Добри Карабонев – секретар на Лигата на българските писатели в САЩ и по света

от

Уважаеми читатели,
Салон за българска култура и духовност в Чикаго и в-к „България СЕГА“ започна поредица, в която се представят поети и писатели, членове на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. В настоящия брой ви представяме Добри Карабонев и неговия разказ Chicago river.

Добри Карабонев е роден в София, но от 1998 г. живее в САЩ, Чикаго. До идването си в Америка работи повече от 30 години като полиграфист в печатна база „Димитър Благоев“ в София. Има публикувани разкази, очерци и есета във вестниците „Народна младеж“, „Литературен фронт“, „Поглед“ и др. Добри Карабонев е автор на книгите: „Да намериш себе си“, 2010, Шампанско и сълзи“, 2013 „Светицата от Чикаго“, „Страх“ /разкази и пиеси/, „Кръчмето“. Кореспондент на в-к „България“ в Чикаго, където публикува очерци и репортажи от живота на българската общност в най-българския град в Америка. Добри Карабонев е един от инициаторите за създаването на Лига на българските писатели в САЩ и по света и един от нейните секретари. Удостоен е с наградата „Нике“ на Лигата за цялостно творчество. Освен писането, той има и друго хоби – българският театър. Играе в театралната трупа в Театъра на транспорта в София до заминаването си за Америка. В Чикаго създава първия български театър зад океана – „Театър АПОСТОЛИ”. Играе, режисира и поставя пиеси, както за възрастни, така и за деца.

