ВАСИЛЕН ВАСЕВСКИ ПО ПЪТЕКИТЕ НА СВЕТЛИНАТА

Кой е той – художник, който рисува Светлина, или майстор на словесни форми, наситени с багри и цветове? Няма да сбъркаме, ако го търсим и в литературата, и в изобразителното изкуство, защото той е там, еднакво отдаден и на двете. Самият Василен казва, че „писането и рисуването се допълват и че донякъде са проява на една и съща чувствителност или отношение към света, но изразени по различен начин“.
Картините му определено не оставят никого безразличен. Светлата тонална обагреност и нежните форми, в които изящно оживява портрета на жена или загадката на очертанията и недоизречения щрих, зад които откриваме други светове… От платната му струи замечтаност и тихо смирение. Усещаме съзерцанието на сътворението. Но заедно с това намираме и категоричността на внушението за непреходни и вечни ценности, свързани с исторически събития, дати, спомени…
В разказите, пътеписите, мемоарите откриваме словесния изказ, характерен за твореца – поетична описателност, философски съждения, романтичност. Разказите му са кратки, героите му носят онова наситено емоционално въздействие, което ни кара да спрем, за да почувстваме живота и отново да продължим, обогатени от дълбочината на интимната им изповедност. В историческия си роман „Корени“ Василен Васевски по много нетипичен начин ни въвежда в темата на завръщането. Онова завръщане не само на физическо ниво, но и чрез преоткриване в родовия път назад във времето. За да стане мост, по който да се „завърнем“ и там в бъдещето, надживели пространството и проектирали предстоящото. С гордост и синовно преклонение пред подвига на предците си, той ни дава възможност да надникнем зад премълчаваното досега в славната битка на Каймакчалан в двутомника „Оживелият подвиг“. Разбираме за величието на саможертвата на онези безброй синове на България, написали с кръвта си страници от нейната паметна история. И останали там, на върха, който с техните кости се издига по-високо към небето. И към Бог.

С.Г.: Здравей, Василен! Ти си художник и като такъв те познават повечето хора на изкуството, но заедно с това си и продължител на родовия талант – писането. Само преди броени дни се появи и първият ти роман „Корени“. Откъде идват и накъде ни отвеждат те – корените?
В.В.: Първо искам да ти благодаря за това интервю, Снежана, както и за интереса към моето писане. Истина е, че съм познат предимно като художник и че това е основното ми занимание. Но наред с него, литературата е област, която също ме е привличала отдавна. Вярвам, че писането и рисуването се допълват и че донякъде са прояви на една и съща чувствителност или отношение към света, но са изразени по различен начин. Моят баща, Камен Васевски, е писател и заедно с майка ми Дияна Зиколова, учителка по немски език, създадоха интелектуалната среда, особено важна за формирането ми като човек с интереси в областта на културата. Дълбоко съм им признателен за това. Корените и родовата памет, които са в основата на романа ми, са жизнено важната нишка, която води човек по време на съществуването му. Те са основата, без която той не може да се роди, да се научи да ходи, да живее, да обича…Няма да скрия, че годините в емиграция изиграха особена роля в развитието на собствения ми светоглед. Те ме накараха да погледна в себе си и да оценя важността на корените си. Новата ми книга е донякъде резултат на този процес.

С.Г.: Романът ти има интересна фабулна композиция. Ретроспекция към историческите събития от 1916, преминаване през съвремието ни и след това ни отвеждаш в бъдещата 2116 година. Какво е общото между преживяванията, морала и философските търсения на героите ти от тези времеви отрязъци?
В.В. Макар и отделени с по сто години един от друг, моите герои преживяват сходни проблеми и се ръководят от мисли, от чувства, които ги доближават, В първата част, това са любовта към родината и към най-близките, прекъснати трагично, по време на една героична битка. Тези две теми откриваме като далечно ехо и във втората част. Тук принадлежността към отечеството е по-неосъзната, но постепенно расте; трагичната случка сега е раздялата на семейството, продиктувана от разминаване в характерите. Станалото в първа част се появява като рефрен и завет, към който главният герой върви от детството си, но превръща в свой дълг едва, когато вече е зрял човек. В третата част проблемите са малко по-различни. Те се развиват в едно стерилно общество, в което човешките параметри са строго определени. Въпреки това, главният герой също се припознава в своя род и преоткрива важността на тази забравена добродетел. Ако мога да обобщя, основна тема в книгата е темата за любовта (към родина, към семейство, към изкуство) и неразаривната, невидима родова връзка, която съществува над превратностите на времето.

С.Г.: Освен романа „Корени“, имаш и книги за славната епопея „Каймакчалан“. Защо един съвременен млад интелектуалец се връща с такава настойчивост към оново време? Смяташ ли, че има нещо, което не е платено като дан към предците ни?
В.В.: Да, определено мисля, че сме в дълг към своите прадеди, дали живота си за неосъщественото национално обединение на България. По различни конюнктурни причини за войните от 1912 до 1918 г. в нашето общество доскоро не се говореше. Или се подминаваха или, по-лошо, заклеймяваха се като ненужни и напразни. А става дума за около 200 000 българи, наши предци, оставили костите си по бойните полета на Тракия, Македония и Добруджа. Те заслужават да намерим и да възстановим гробовете им, да запалим свещ за паметта им и, най-важното, да разкажем за подвига им, за да не се забрави отново. Само така ще успокоим душите им и ще бъдем достойни техни наследници. По този начин, вярвам, че съчетаваме личния, семейния дълг с националния. Моите двама прадядовци са загинали на Каймакчалан през 1916 г., но за тяхната саможертва успях да науча повече едва в последните 4-5 години. Радвам се, че излизането на двата сборника „Оживелият подвиг“ допринесе да се възкреси паметта им.

С.Г.: В някои от книгите си (“Следата в мен останала“, „Оживелият подвиг“, „Корени“) правиш едно своеобразно завръщане към спомените от миналото, без равносметката на което не можем да продължим. Навлизайки в това самопроникновение как преоткриваш себе си там?
В.В.: Без спомените и миналото си човек би живял в духовна тъмнина. Не би могъл да се ориентира накъде върви, дали следва моралните си ценности. Без миналото няма с какво да сравним настоящето, няма как да мечтаем и за бъдещето. То е наш незаменим ориентир. В линеарната структура на живота ни винаги ще има нещо, което ще оставяме зад нас по пътя си, а после ще поглеждаме, когато можем. От собственото си минало аз черпя опит, смелост, вдъховение. Там са детските ми спомени, първите срещи с любовта, началните ми стъпки в изкуството…Пътуването в миналото е нещо, което винаги ме зарежда.

С.Г.: Нека да отидем сега при твоята художествена същност. Представял ли си живота си без магията на рисуването?
В.В.: Рисуването и живописта са средството, с което изразявам своята същност най-пълно и най-резултатно. Те са начин, по който възприемам света и общувам с него. Не мога да си представя живота си без изкуството. То е мое призвание и отражение на най-дълбокото в мен. Освен изпълващо радостно преживяване, то е още и отговорност към останалите. Според мен човекът на изкуството изпълнява особена мисия и трябва винаги да се стреми да бъде на висотата ѝ. Да си дава сметка какви послания изпраща и какви чувства събужда в хората.

С.Г.: Наричат те художник на Светлината. Откъде идва тя – от теб или от картините ти?
В.В.: Ако има светлина в картините ми, надявам се тя освен всичко друго да е и отражение на нещо в мен самия. Още като дете съзерцавах играта на светлина и сянка около себе си. Тя ме впечатляваше и радваше по необясним начин. По-късно започнах да се опитвам да я пренасям на платното и да ѝ дам смисъла, който постепенно открих. Светлината за мен е символ на доброто, на положителното в света. Тя е и докосване до Бог. Неслучайно в почти всички ранни религии слънцето е основен знак на божественото. Частица от първичната космическа светлина носи и всеки от нас в себе си. А психолгическата и физиологическа роля, която тя играе в живота ни е доказателство за особената ни връзка с нея.

С.Г.: Имената на изложбите, в които си участвал са показателни за твоите художествени и естетически критерии – „Дългият път към дома“, „(Не)възможното завръщане“, „Споделени пътеки“, „Равновесие“ и др. Какво е това, което ти дава баланс, за да запазиш равновесието – и в живота и в изкуството?
В.В.: Вярата в доброто, в положителните неща около нас. По природа съм оптимист и дори, когато край мен е тъмно или ми е тежко, не спирам да вярвам, че това е само етап, след който идва друг, с обратен знак. „И най-дълбоката нощ се бои от светлината на утрото“, казва героинята в един от любимите ми филми „Фонтанът“ на Дарен Ароновски. Житейското и творческото ми кредо е че вътрешният баланс е ключът към хармоничен и смислен живот. А той не е възможен без вярата в доброто начало на света.

С.Г.: Дъщеря ти вече върви по твоите стъпки в изобразителното изкуство, имате общи изложби – „Споделени пътеки“, „Есенна изложба-2020“ и др. Как новото арт-поколение споделя наследеното?
В.В.: Сегашните млади са продукт на своето време, което е различно от нашето. Така става с всяко поколение, то идва с нови идеали, нови очаквания, нови разбирания. Дъщеря ми Деспина не прави изключение. Това, което ме радва обаче при нея, е осъзнатия стремеж към духовното. Затова окуражавам желанието ѝ да рисува и пише, и подпомагам заниманията ѝ, с каквото мога.

С.Г.: Дълго ще се помни представянето на поетичния сборник „Сънебродница“ на Михаил Цветански през ноември, т.г., който е ваш общ проект. В него част от стиховете са инспирирани от твои картини и имат дълбоко художествено въздействие. Как се роди идеята и с какво те обогати съвместното ви сътрудничество?
В.В.: В подобни проекти съм участвал и преди. Поезията и живописта са много близки и съчетанието им усилва въздействието както на думите, така и на багрите. Стиховете на Мишо звънят на близка вибрация с онази на моите цветни търсения. Затова ми се видя естествено да направим тази книга заедно, Тя позволи на всеки един от двама ни да погледне творчеството си през очите на другия и да достигне до нова, различна публика. Нашето приятелство получи ново измерение, а творците в нас – ново вдъхновение. Надявам се, че това няма да е последния ни общ проект.

С.Г.: Третата ти книга „До твоя праг – преди да остареят чувствата“ съдържа 12 разкази, във всеки от който усещаме присъствието на любовта в различните й форми. Онази – вечната. Търсена и неоткрита, споделена и изгаряща, бушуваща и нежно въздигаща… С тази книга ти какво прибави към нея?
В.В.: За мен любовта е нещо много повече от отношенията между мъж и жена. Тя е основополагащ принцип на мирозданието, по който се движат планетите и атомите в тялото ни. И тази моя книга не подминава вечната тема за любовта. Но сега към територията ѝ добавям още – преклонението пред предците, свързаността с родовите корени, както и любовта към отечеството.

С.Г.: Какво е това, което все още не си нарисувал?
В.В.: Вярвам, че изкуството е пътуване, което дори да е започнало по някаква карта в преносния смисъл на думата, няма да спре до края на дните. То не е насочено към определено място (остров, територия), а се изразява в очакването и удовлетворението от самото пътуване. В по-реалистичен план – искам да направя нова серия рисунки с туш на голям формат, в които да продължа да изследвам магията на линията. Тези и други свои картини имам намерение да покажа напролет в Чикаго. А ако ситуацията позволява – и в София през лятото.

Интервюто взе
Снежана Галчева
за в-к „България СЕГА“

Присъединете се към нашите фейсбук групи:

Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited

Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago

Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited

Поканете свои приятели, познати и роднини да се присъединят също!
Споделете тези групи на Вашите фейсбук стени!

Благодарим Ви!
Екип на в. “България СЕГА”

КОМЕНТАРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here