Споделеното от авторката не може да остави никого безразличен, защото то не е само преразказ, то е преживяно, преболяно и надмогнато – като изповед и причастие. Страниците на книгата й са изпълнени с толкова мъдро спокойствие, надживяни емоции и укротени чувства, но преди всичко се усеща онази доброта и любов към света и хората, за които пише, която ни кара да затаим дъх и да мислим, да мислим… Авторката е имала невероятния шанс да бъде близо до любимите на няколко поколения поети Христо Фотев, Борис Христов, София Несторова и много други, както и до известни личности, които по една или друга причина са останали емблематични за нейния Бургас. Дишала е един въздух с Йордан Радичков и Константин Павлов – личности останали завинаги в сърцата на хората. Възхитата си от прочетеното в книгата поетът Борис Христов изразява така: „Виви, знаех, че си талантлива журналистка, но не знаех, че си завършена писателка!“ С Вивиана Асса и книгата й „Моят Шабат“ пътуваме на различни места, срещаме се с интересни хора, осмисляме смисъла на казаното и сигурна съм – израстваме… Всеки, според своята си мярка.

***

Из „Моят Шабат“, автобиографичен роман
И сега погледът ми се спира над един много отдавнашен Шабат, придружен с публикация. Случи се далеч във времето, когато съвсем по социалистически бяхме забравили да го честваме…
Пет дни в сърцето на Европа. Още Гьоте е казал: „Прага е най-красивият камък в короната на света“. Май няма любител на пътешествията, който да е отминал този фантастичен град. Преди много, много години и аз се запътих нататък с една колежка, като използвах, че работех в София прес, а по това време там имахме кореспондентско бюро. Потеглихме с влак, почти цяло денонощие в спален вагон… беше вълнуващо пътуване.
Настаних се до прозореца и въпреки че си носех интересна книга, очите ми гледаха повече навън, отколкото в текста. През стъклото полетяха димящи стърнища, оклюмали дървета, студени гари, гробища… Пред всяко селище се показваше Христос – полугол, окачен на разпятието, а тъжното му лице почти винаги ми образува поредното чувство за вина. (Това на шега.) Колкото пò на запад летяхме, градините ставаха все по-подредени и китни, а къщичките все по-спретнати в типичния готически стил, с петленце на покрива и красива ограда.
Природата на Чехия е очарователна. Пейзажът – разнообразен. Редуват се низини, хълмове и много гори. Гледката е насечена и с реки и поточета. Но ето я и перлата в „короната на Европа“. Вълтава си тече спокойно, а лебедите и патиците се чувстват добре в студените ѝ и надявам се, чисти води. Градът е наистина много красив и величествен в своята хубост. Но какво струва една студена красота без душата му – хората. Светли славянски лица, озарени от любознателност или любов към Бог, или вглъбени в своите проблеми или в изкуството, сътворено тук. И това се вижда по облеклото и самочувствието на хората и тяхната отзивчивост. Така си тече животът тук, като старата Вълтава – ту бавно, ту забързано, – радост и тъга ромолят по паважа на Златна Прага.
Прочутото за всички туристи Староградско кметство, основано в 1338 г. по времето на Ян Люксембургски, все още продължава да се грижи за своите поданици, да бъде с тях по време на щастливите и трагичните моменти в техния нелек, но смислен живот. А часовникът на кулата му, построен още през 1410 г. от часовникаря Николай и астронома Шиндел, им намеква, че времето е броени секунди, които потъват във вечността, затова бъдете точни във времето и верни в отношенията си, граждани на Прага!
Оставих развеселени младоженци при часовника на светците и отидох в музейната част на Староградския съвет, където от векове са заседавали 12 старейшини. Там е бил и градският съд. През далечната 1784 г. император Йозеф обединява няколко града, сега квартали на Прага: Стария град, Новия град, Мала страна, Вишехрад, Храдчани и Йозефов (Еврейското гето).
Поех по улица „Народна“ и се запътих към прочутото заведение „Виола“. Бях чувала, че най-талантливите майстори на словото на ХХ век са чели своите произведения тук, под музикален съпровод, придружен с любимото им питие. Имаше някакво детско парти и само огледах залата, като поседнах за малко. Минах и покрай театъра и величествената библиотека – Клементина, импозантна, изключително красива сграда, цял квартал. Мислех си за любимия Хашек и особено Чапек, за Кафка, Милош Форман, Хавел… Казвах си: оттук са минавали, за какво ли са си мислили, обзети от своите артистични терзания, или пък са били пленени от някаква завладяваща любов и точно тук са се хванали театрално за сърцето… Имали са си своите тревоги, радости, страдания, които, докато крачех енергично по паважа дрънчаха, в главата ми като стъклени топчета от известната детска игра.
Тръгнах по Карловия мост. Времето беше прекрасно, слънцето залязваше и във вечерната дрезгавина реката бе порозовяла. Кулите от „Храдчани“ се оглеждаха във водите, като за снимка. Лебедите плуваха безгрижно и се вписваха съвсем в дворцовия пейзаж. Минах по Кралския път, по моста. Скулптурите на светиите сякаш ме дебнеха зад гърба като разгневени сенки от миналото. Посрещаха ни и ни изпращаха със страх – нас, наглите жители на ХХ век.
