“Пътувай в светлина, приятелю” (Почина Климент Величков)

Климент Величков – с много псевдоними, в които влагаше различни нюанси и послания, многолики като многоликата му същност тихо и кротко отлетя от нас…
Той не обичаше хвалебствията, суетата, за сериозните неща се шегуваше, за да прикрие чувствителната си душа. Шегуваше се със себе си- „ пет минути обича, пет минути ненавижда и пак отново…”-нали е близнак.
Сори, Климент, сега ми се е паднало да пиша хубавите неща за теб, вече без да те питам.
Другите като него с по-малко капацитет и възможности се бутат, перчат, изтъкват, търсят връзки и признания-той иска само едно-компютър с интернет. И от бъркотията на свтовните проблеми, събития, борби и катаклизми, Климет успява да създаде слово, брилянтно, поучително, позитивно, човешко, в което виждаш надежда и в лошото, по Климентовски мъдра.

Климент Величков е един от големите български журналисти. Той идва в Америка през 2000 година и носи от България не само над 35 годишен опит на професионалист в областта на журналистиката, но и мисията на журналист, чиято почтеност и морал е рядко срещано явление в днешния комерсиализиран свят, където медиите често са средство за печелене на пари , а не утвърждаване на общочовешки ценности.
Започнал да работи като журналист през 70-те години Климент Величков става главен редактор на в-к „Старт” в България, а по-късно на „Старт” в Чикаго. Работи в „Народен спорт” и „7 Дни Спорт”. Той е и първият главен редактор на в-к „България” в Чикаго. По късно като главен редактор издава и пише двата вестника „България 21 век ‘ и Старт”. Докрая остава като журналист на вестник „България сега”. Главен редактор и създател е също на аризонския вестник „Български Хоризонт”.

За краткия си престой тук той е написал сигурно над 1000 журналистически материали, издал е книга през 2005-„Български щрихи в Американски пейзаж” с подбрани репортажи, инициатор е на много конкурси и спортни прояви. Негова е и идеята да се проведе спортна Олимпиада в Чикаго за ветерани, която предложи по време на визитата на президента Георги Първанов в Чикаго, 2005. Той винаги се е старал да даде добър облик на българина зад граница в лицето на другите общности, както и да популяризира българската култура и традиция. Неговото журналистическо перо отразява всеотдайно и безвъзмезно всяка дейност и събитие на обществените организации, от които той е бил част и почетен член: Българо американски център за културно наследство (БАЦКН), Българо американска асоциация (БАА), ансамбъл „Хоро”, Сдружение Български музей в Чикаго, училища, български църкви, спортни клубове и редица репортажи с американската администрация-Пат Михалски, Мария Папас. В тази отговорна и не винаги лесно постижима задача българското общество дължи много на журналиста и човека Климент Величков. За него Русен Русен казва, че е „завършил достойно своето земно училище”, защото е „ създател като журналист, не копира, а сам създава материалите си.” Неоценим е приноса на неговата правдива и обективна журналистика в изграждане на високо-морална, етична среда сред българската общност, популяризиране на българската култура както и за цялостната му творческа дейност в Америка от 2000 г. до сега.

Ние, твоите приятели ще те помним такъв, какъвто искаше да бъдеш-възторжен, весел, позитивен, без мърморене и оплаквания, доволен и щастлив от най- малките неща-кафе с приятели, споделено събитие от нечий рожден ден или сватба, филм, изложба или концерт.Винаги ще има място и за теб, когато празнуваме в Чикаго.
Пътувай в светлина, приятельо, ти ни завеща тонове написани случки и житейски истории-единственото ти богатство, за което не получи нищо, освен признание и благодарност от хората. Там от високо не спирай да ни се усмихваш и да се шегуваш на страховете ни, ежедневните ни битки за по-добър живот.

Кина Бъговска, в-к „България Сега”, БАЦКН, БАА, ансамбъл „Хоро”, сдружение Български музей Чикаго, Чанита и Тодор Паунови, Иринка и Тодор Гочеви, Боянка Иванова, Русен Русев, Никола Чаръкчиев, Валентин Георгиев, Яна Костова, Цветелина Бойновска.

 

БЪЛГАРСКОТО ВРЕМЕ

THE BULGARIAN TIME

Българското време?!
Било ли е?
Или ще бъде?
Защото сега точно, като че не е…
Сега точно, когато ние всички – които четем или пишем гротеската на нашия живот, грабим или ни ограбват, нещо правим или го разрушаваме, мъдруваме или оглупяваме, минаваме в галоп или пълзим през живота, едва ли бихме си позволили да кажем, че по наше време е било Българското време.

Разбира се – в никакъв случай не точно ние, като отделни личности сме виновни. Виновни са тия преди нас. Комунистите, които ни взеха нивите и воловете, сложиха ни ярема на ТКЗС и партийните секретари, промиха ни мозъците, научиха ни да мързелуваме, като ни даваха безплатно здравеопазване, обучение, сигурни заплати и почивни станции по морето.
По тяхно време, обаче, виновни са били фашистите, които се съюзили с
Хитлер, режат глави на съпротивата, изгарят в пещите на полицията интелигенти и лъжат, че не сме славяни, а направо арийци и сме готови да си поделим с първия ариец управата по Новия ред по света.
За непрокопсиите по тяхно време, обаче не са били виновни тогавашните хора, а предишните – които са направо уникати – тръгнали по кафаните на Европа да ни дирят царска династия, правят световен рекорд по чуждопоклонничество, който после ни впряга в цяла серия от войни и все на страната на губещите. Какво значи тук няколко погрома?
Но и те не са били виновни, защото са живяли през турско робство и все е трябвало да се нагаждат, да има някой над главата им, да си имат господар, който да ги води. Накъдето си иска. Те са били „за”. Трудно се мени характер.
Естествено, и тези през турско време на са виновни. Виновни са онези прадеди пред тях, които разцепили държавата, а когато от Константинопол, обсаден по море и откъм Мала Азия от азиатските пълчища, дошли пратеници при българите и им рекли: „Братя, християне, турците са зла напаст. Ние стоим, обаче пред тях и вас ви пазим също, имаме войска и сила, но нямаме ниви и храна. Дайте ни продоволствие и ще ги отблъснем.” Но, както пише хронистът „Българите не само, че не им дават храна, но ги набили и напсували на майка.” И се пита – добре: не давате – не давате, но защо ги биете и псувате на майка”?

Докага, обаче, ще намираме само лошото в предишните и ще ги виним за всичко? Кога и какво ще направим самите ние за Българското наше време, в което живеем? Защото сме били силни и сме имали титани. И пак по същите тези времена, които отричаме.

Било ли е Българското време?

Било е. Някога за едни българи. Друг път – за други българи. Все едно на какво са се правели – на боляри, на свинари /впрочеем, за свинарите не е съвсем сигурно/, на социалисти или демократи, на честни частници или ДС бизнесмени, на частни предприемачи или организирана група за печалба и разграбване. Било е българското време за тези или онези. Но никога – за всички, или поне за повечето българи.
Кога ще дойде то такова, каквото е при тези много далечни от Балканите, Скандинавски страни?
Когато си намери място в главата и сърцето на най-важния българин.
Той се казва, разбира се, Аз.

Когато господин Аз надвие у себе си звяра, гладен за плячка. Когато той се почувства отговорен не само за собствената си яхта, но и за рибарската лодка на съседа.
Това има дъх на опасен социализъм. Но е християнство. Казал го е разпънатият на кръста веднага след най-опасното си деяние – когато изгонва разпасалите се търговци от Храма. И защото казва още – ако имаш две ризи – дай едната на ближния си. Казва още – не кради, не лъжи, не убивай… Все неща дето сега правим масово в местен и световен мащаб.

Българското време /както и американското, китайското, даже и на Брега на слоновата кост/, се нуждае от един нов морал, от едно ново общество. В противен случай търкулналата се от високия връх, до който е стигнала, наша цивилизация сигурно ще се сгромоляса в преизподнята на своята лакомия. В ада на своите грехове, казано по църковному.

Да укротим собствената си алчност, ярост, омраза, егоцентризъм, е първата крачка към спасителното ново общество. За нас – Ново българско общество.
Да пренесем със себе си в идващото поколение не омразата, наследена от варварските ни възпитатели в миналото, а удивителната душевна висота на българина, преливаща от нашето национално фолклорно богатство, талантите ни – вложени от Създателя – в ръцете на българина, в главата и сърцето му. Да открехнем към светлината затулената от бурени човеколючива същност, израсла върху българските корени – това е и мисията на такива огнища като Българските орфееви клубове, родени в мистичната духовност на Родопа, на Асоциацията за Българо-Американско духовно наследство в Чикаго, където има вече значима за цялостното бъдеще на България наша общност.
Ние знаем, че първата крачка е най-отговорна и още повече рискована. Но без нея не съществува път напред. Затова я правим – крачката към новото българско общество, без отровните наследства, които волю-неволю сме донесли с нас на раменете си…

Климент Величков

***

Имах късмета и удоволствието да се срещна с Климент Величков – един от най-известните ни спортни журналисти, който живя в Чикаго от настъпването на новото хилядолетие до заминаването му за България през 2016 г. Главен и първи редактор на вестник „България” през 2001 г., от 2002-а той оглавяваше седмичника „България 21 век”, както и спортното издание „Старт БГ”. Наред с безсънната си работа около тях успяваше да подпомага и издания на колеги, какъвто е случаят с основания в град Финикс, Аризона „Български хоризонт”. С Климент бъзро станахме приятели и
причина да се роди вестник „България”, заедно с инициатора Динко Динев и редакционния екип от съмишленици и спонсори през 2001 г.-Шевкет Чападжиев, Хамид Русев, Светлозар Момчилов и Лина Кърк. Тогава да се прави вестник беше истинско геройство и каторжен труд, защото не разполагахме с програми за страниране, български шрифтове и всичко беше много примитивно, което ни караше да стоим до сутринта. Рано сутринта откарвах Владо, дизайнера и Климент по домовете, които нямаха коли и поемах в обратната посока, за да отида на работа. Научих много от Климент, защото рисувах, но и пишех, а той беше мойта журналистическа школа. Очудваше ме бързината, с която се раждаха не само думите, а цели картини при него. Той беше енциклопедия и помнеше всичко, което му се
случило при безкрайните му пътувания по света, но никога лошото.Това е един малък откъс за него, публикуван в списание ЕК-2009 г., на държавната агенция за българите в чужбина с редактор Олга Шурбанова, което за съжаление вече не съществува.

Авантюрите на Климент 

Обича да сменя посоките, ако не може държавите. А посоките на Чикаго са само четири – защото улиците са на кръст.
Интересното тук е групирането на имигранти от различните нации в определени територии. На Милуоки ще намериш поляците, на Девон – евреите, на Лорънс – азиатците, единствено българите са навсякъде – типична нашенска черта.
Климент като космополит не се сдържа на едно място и след като живя при евреите, после при китайците и индусите, сега опознава езика на птиците – гъски, патици и лебеди. Отиде на юг, но не защото е топло, а заради „лебедово” езеро и красивите паркове. Сега пък природата му била в повече за сметка на хората – нямало с кого да си говори…
Аз му казвам: „Пиши, пиши, Климент, имаш толкова неща за описване…”
Бил е на 7 олимпиади – като официален представител на българската преса; 7-8 пъти е отразявал турнири в Уимбълдън по тенис; множество световни първенства по вдигане тежести, волейбол, гимнастика, гребане и пр. Но това, с което особено се гордее, е участието му на две световни първенства за журналисти по тенис ,,за аматьори, където за малко да спечели състезанието, ако не е бил германеца, който му се е пречкал.’’ Имал късмет, че редакцията им е била до тенис кортовете и всеки ден тренирал като за Олимпийско, а иначе се е състезавал в дисциплината хвърляне на копие за юноши. За малко да забравя, че е почетен гражданин на Обърн
(близо до Сиатъл) – звание, заслужено като представител за България в Игрите на добра воля през 1990 г. Кога е успял да напише и толкова журналистически материали, книги и сценарии на спортна тематика, като постоянно е пътувал?…
Остава завинаги верен на печатарското мастило, независимо, че учи във Спортната
академия, завършва Българска филология и тръгва по пътя на журналистиката. Като стопроцентов Близнак се е пробвал и в актьорското поприще, но трябвало да кара трактор и се отказал: „Поне да беше самолет!”
Като първи зам. главен редактор на „Старт” и по късно – на „Спорт” – в България,
продължава традицията на вестника и в Чикаго. Спомня си с неизменна носталгия за високотиражния „Старт” – с 600 хиляди читатели и мащабен редакционен екип. Сигурно оттам идва и замахът, с който управлява тукашните си дела, сякаш разполага с президентски щаб. Търсят го по всяко време по телефона – той замества „арменския поп”, работното му време е 24 часа в денонощието, но гласът му винаги звучи бодро, сякаш току-що е станал след продължителен сън, закусил е с кроасан и кафе с мляко и не му остава друго, освен да се поразходи с яхтата си… Истината е, че до ядене и спане почти не се стига. Докато пресъздава поредните подвизи на някой успял българин, Климент несетно се е доближил до американската си мечта –
закуската ще спести, обяда и вечерята ще подари на враговете си (нека те да дебелеят!), само с кафето е неотстъпчив, не си го дава.

Кина Бъговска

КОМЕНТАРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here