„Истинският въпрос не е дали съществува живот след смъртта. Истинският въпрос е дали си жив преди смъртта си.“ – Ошо
Легендарният спортен журналист Климент Величков напусна този свят едва преди дни, но истината е, че той никога няма да си отиде завинаги, защото приживе остави по частица от самия себе си в сърцата на много хора. И сигурен съм, че с течение на времето тези парчета постепенно ще се умножат – посредством всяка казана за него дума, отвеждайки го към самата безкрайност. И понеже аз съм един от късметлиите, имали щастието да го познават, искам да ви разкажа повече за него, тъй като изчетох редица материали за неговата кончина, публикувани в българската преса, но в нито един от тях не открих Климент… Не ме разбирайте погрешно, да, в текстовете присъстваха всички важни събития, изграждащи биографията му, но той бе повече от тях. Нека го кажа така – ако някога изобщо е съществувал човек, чиято личност е успяла да надскочи дори собствените му постижения, то това бе Климент! Той мразеше излагането на сухи факти, затова нито един негов материал не се доближаваше до тези, които нашите медии посветиха на него. Поради тази причина сега седнах да пиша тези думи… В негова памет и чест.
С Климент се запознах преди десетилетие, когато започнах да работя като отговорен редактор на вестник „България СЕГА“, издаващ се в Чикаго за българската диаспора в САЩ и Канада. Предвид обстоятелствата, отвели всеки от нас на различни точки – мен в Града под тепетата, а него във Ветровития град – първият ни разговор бе по телефона. Дълго време, след като затворихме, стоях и се чудих как притежателят на гласа от отсрещната страна на линията може да бъде на повече от 20-30 години… Та той звучеше толкова жизнен, преливащ от енергия. Впоследствие установих, че всъщност неговият глас бе отражение на духа му – борбен и младежки. Именно той крепеше тялото му, независимо от болежките, постепенно разпростиращи се по тленната обвивка на душата му, смелостта и волята му, характерни за спортист, му помагаха да върви напред. В последните си години може и да не бе способен да тича, както навремето, но НИКОГА не се отказа да крачи… всеки ден. И тук не говоря само за физическите стъпки, които правеше, крепейки се за проходилката, не, имам предвид и професионалния му ход, който не забави темпото си и в най-тежките му и черни дни. Краката му бавно го предаваха, но не и ръцете, чиито пръсти постоянно натискаха бутоните на клавиатурата, ръководени от неговия бистър ум, останал остър като бръснач до самия край… Климент не спираше да пише, това бе най-голямата му любов, двигателят на неговото съществуване. А в статиите му, създадени размах, той не просто предаваше информация, както правят един куп журналисти, а разказваше цели истории, увличащи читателя толкова, че да не може да откъсне очи, докато не отметне и последния ред. Знам го, защото съм изчел стотици негови творби – първоначално по задължение, като редактор на таблоида, а по-късно воден от удоволствие, като негов почитател. Той имаше дарбата да превърне всяка тема в увлекателно четиво… по дяволите, чел съм с интерес дори материалите му за камиони, които публикуваше в рубриката „Волан, пътища, Америка“ на таблоида, по-позната в Чикаго като „Trucker’s Pages”. Но най-важното – Климент прозираше в думите си, не само заради разпознаваемия си стил, наситен с характерен за него лек хумор, който бе негов верен спътник през целия му житейски път, но и понеже откъсваше късче от сърцето си и го вплиташе умело във всяко изречение. Истината е, че човек не трябваше да се е виждал Климент, за да го познава, бе напълно достатъчно просто да е прочел неговите текстове. Ценях и обичах това у него, защото той не бе като другите – всеки може да ви предаде механично една новина, сякаш е робот, но Климент влагаше всичко от себе си, за да накара читателя да съпреживее онова, за което пишеше. Не напразно е бил на цели 7 олимпийски игри като официален представител на българската преса, както и осем пъти е отразявал „Уимбълдън“, наред с още много световни спортни първенства в различни дисциплини! Споделял ми е за повечето от тях, а аз съм го слушал, изпаднал в захлас, все едно съм малко дете, на което му разказват увлекателна приказка… Всички ние имаме какво да научим от него, на първо място като хора, защото той наистина бе велик човек! Самоотвержен, щедър, благ, състрадателен, позитивен, истински…
Ще спра тук, защото колкото и да искам да продължа, просто не мога… Всичко пред очите ми вече се размива от тъга… Друг път ще завърша, обещавам.
Почивай в мир, Климент! Липсваш ни!
Стелиян Стоименов