„Храдчани“ е най-хубавият квартал в Прага, а катедралата „Св. Вит“ няма равна на себе си. Цялата е покрита с филигранно изработена дантела от камък. Завидях на хората, които живеят тук. Тръгнах да търся митичната Златна уличка, или както я наричат пражани – „Злата уличка“. Известна е с малките кукленски къщички, построени още през 1597 г. Легендата мълви, че тук се е трудил алхимикът Рудолф II, търсели са рецептата да изобретят злато и други скъпоценности. Но в действителност тук са живеели и работили занаятчии златари.
Вече се беше стъмнило. Влязох в една малка книжарничка, в началото на уличката, за да си купя картички. Всъщност тук всичко е малко. Книжарят беше много любезен. Беше сам и се приготвяше да си ходи, но се заприказвахме за България, беше идвал да летува на нашето море. За живота тук и у нас. И отново се случи нещо, за което нямам никакво обяснение. Неотдавна бях прочела няколко книги на Кафка, напоследък бях завладяна от него и идвайки в Прага, бях си поставила за цел да открия неговата къща. Но дните се изнизаха и почти се бях отказала. Използвах доброжелателността на книжаря и го попитах дали не знае къде е къщата на талантливия писател. А той ме погледна и ми каза: „Ами вие сте в къщата му – отвори вратата към малко помещение и ми показа къде е бил кабинетът му. – Тук е живял няколко години и точно тук е написал „Преображението“.
Бях шокирана. Развълнувах се. На следващия ден се запътих към Еврейското гето. Там е и старото еврейско гробище. Предполага се, че съществува от първата половина на ХV век. Най-старите надгробни плочи са на учения и поет Авигдора Каро (25 април 1439 г.), който е посветил прекрасна елегия за жертвите от погрома през 1389 г. Това гробище е забележително не толкова със своята древност, а с поетичните надгробни текстове. Около 12 хиляди надгробни камъка, върху които са издялани находчиви епитафии, изящни като изказ, но по-ценното е, че разкриват атмосферата на епохата. В гробището се намира и саркофагът на знаменития учен от епохата на Ренесанса – астронома и историк Давид Ханс (1541 – 1613), астронома, философ и лекар Йозеф Делмедико. Но аз обикалях и търсех упорито гроба на Раби Леви, с него е свързана легендата за създаването на изкуствения човек Голем. Не беше трудно да го открия, защото лобното му място си е туристическа атракция. Сложих върху плочата камъчето, което си бях приготвила, и си мислих дълго за Мери Шели…
Разгледах синагогите в района. Оставих си за десерт Староновата, която е най-старата в Европа и най-старият архитектурен паметник в Прага. Построена е 1270 г. в ранноготически стил. Беше петък надвечер и на входа имаше човек, който отпращаше туристите. Показах си журналистическата карта, но симпатягата с кипа поклати отрицателно глава: „Закъсняла сте, госпожо – ми каза, – тази вечер е шабат. Елате в понеделник и ще я разгледате“. И тъй като около мен имаше и други туристи, реших да използвам последния си жокер. Прошепнах му, че съм еврейка. Отношението на Кипата тутакси се промени, от учтиво-любезен в очите му бликна истинска радост: „Ооо, Шабат шалом! С това трябваше да започнете, госпожо! Заповядайте на нашата служба!“. Не бях подготвена и въобще не очаквах, че някой може да ми се зарадва така искрено. Та те не ме познават. Май по този безрезервно-предан начин ме е посрещало досега само кучето ми Марая. Обявиха пред всички моето присъствие като на много специален гост от България и ми предложиха да се доближа до свещените скрижали и да прочета нещо от тората. Ужасно се притесних, защото освен да измуча „Амен!“, аз нищичко друго на знаех. И разбира се, любезно отказах. При мен дойде и ме прегърна жената на равина, Хана Майер. Много приятна млада жена. Говорихме за еврейската общност у нас, за която тогава също почти нищо не знаех, и за много други неща от нашия социалистически бит.
След службата ме поканиха на вечеря в дома си. Вече се беше стъмнило и трябваше да мисля как ще се прибера до хотела. Увериха ме, че техният дом e завинаги отворен за мен. Тази вечер за мен се оказа много специална. Получих топъл прием от съвсем непознати за мен сънародници. Този Шабат ми даде много важен урок по живот. Възбуди в мозъка ми някакво вродено, но закърняло чувство за национална идентичност. Сигурно звучи доста глупаво, но трудно мога да го формулирам. Факт.
Тази нощ почти не спах. Събота бе последният ми ден. Колегата ми от кореспондентското бюро пожела да ме заведе в прочутата крепост Карлщейн. Намира се на около 30 км от Прага. Независимо от лошото време тръгнахме с неговия трабант. Наближихме скалист хълм и пред нас се показаха върховете на готическата постройка, изградена от Карл IV през 1348 г. „Разликата между крепост и замък – ми говореше през цялото време моят колега – е, че крепостите са замъци, издигнати в непристъпни скали, за да бъдат непревземаеми.“ За мое голямо огорчение и аз не успях да превзема Карлщейн. Замъкът си остана мълчалив и студен, и точно толкова непристъпен. Група реставратори работеха усилено и го подготвяха за ордите туристи, които го рушаха дори с дишането си. С каменна горделивост той ме отпрати, а вятърът изфуча надменно в скалите: „Какво си въобразяваш, в моите зали Петрарка е стъпвал…“

Вивиана Асса

За в-к „България СЕГА“ Снежана Галчева –
председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго