Щом двете им деца завършиха гимназия, Райчо и Занка се разведоха. Да речеш, че имаше за какво, а то защото един февруарски ден, след самолечение с греяна ракия, той направи едно фатално самопризнание:
– Винаги съм те обичал, Зане! – с леко фъфлене и навлажнени като на крава очи изрече той – Единственият път, когато съм ти изневерявал бе с една медицинска сестра в Либия! Помниш ли, как след две години работа на автогрейдера ме събори марсилската треска? Жега, бачкане на петдесет градуса и накрая ме намери един кърлеж! Не издържах! Закараха ме в несвяст в болницата!
Жена му, която в момента миеше чинии на мивката спря работа, изтри си ръцете в престилката и седна на дивана. Дори само мълчанието и подсказваше, че тая изповед няма да завърши добре.
– Лекуваха ме почти месец и едва се закрепих! Тогава ти се обаждах най-малко по телефона, да не ви тревожа с децата! След като ме изписаха, лекарите наредиха да се прибера в България! Беше невъзможно, защото тъкмо бяхме купили новата кооперация! С твоята заплата на готвачка в детската ясла, нямаше да можем да плащаме вноските по кредита! Затова пренебрегнах съвета им и останах. В деня, в който ме изписаха се почерпихме в квартирата на две медицински сестри. Знаеш, че там алкохола е забранен, а те правеха нещо като водка от етилов спирт и дестилирана вода. Наквасихме се здравата и сутринта се събудих в леглото на едната сестра, съвсем гол. До мен лежеше сестрата и плачеше. И на нея се бе случило за сефте! Ами то, две години в чужбина без мъж издържа ли се? На другия ден си тръгнах към обекта и продължих да работя. После ме трудоустроиха по болест и знаеш!
– Значи, докато аз тук се трепех като балама и гледах децата, ти си спял с курвите в Либия? – тихо прошепна Занка.
– Не бързай да ме съдиш! – вдигна показалец нагоре Райчо – Още пазя двете писма, където някой подробно ми бе описал, как ходиш при параджията в яслата, да въртите любов!
– Така, значи? – присви очи жената – Решил си да ми го върнеш, без значение дали е било истина или не?
– Казвал съм ти вече, че не ме интересува! Но за да ми пишат чак там хората, все нещо вярно ще има!
Седмица след този разговор двамата подадоха молба за развод по взаимно съгласие. Продадоха големия апартамент в кооперацията, където живееха и си разделиха парите. Всеки от тях си купи собствен апартамент, в съседния град на морето. Заживяха отделно и когато децата им идваха на гости, посещаваха само майка си. Смятаха баща си за предател, независимо че майката имаше повече грехове от него. В началото това тормозеше Райчо, но после се примири и свикна.
Съвсем случайно срещна една цигуларка и се запозна с нея. Тя излезе читав човек и двамата решиха да се съберат. Продадоха жилищата си поотделно и си купиха апартамент в затворен, тузарски комплекс. Заживяха заедно, почти като в приказките – без кавги, само в мир и любов. Вече пенсионер, Райчо се разхождаше край дългия, вечно пълен с коли булевард и след това се прибираше. Имаха всичко за ядене и пиене, разбираха се с Ели / цигуларката /, но на Райчо сякаш все нещо му липсваше. И един есенен ден, докато небето се бе спуснало над града и тихо ръмеше, той разбра какво му липсва.
Излизаше от заградения с ограда комплекс, когато съзря до контейнерите за смет жълта гумена топка, на малки, черни шестоъгълничета. Той спря и загледа като хипнотизиран топката. Отиде до нея и я побутна с крак. Не беше спукана. Спомни си, колко много се гордееше като дете с малката си хандбална топка, която веднъж му бе донесъл чичо му за подарък, от рейсовете си като моряк. Чудно, какво правеше тази детска топка тук, след като в целия комплекс нямаше нито едно малко дете?
И тогава, в тъжния есенен ден изведнъж проумя, че целия скъп жилищен комплекс, с всичките му обитатели, скъпо обзавеждане и модерни леки коли, не струват колкото дори само една детска усмивка и един детски глас! Вярно, че разполагаха с денонощна охрана, с открит басейн, в който рядко някой влизаше през лятото, с подземни гаражи, топла минерална вода и панорамна гледка към морето. В комплекса живееха най-много една трета от собствениците, защото голяма част от апартаментите бяха купени като инвестиция. Останалите бяха на възрастта на Райчо и само понякога се виждаше, как някой съсед се прибира с младо и хубаво момиче, за по една вечер. Излизаше, че живеят в рая, но този рай беше само една луксозна и глуха пустиня. Липсваха децата, техните гоненици, игри и смехове! Липсваше самият живот!
Райчо въздъхна и тръгна по ежедневния си маршрут край булеварда. Колите, преминаващи с бързо свистене по асфалта само подсилваха самотата му. На връщане, кой знае защо го напуснаха силите и той едва се добра до дома си. Влезе, отпусна се на скъпия диван в хола и когато след малко се прибра Ели, я запита:
– Всъщност, за какво живеем?
Жената помълча, после отиде до шкафа, където държеше цигулката си, извади я, седна и засвири. Музиката бе тъжна и даваше отговор повече от всякакви думи.
Красимир Бачков