CHICAGO RIVER

Разказ от Добри Карабонев

Затопленият от слънцето през деня тухлен зид топлеше гърба ми. Обичах да излизам тук в късния слетобед и да присядам на импровизираната пейка до стената. Кой знае кой от работниците я е направил и от колко време беше на това място. Аз поне я знам от четиринайсет години вече. Дебела дъска свързваше две малки макари от кабел и служеше за пейка, а масата си беше направо лукс. Полегнала, по-голяма макара придаваше холен вид на малката бетонна площадка . Тук през деня, на брега на голямата “ CHICAGO RIVЕR “, някой от работниците излизаха в обедната почивка да изядат сандвичите си, да изпушат на въздух по цигара, или просто да поседят по време на почивките. Аз не пушех. Сандвича си го хапвах в офиса, докато се ровех в интернет. Но пък с удоволствие си пиех тук вечерното кафе. Както сега. Облегнал гръб на затопления зид и вдигнал крака на дървената макара пред мен. Отпивам на малки глътки и наблюдавам как голям самолет бавно се накланя и поема курс за кацане към “ О’ ХЕРА” . Отсреща по 90-та магистрала свистят гумите на преминаващите автомобили, а камбанката на дизела от градската железница чука равномерно и заглъхва по релсите към небостъргачите на “Даун таун “. Приятно е да си пиеш кафето на брега на реката. Разбира се когато времето беше както сега, топло, с лек полъх на вятъра. Докато през зимата не можеш и да си го помислиш това удоволствие. Тук над широкото речно корито ветровито Чикаго си устройва състезания на ветровете. Понякога е толкова студено, че дори и вътре в цеховете с горещи пещи се усеща студа. Вятърът нахлува и през най-малките цепнатини и отвори на стените и ни кара да дърпаме циповете на якетата до горе.
Този октомврийски ден, в който днес съм приседнал, е все още топъл и приятен. Продължавам да отпивам от кафето и небрежно преминавам с поглед по брега отсреща. Двата крана на фирмата за вторични суровини са затихнали. Работното им време отдавна е свършило. Виждаше се само пазача, който по навик обикаля терена преди да се прибере в малката си красива постройка, издигната нависоко. Бях му научил целия маршрут. И не само на него, а и на всичко което предстоеше да се случи по това време до голямата река. Само след малко очаквах от близкия завой под моста бавно и безшумно да се подаде огромния метален шлеп, пълен с пясък за близкия бетонов възел. Когато е притъмняло, както сега, първо се показваха светлините на двата мощни прожектора на тласкача. С тях капитанът опипваше брега и умело маневрираше по реката. Много пъти съм го наблюдавал с какво умение извършваше маневрите си. Впечатляващ беше командния мостик на тези тласкачи. Беше на принципа на асансьорите. Когато пясъкът е много сух, в шлепа се образуват огромни купчини. Тогава капитанът повдигаше нагоре цялата си кабина, за да може да вижда речното корито пред себе си. А когато наближаваше да мине под моста на “ КОRTLAND STR. “ спускаше надолу мостика си, преминаваше и отново го издигаше. Тези шлепове докарваха пясък и цимент веднъж на ден и винаги привечер, защото през деня по реката имаше много гребни лодки а също така и моторници, които излизаха или се прибираха в езерото Мичиган. Мощният тласкач минаваше толкова близко покрай мен, че с екипажа често си подхвърляхме по-някоя дума, докато се поздравявахме. Обикновено по това време в кухнята някой подготвяше вечерята и аз дори можех да видя каква ще е тя. Освен капитана в екипажа имаше още трима помощници. Често съм си мислил, откъде ли идва този пясък. Беше фин, много ситен и най-вече истински. Казвам истински, поради две причини. Защото си личеше че е речен, по малките обли камъчета, които проблясваха в него с различните си цветове. И защото няма нищо общо с онзи изкуствен пясък, който бях виждал да карат с камиони по плажната ивица на езерото.
Шлеповете се движеха бавно с камарите си пясък и преминаваха безшумно покрай мен. Тези камари бяха на еднаква височина, като върхове на малки планини. Винаги дванайсет на брой. Всяка такава малка пясъчна планина, сигурно щеше да се събере поне в три самосвала. От тези огромните американски самосвали, които летяха по магистралата със своите четириосови ремаркета. Тридесет и шест такива самосвала трябваше да докарват всеки ден този пясък, ако я нямаше“ CHICAGO RIVER “. “Този речен транспорт е едно от богатствата на Америка” – мислех си често аз гледайки за кой ли път след тласкача. Поне четири мощни двигателя правеха пенлива диря зад него. Мостика се беше прибрал ниско долу и дългия шлеп тихо пореше дълбоката вода, отправил се в правилната посока под моста.
Отиващият си месец октомври отдавна подканяше и лятото да си ходи. Вечерите захладняха, започнаха и есенните дъждове. Все по-рядко имах възможност да излизам с чашата кафе. Но пък когато имах тази възможност, не я пропусках, защото само след няколко месеца щях да се лиша от това удоволствие. Металургичната компания “FINKL&SONS Co“, в която вече четиринайсет години работя, се изнася от пределите на града. Бавно и на етапи замират различни дейности в компанията. Тишината нахално нахлува в халетата между машините. Една по една те спират да работят. Затихват в очакване да бъдат преместени, а някой, просто изоставени. След всяка една остават само голями маслени петна, грозно стърчащи кабели, тръби и разтворени инструментални шкафчета. Тъжна гледка, особено самотно стърчащите тук таме столове на машинистите. Някой от тях бяха грижливо ухажвани с години. Тук-таме се виждаше по някоя заварка по краката, а кожените им седалки на много бяха лепени с най-различно тиксо. Приличаха като излезли от операция. Виждаха се много изоставени работни дрехи, непотребен инструмент…Като гледам сега всичко това, си спомням че го бях виждал някога в американските филми, който някога гледах в България.
Тази металургична компания е създадена в далечната 1902 година. Младият немски инженер Finkl отваря в покрайнините на Чикаго вратите на малка ковашка работилница, която бързо прераства в цех за специални метали. Бързите темпове на разрастващия се град налагат новите технологии. Металът става все по-търсен и малката металургична фирма прераства бързо в голям металургичен завод за специализирани метали. Със свой патент и марка. Отличното качество на металите я извеждат на челно място в металургичната индустрия по света. Нейни марки прескачат океана и стават търсени в Европа, Азия, Арабския свят…Военната и автомобилна промишленост затрупва от поръчки компанията. За да си усигури предимство “ ФОРД “ прави отстъпки на работниците от компанията при закупуване на неговите автомобили. “ FINKL & SONS Co “ се превръща в символ на Чикаго. Неговите цехове заемат огромно пространство в разрасналия се град. Но някогашнините покрайнини вече са част от града. Металургичната компания е притисната до бреговете на “ CHICAGO RIVER “ от динамичния живот на града. Красиви жилищни сгради, ресторанти, големи магазини, театър и градска библиотека заобикалят металургичните цехове. На градската управа и собствениците на фирмата им става ясно че съжителството на металургичното производство с градската среда отдавна е станало немислимо. Трябва да минат няколко години, за да се обмисли как и къде е най-доброто място за преместване на компанията. Нещо което вече е в процес на извършване. И всичко трябва да стане така, че бизнесат да не пострада.
Допивам си кафето и усещам че топлият преди час зид зад гърба ми, е изтинал. Размърдвам се, за да се отдалеча от него и пак обхващам с поглед магистралата отсреща, преминаващите по моста коли, и чувам отдалечаващата се камбанка на “ МЕТРА”-та , която този път отива към някое от предградията на голямо Чикаго. Американците строят бързо. Само след две, три години на мястото на стария “ FINKL….” ще се появи нов квартал. Сигурно покрай реката ще има красиви паркове. Ще има и кей за моторниците. Двата повдигащи се моста ще допълват градския пейзаж. Само “ CHICAGO RIVER “ ще си тече пак така тихо и необезпокоявано. Вечерно време пак шараните в нея ще скачат за да хванат някоя прелитаща ниско мушица и ще стряскат с тежкия си плясък във водата.
Ставам и си влизам в цеха. Тъжната картина веднага ме грабва. Тази нощ няма да работят и малкото останали работници. Тишина. Неестествена и плашеща. Утре е Денят на благодарноста. Американците уважават този ден. Всички работодатели на големи фирми на този ден дават на своите работници по една пуйка . Вчера аз занесах в къщи мойта четиринайста пуйка от стария “ FINKL..” престоял 111 години до брега на “ CHICAGO RIVER “ .

За в-к „България СЕГА“
Снежана Галчева – председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго