ЛЮДМИЛА КАЛОЯНОВА И ДУХОВНИЯ МОСТ МЕЖДУ ЕПОХИТЕ

от

Уважаеми читатели, Салон за българска култура и духовност в Чикаго и в-к „България СЕГА“ започна поредица, в която се представят поети и писатели, членове на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. В настоящия брой ви представяме д-р Людмила Калоянова.

Людмила Калоянова е поет, преводач и литературен критик. От 1990 г. живее в САЩ, където започва работа в University of Pittsburgh и защитава докторска дисертация на тема женска идентичност и креативно писане. Създател на Българо-американската фондация за литература, изкуство и издателска дейност Аpollonia Press. Автор на литературно-критическото изследване „Creatures of Transition” (Peter Lang Publishing, 1998), което повдига въпроса за пола като културен и социален конструкт в литературния дискурс от началото на миналия век, поетичния сборник „Аnadromous“ (Захарий Стоянов, 2017) и историко-културологичния труд „Между лавъра и кръста“ (ИК Жанет 45, 2020). През 2017 г. Людмила Калоянова печели Първа награда в международния литературен конкурс „Изящното перо“, организиран от Салон за българска култура и духовност в Чикаго. Лауреат е и на националната литературна награда „Нова социална поезия“ (2018). Преводаческите ѝ интереси са в сферата на съвременната американска женска поезия. Нейни преводи на американската поетеса Луиз Глюк са публикувани в различни онлайн издания и литературни сайтове. Вицепрезидент на Лига на българските писатели в САЩ и по света (ЛБПСС), член на Салон за българска култура и духовност в Чикаго. Редактор и съставител на „Дъщерите на България по света“ (ЛБПСС 2021), първата инклузивна антология на съвременна българска женска поезия, в която са включени български авторки от цял свят, включително представителки на американската, европейската и австралийската диаспора. Откъсът „СВЕТЕЦЪТ ЛЪВ“ е част от последната книга на д-р Людмила Калоянова „МЕЖДУ ЛАВЪРА И КРЪСТА“, посветена на приемствеността между паганизъм и християнство в историята на античния и средновековен Созопол. Някои малко известни, но значими обстоятелства и епизоди го оформят като един от най-важните духовни и интелектуални центрове в близост до Константинопол, чиято слава достига до самия Лоренцо Медичи.

СВЕТЕЦЪТ ЛЪВ

В резултат на археологически проучвания през 2012 г., в близост до средновековния манастир „Св. Николай Чудотворец“ е открит уникален артефакт, паница от 13 – 14 век с изобразен върху нея светец воин. Необичайното в случая е, че светецът е представен с лице на човек, но с тяло на лъв. Д. Недев, директор на Археологическия музей в Созопол, който е и откривателят на паницата, както и специалистът по средновековна сграфито керамика, М. Манолова от РИМ във Варна, свързват созополския воин с изображенията на популярния през 11 – 12 век герой Василий Дигенис Акритас. Дигенис е описан в известния византийски героичен епос от 12 век, част от т.н. акритски цикъл, възхваляващ подвизите на акритите, военни поделения в Мала Азия, осигуряващи защитата на империята от мюсюлманските държави на Близкия изток. Обширнaта поема е написана от неизвестен автор на гръцки език, а контекстът за подвизите на Дигенис са византийско-арабските конфликти от 7 – 11 век, в началото на които Византия изгубва южните си провинции Сирия и Египет, а впоследствие Арабският халифат насочва атаките си към Мала Азия и Константинопол. Епосът е запазен в различни версии и манускрипти, най-старите от които са известни като „Ескориал“ и „Гротаферата“, наречени така по имената на библиотеките, където се пазят двата ръкописа, и представя Дигенис Акритас (буквално „граничният лорд с двойна кръв“) като непобедим воин със смесено византийско-арабско потекло, който се подвизава в местата около Кападокийските планини на Анатолия и реката Ефрат, защитавайки крайните части на империята от домогванията на арабските мюсюлмани. Преданията за този византийски „Херкулес“, живял в края на 10 и началото на 11 век, са отразени и във фолклора, най-вече т.н. акритски песни от Мала Азия, Кипър и Крит, някои от които са запазени и до днес, както и в акритската иконография на византийското керамично изкуство. Византийските керамични блюда от това време показват акритския герой възседнал кон и готов да посече с меча си дракон или змей. Посичането на дракона е една от най-старите теми в гръцкия фолклор и агиография, която се среща при репрезентациите на св. Георги, св. Димитър и дори Александър Велики. Както отбелязва Дж. Нотопулос, изображенията на Александър са до такава степен смесени с тези от акритската традиция, че много често не може да се каже със сигурност дали керамичните блюда показват Дигенис, св. Георги или Александър Велики. Според Нотопулос основен елемент при идентификацията на изображенията е част от облеклото, т.н. фустанела, която била особено подходяща и типична за акритските воини, свикнали на бързия и изненадващ вид „герила война“ в планините. Тъй като някои от византийските блюда показват Дигенис като кентавър с меч, М. Манолова свързва изображението на созополския светец воин с акритския герой. При созополското блюдо обаче не става въпрос за кентавър, тъй като ясно се открояват лапи, които принадлежат на лъв, тигър или пантера. Липсва и типичната фустанела, която би го приобщила към акритската изобразителна традиция. Затова въпреки стилистичните прилики между акритската керамика на Византия и тази на блюдото от Созопол, не може да се говори със сигурност за пряка връзка между Дигенис Акритас и созополското изображение. Созополският светец воин, със зооморфични черти, лице на човек и тяло на лъв, с пълно въоръжение, включващо щит и изправен меч, чиято форма напомня на християнски кръст, може да бъде отнесен както към акритската иконография на Дигенис Акритас във Византия, така и към някои от символните изображения на св. евангелист Марк.
Иконографският език на созополската находка представлява странна смесица от човешки, животински и християнски атрибути. Подобна хибридна форма от паганистична и християнска символика напомня силно за тетраморфа и анималистичната репрезентация на четиримата евенгелисти в епохата на ранното християнство, когато те биват представяни като ангел, лъв, телец и орел. Визията за четирите животни или ангелоподобни същества се среща още в библейските текстове на Стария Завет, например при пророците Иезекиил и Данаил, като темата се продължава от раннохристиянските автори и богослови св. Ириней (120 – 202), св. Августин Ипонски (354 – 430) и др. При Иезекиил тетраморфът е крилато същество с четири лица, свързано с визията на пророка за Бог: „И всеки имаше четири лица: лицето на първия беше лице на херувим, а лицето на втория – лице на човек, а на третия – лице на лъв, а на четвъртия – лице на орел“ (Иезекиил 10:14). В своите „божии видения“ пророкът описва „подобие на четири живи същества“, херувими, над главите на които стои „небесна твърд“, или Божият трон. По-късно тези четири същества започват да се тълкуват като алюзия за четиримата евангелисти, а терминът тетраморф се превръща в техен символ. При св. Ириней връзката между тетраморфизъм и броя на евангелията е определяща, като изрично се споменава, че Светото писание ни е дадено в четири различни измерения или аспекти, обединени от един и същи Дух.
Анималистичната репрезентация на иконообразите на евангелистите е символна и свързана съответно със съдържанието и основната концепция на написаните от тях евангелски текстове. Така например Матей бил асоцииран с образа на ангел с крила и човешко лице, телецът бил символ на Лука, орелът – на евангелист Йоан, а крилатият лъв бил представян като символ на Марк. Лъвът се асоциирал с Марк, защото евангелието на Марк започва с цитат от книгата на пророк Исая, който се отнася за Йоан Кръстител, този, „който вика в пустинята: Пригответе пътя на Господа! Прави направете пътеките за него!“ (Марк 1:3). Гласът на „Вестителя“, глас на гневен лъв в пустиня, силен, гърмящ, огнен, така, както е описан от Исая, призовава към покаяние и оповестява идването на Христос в самото начало на евангелието на Марк. Крилата на лъва били извлечени от старозаветните видения на пророк Иезекиил, който видял „четирите живи същества“: „И всяко имаше четири лица и всяко от тях имаше четири криле“ (Иезекиил 1:6).
Изображението върху созополската паница представлява хибридна комбинация от древногръцки кентавър или грифон и лъва като християнски иконографски символ на величие и царственост. В древногръцката митология грифоните и сфинксовете са крилати същества с тела на лъв и лице на орел или жена, а в религиозните култове на езичеството крилатите лъвове са често символни репрезентации на планетарни богове. В иконографията на Марк лъвът присъства във всички изображения на светеца, те обаче се различават от изображението му върху паницата от Созопол. Така например по-ранни изображения на евангелиста Марк го представят зооморфично, като лъв, който държи в лапите си меч или евангелие, докато по-новите антропоморфни изображения го представят като човек, придружен от лъв или като епископ на трон, украсен с лъвове, държащ в ръце евангелието. Нито едно от тези иконографски изображения не представя Марк като смесица от човек и лъв – получовек, полулъв. В този смисъл иконографията на блюдото от Созопол може да се тълкува като антропозооморфична версия на съществуващите иконографски изображения на Марк. Ако се приеме, че става въпрос за уникално изображение на евангелиста, то тогава произходът на находката може да е свързан със засиленото присъствие в Созопол на търговци и други граждани от италианските морски републики след 1204 г., когато градът се превръща в техен търговски партньор и в удобното му пристанище акостират огромен брой кораби от италианските градове държави. Както вече беше споменато в една от предишните глави, след превземането на града от флотата на адмирал Дориа през 1352 г., в Созопол е създадена и функционира дълго време генуезка търговска фактория. Градът по това време (14 – 15 век) е в състояние на засилен търговски и културен обмен с италианските морски републики и е редовно посещаван от италиански граждани, особено търговци и мореплаватели.
От друга страна е известно, че Марк е светецът патрон на Венецианската република и покровител на венецианските моряци. Макар и непринадлежащ към групата на първоапостолите, Марк е бил доверено лице и „духовен син“ на апостол Петър, като се смята, че именно проповедите на първоапостола са послужили за основа на евангелието на Марк. През 49 г. Марк предприел пътуване към Александрия, където основал църквата на Александрия, една от най-важните църкви през ранното християнство, и станал неин пръв епископ. Според венецианската традиция, когато Марк пътувал из Европа, за да проповядва божието слово, той пристигнал във Венеция, където му се явил ангел и му съобщил: “Pax tibi Marce, evangelista meus. Hic requiescat corpus tuum.” („Мир за теб, Марк, евенгелисте мой. Тук ще почива тялото ти.“) Това предание било използвано като претекст от двама венециански моряци, които през 828 г. открадват мощите на светеца от гроба му в Александрия, намираща се по това време под контрола на Абасидския халифат. Моряците откарват мощите във Венеция, където те са поставени в специално построена за целта базилика, тържествено осветена през 832 г. След пренасянето на мощите на Марк във Венеция, крилатият лъв, държащ библията, се превръща в символ на Венецианската република, просъществувала повече от 10 века.
До 1204 г. Черно море е запазен периметър на Византия, която контролира Босфора и входа към Понта чрез военния си флот, като черноморската търговия на стоки се осъществява най-вече от византийски кораби. След посичането на Константинопол през 1204 г. от кръстоносците на Четвъртия кръстоносен поход и създаването през същата година на Латинската империя (1204 – 1261), голяма част от територията на Византия минава в ръцете на латините, а Константинопол става столица на новосъздадената империя. Венеция, чиято флота е трябвало да осигури превоза на кръстоносците и транспортирането им до Йерусалим, което така и не се осъществява, получава като възнаграждение три осми от византийските територии, контрола върху части от Константинопол и голяма част от териториите на Византия в Егейско море, включително островите Крит и Евбея. Морската република била активно ангажирана в похода, не на последно място и чрез дожа на Венеция Енрико Дандоло (1192 – 1205), който, макар сляп, и по това време вече на преклонна възраст, участва лично в кръстоносния поход. Дандоло помнел добре мисионерската си дейност във Византия и погромa над латините в Константинопол през 1182 г., когато след повече от 20 години повежда кръстоносците към столицата на империята.
Търговци от Запада се установяват във Византия още в края на 11 век, много преди фаталната 1204 година. Венеция първа извоювала значителни търговски концесии от император Алексий I Комнин (1081 – 1118). Хрисовулът на Алексий от 1082 г. дал право на венецианските търговци да упражняват безмитна търговия в пределите на цялата империя, а в замяна венецианската флота трябвало да осигури защитата на Адриатическо море от норманите. Внукът на Алексий, Мануил I Комнин (1143 – 1180), решава да редуцира привилегиите на венецианците и позволява на другите италиански морски републики – Генуа, Пиза и Амалфи, да изградят свои квартали в северната част на Константинопол, което по-късно довежда до многократни сблъсъци между представителите на различните градове републики. Засиленото присъствие на западни търговци с техния монопол над морската търговия довежда до бързия упадък и разоряване на местните производства и в резултат до възникване на социални и икономически брожения във Византия. Религиозните различия между двете враждебни страни, местни православни (ромеи) и италианци католици, подклаждат допълнително съществуващото напрежение. Когато през 1171 г. венецианците нападат и разрушават квартала на генуезци в Константинопол, Мануил I нарежда масови арести на венецианци в цялата империя и конфискуването на имуществото им. Според някои източници именно тогава бъдещият дож на Венеция Енрико Дандоло е пратен на специална дипломатическа мисия в Константинопол, където бил толкова настоятелен и агресивен в защитата си на венецианските интереси, че императорът наредил да го ослепят. След смъртта на Мануил през 1180 г. Андроник I Комнин (1183 – 1185) използва недоволството на масите от твърде голямото влияние на латините в управлението на империята, които буквално контролират икономиката на Византия, и непопулярността на регентския съвет начело с прозападно настроената вдовица на Мануил, за да устрои преврат и да се възкачи на престола. През 1182 г. претендентът за императорския престол устройва безпрецедентен погром над латините, по време на който разярена тълпа от местни нахлува в латинския квартал на Константинопол и избива голяма част от жителите му, събитие, което остава в историята под името мassacro dei Latini. Вече като император, Андроник разтрогва договора за безмитна търговия между Византия и Венеция, който изсмуквал последните сили от тялото на империята, но нейният крах бил вече неизбежен. Последвалото след две десетилетия тотално плячкосване на Константинопол по време на Четвъртия кръстоносен поход от 1204 г. финансирало до голяма степен настъпващия Ренесанс на италианските градове държави.
Падането на византийската столица през 1204 г. отваря огромен потенциал за търговски обмен на италианските морски републики, които в началото на 13 век търсят нови пазари за пласиране на стоките от зараждащото се манифактурно производство, като в същото време изпитват остра нужда от жито и други храни за растящото си население. Кръстоносните походи и завладяването на Константинопол изиграват ролята на мощен икономически катализатор и отварят пред тях директни пътища не само на изток към Азия, но и на североизток към Черно море. Тази драстична промяна и отварянето на входа към Понта се отразяват непосредствено върху икономиката на Созопол. През следващите няколко века той прераства във важен партньор на италианските градове държави, задоволявайки нуждите им от храни, зърно, дървен материал и вино, докато италианците внасят предимно платове и ръчно изработени предмети. През 14 век значението на Созопол се увеличава дотолкова, че градът се превръща в основно пристанище за износ на жито от Тракия. В книгата си К. Папайоанидис цитира флорентинския търговски служител Пеголоти (14 век), автор на упътване за търговия със западнопонтийските пристанища, според който житото на Созопол по отношение на качеството и цената си се равнявало на изнасяното от Варна.
Когато през 14 век двете морски суперсили Венеция и Генуа започват серия от дългогодишни войни помежду си за подялбата на Средиземно, а после и на Черно море, Созопол участва, макар и непряко, в разпределението на териториите, в резултат на което търговията му се разширява с нови пазари на италианския полуостров, както и на големите острови в Егейско и Средиземно море. От средата на 13 век градът отбелязва драстичен растеж в икономическо отношение и започва да се споменава все по-често в различни италиански хроники и документи от търговски и административен характер, където е наричан „големият и многолюден Созопол.“ Самият император Йоан Кантакузин нарекъл града „велик, пребогат, многолюден, хубав и пълен с всякакви блага.“ Разбира се, Созопол се развивал не само заради бързо променящите се геополитически и икономически дадености на Балканите и в Средиземноморския регион, но и поради изключително удобните условия за акостиране на чуждестранни кораби в Созополския залив, нещо, с което не можел да похвали никой друг град по западното черноморско крайбрежие. В първите запазени италиански морски карти от 1307 и 1314 г., дело на известния генуезки картограф Пиетро Висконти, Созопол е отбелязан с червен цвят, запазен в морската картография за особено добре уредените пристанищни градове, като името му продължава да се изписва с червено и в картите от 14 и 15 век.
Засиленото присъствие на италиански, особено венециански и генуезки моряци и търговци през 13 – 14 век в Созопол, може да обясни и наличието на уникалната паница със светеца лъв, открита на созополска територия. Лъвът на Марк е виден навсякъде, където венецианците са оставили своя отпечатък – Византия, Крит, Александрия. Възможно е Созополското блюдо с образа на светеца лъв да е било внесено в града директно от Венеция или Константинопол.
Както вече споменахме, типичните иконографски изображения на Марк не представят светеца като смесица от човек и лъв, но своеобразният антропоморфен характер на Созополския светец лъв – полулъв, получовек, има своя аналог в една друга репрезентация на евангелиста Марк, тази от евангелието на Хитрово. Това богато украсено и орнаментирано издание от края на 14 век носи името на собственика си, руският държавник и боляр Богдан Хитрово, който получава евангелието като дар от цар Феодор III Алексеевич (1676 – 1682). Евангелието на Хитрово съдържа многобройни миниатюри, включително портрети на четиримата евангелисти, както и репрезентации на техните символи (ангел, орел, бик и лъв), изписани във византийски и южнославянски стил. Смята се, че символните репрезентации в това богато илюстровано евангелие принадлежат на големия представител на Московската школа по иконопис и монументална живопис Андрей Рубльов (1370 – 1430). Други изследователи твърдят, че (част от) илюстрациите са на учителя на Рубльов, известния византийски (и впоследствие руски) художник и иконописец Теофан Грек (1330 – 1409), или на негови последователи. Независимо кой точно е авторът на илюстрациите от евангелието на Хитрово, в случая е важно, че лъвът от това евангелие, също като този от созополската паница, представлява хибридна репрезентация на евангелиста Марк. Четката на големия Рубльов е представила Марк като изправен лъв с лице на човек, който държи в ръце евангелието. Созополският образ на светеца лъв с меч в ръка, който може да се тълкува и в общ смисъл като символ на християнския воин защитник на вярата, и лъвът с лице на човек от евангелието на Хитрово, държащ в ръка библията, са интересни изключения в иконографията на Марк (ако се приеме, разбира се, че созополският образ представя евангелиста), които предлагат подобна антропозооморфна репрезентация на светеца.

д-р Людмила Калоянова,
откъс от книгата „Между лавъра и кръста“

За в-к „България СЕГА“
Снежана Галчева –
председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго