“ULLUSIO MAGNA” – ЕДНА ИСТИНСКА ИСТОРИЯ

В рамките на есенното издание на филмовия фестивал „София филм фест“ бе представен филмът „Пепел върху слънцето“. Лентата е по романа на проф. Златимир Коларов „Illusio magna“, който е написан по истински случай и вече има две издания, а в края на месец октомври 2020 г. по българските кина започват прожекциите на филма. Проф. д.м.н. Златимир Коларов е автор и съавтор на над 565 научни труда, има над 20 художествени книги и 14 киносценария. Негови произведения са превеждани на много езици. Председател е на Българското медицинско дружество по остеопороза и остеоартроза и на Съюза на писателите-лекари в България „Димитър Димов“, заместник секретар на Международния съюз на лекарите-писатели, член на Съюза на учените в България, на Съюза на българските писатели, Съюза на българските филмови дейци, Съюза на журналистите в България и др. С лекаря, който по професия спасява човешки животи, а с изкуството си на разказвач – човешки души, разговор води Георги Николов – литературен критик и историк, по темите слово, съвремие, живот…

Приятелю, ти си човек със забележителна професионална и творческа биография, но сега ще говорим за магията на художественото слово. На пиедестал ли е издигнато днес то в България, или продава вестници зад ъгъла, за да се изхранва?
З.К.: Никой не може да свали Словото от неговия пиедестал, Георги. Може да се опита да го скрие зад завеса, да го набута в ъгъла, да го заключи в мазето, да го смаже, обезличи и поругае, както казваш – да го изхвърли на улицата да продава вестници, но не може да откърши от него и частица от магнетичната му сила. Впрочем, нещата, които изброих винаги са били част от неговата изстрадана история, част от хилядолетния му, изпълнен с превратности живот, но То винаги е оцелявало и се е възраждало още по-брилянтно, още по-могъщо – имам предвид художественото, хуманно слово. Защото Словото може да бъде Бог, може да бъде и Сатана, зависи как си служим с Него, както писах в една изцяло авторска лекция „Магията на Словото“, предназначена да облекчи труда „над листа“ на докторантите по медицина. Трябва да осъзнаем силата на големия дар, с който съдбата ни е дарила – втората сигнална система – способността да контактуваме, да обменяме информация, намерения, идеи, да прогнозираме, т.е. да мислим, да ползваме информацията от тези преди нас, съхранена в папируси, стари книги и сега в електронни устройства и да се поучим, да я предаваме на тези след нас, да оценяваме нещата, да вземаме решения, да направляваме живота, нашите и чужди съдбини… Трябва да осъзнаем всички ние, че това е отговорността на всеки от нас пред Словото – да Го използваме и да си служим с Него с чисти помисли за благородни цели, за градивни и съзидателни неща. Това важи в най-голяма степен за писатели, поети, журналисти, политици, които с речите си предопределят съдбини… Не трябва да си служим с Него за нечестиви цели и ако го направим, неминуемо ще усетим черната му сатанинска сила, защото, очерняйки го, сме погубили душите си и сме попаднали в ада. Свидетели сме на безпрецедентно медийно и политическо кощунство със Словото от тесните ни национални рамки, до широкия международен форум. Дори напоследък го виждаме опорочено, т.е. чуваме го извратено дори в театъра – храмът, където трябва да пазим кристалната му чистота! Правят го самозабравили се първични хора без култура, морал и трезва мисъл, преценка и себеоценка. Поради това не трябва да им се вярва – грозните и агресивни думи отразяват първичното нивото на поругателите. В един публицистичен материал, публикуван преди години в сборника „Сиво, черно и свещица. Книга втора“, написах, че книгата в голяма степен е обречена в класическия й хартиен вид поради конкуренцията на новите електронни издания и форми на общуване – това важи в най-голяма степен за справочници, речници и каталози, информацията от които сега се намира много по-лесно, бързо и достъпно в интернет с различните електронни търсачки, но Словото ще пребъде, както е преживяло хилядолетия от устно предаваната реч покрай племенния огън, записано на камък, после на папирус, щавена овча кожа и хартия. То е вечно! Изписвам Го с главна буква, защото То е Бог – в Светата книга е написано:
„В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог“.
„Защото Тримата са, Които свидетелствуват на небето: Отец, Слово и Светий Дух; и Тия тримата са Едно“.
„И Словото стана плът и пребиваваше между нас“.
Св. ап. Йоан Богослов, гл 1, гл. 5

На едно място споделяш: „Талантът трябва да има криле, за да лети нависоко и надалече, отвъд границите, очертани на земята. А крилете са съвестта, честността, честта, непримиримостта, етиката, морала, несъгласието с неправдата, силата да ги отстоява…“ Красиви и честни думи, но възможни ли са те у нас в блатото на политическа и социална пандемия?
З.К.: Много са одарените от Бога с талант, Георги, да пишат, да пеят, да рисуват, да танцуват, малцина са успелите да превърнат таланта си в оръжие за отстояване на ценности, за разкриване на съвършенството, на красотата, в заклеймяване на злото, в отричане на ненавистта, лъжата; оръжие, което не сече глави, а твори блага и създава радост. Едно от най-мощните средства в арсенала на таланта да провокира мислене, след това и действие, да утвърждава истини, е Словото. Мнозина са опитвали, откакто свят светува, да запратят Словото и таланта в блатото, да ги очернят и омаскарят, да ги прекършат, да ги заглушат, но те винаги са изплували още по-чисти, още по-въздействащи, още по-красиви. Съзнавам, че думите ми звучат патетично, в някаква степен и наивно, но ако се обърнем към хилядолетната изстрадана история на Словото и таланта ще видим, че те, въпреки хулите и нечистите домогвания, са се развивали във възходяща градация, да стигнат върховете Достоевски, Гогол, Чехов, Шекспир, у нас Йовков, Радичков, Емилиян Станев, Яворов, Смирненски, Ботев, Хайтов и много, много други… Много от гигантите-таланти са заплатили със свободата, кръвта и живота си повика на душата си да се борят с мракобесието, невежеството, агресивността и глупостта. И не случайно имената им са останали във върховете, както и имената на мракобесниците са потънали в дъното на човешката история. Затова си мисля, че нито политическата, нито здравната, нито социалната пандемия ще смажат таланта и Словото, те са непобедими! Много приятели писатели, поети и музиканти споделиха, че са притеснени от пандемията, но от друга страна, карантинирани вкъщи задълго, са реализирали много от творческите си намерения, които са отлежавали в съзнанието им и не са имали физическото време да ги претворят. Отнася се и за мен – в продължение на два месеца и половина преработих, допълних и подредих в пет книги писани в миналото художествени и сценарни текстове. Друг е въпросът, доколко е талантът в тях и доколко – страстта на автора да пише. Това ще преценят читателите. Успокоителното за мен е, че автоцензурата ми е много силна и ще ме опази и сега, както много пъти преди това, от амбициите на графомана да публикува безсмислени и кухи текстове.

Всички твои книги на писател-лекар съставят цветна галерия на гражданското общество в страната и са пример за изключителна човечност. Всъщност – послания да обичаме ближния и да облекчаваме страданията му, доколкото можем. Тази мисия не те ли изморява, защото е безкрайна и не ще има свършек?
З.К.: Напротив, тя ме зарежда с енергия и сили да продължа в същата посока с още по-висока скорост. Не преувеличавам, наистина така се чувствам. С риск да прозвучи морализаторски, като реч на пастор, ще споделя, че често казвам на студентите и специализантите по медицина, че животът им ще бъде пълен, ще изпитат огромно удовлетворение от труда си, професията няма да ги смаже с безконечните дежурства, безсъние, терзания и контакт със страдания, смърт и болки, ако приемат специалността си като мисия – да помагат и да дават упование, надежда, здраве… В едно интервю преди години водещата ме попита дали след толкова години на писане, лекуване и мислене съм открил смисъла на живота. Отговорих „Да“. Тя се сепна от самоуверения тон, различен от умерения тон на разговора дотогава, и поясних – в края на романа „Безкрайни бели полета“, който получи наградата за роман на Съюза на българските писатели преди няколко години, в търсене на смисъла на живота, след като преодолява тежки препятствия, перипетии и трудности, главният герой осъзнава, че смисълът на живота е „да даваш“. И, като си помислиш, наистина Бог ни е създал да даваме – свобода, живот, закрила, здраве, знание, подкрепа, колкото повече, толкова по-угодно Богу – си мисля. Това в най-голяма степен е присъщо на медицината и творчеството, които, априори, са призвани да дават, а не да вземат. Така че, „даването“ зарежда с енергия, сила, оптимизъм – говоря на специализантите – това е висшата, най-високото ниво „игра“, позиция и поведение в живота, което ни пази от пошлостта и низостта и ни вдъхва сили да вървим нагоре и напред, без да изпитваме досада и умора. И, дай Боже, да няма свършек тази мисия – си мисля. Рано или късно ще дойде краят и на нея, като за всеки друг, но едно е сигурно – че, докато си вървял, пътят е бил облян в светлина.

Вярно е, че няма малки и големи хора, а онеправдани, за които пишеш. Но ние сме несъвършено подобие Божие, което често робува на тъмния си атавизъм. Сигурен ли си, че словото може да променя и да ни води към светлината, особено ако някой не желае да разгърне книга? И трябва да се бори за парчето хляб, а вечер да се отморява в кръчмата с чалга?
З.К.: Въпросът ти ми напомня за изповедта на Програматора в едноименния разказ от сборника „Шантави истории, или грешката е неизбежна. ФФ – фамилна фантастика“ с автори Златимир, Валя и Калин Коларови, изд. Жанет 45, 2015 г. Седем от разказите са мои, седем на Валя и един на сина ни Калин, когато бе на десет години. Моите разкази са пропити с горчив, гротесков тон, внушен от човешките несъвършенства. В изповедта си Програматора казва: „Моето творение танцува прекрасно, пее великолепно, рецитира с патос, измисля невероятно хубави песни, приказки и басни. В миг на вдъхновение създава прелестни неща – стихове, химни, пиеси, драми, оратории. Понякога се радва, понякога плаче над сътвореното и се зарича, че никога няма да забрави добротата, да очерни красотата. Заклева се, че винаги ще помни, че нещата са преходни и мимолетни и ще изживее живота си спокойно и красиво, без недостойни вълнения и страсти и заспива с усмивка. И първата му работа като се събуди на следващата сутрин е да напакости на съседа си – да събори оградата му, да стъпче тревата пред дома му или да му подхвърли динена кора пред прага. И после се радва на сторената пакост и замисля нова…“ Накрая изповедникът казва: „Голям грях си сторил, като си сътворил Човека!“ Това е другата, тъмната страна на живота и човека, тя е част от структурата на света. И нивга не ще се изкорени от такива като теб и мен, Георги, хората на Словото, посветили се на красотата и доброто, ако другият не пожелае да го стори. В Библията е записано: „Човек се ражда със свободна воля…“ – в случая волята да разтвори книгата, или да я захвърли сред ненужните вещи в килера. Благородно е човекът да се бори за парчето хляб, за да го даде на близките си, както писах по-нагоре, т.е. да дава, няма нищо лошо да отморява вечер в кръчмата, дори под звуците на чалгата, жалкото е, ако чалгата измести книгата. Това зависи от човека и е израз на свободната му воля. Нашата задача е да му дадем шанс да разгърне книгата, иначе на ход е той.

Загубили ли са днешните поколения изконните национални добродетели като патриотизъм, трудолюбие, обич към родното място, патриархална привързаност към семейството, ученолюбие и пр. в хаоса от измислени европейски ценности и стремеж към бързо забогатяване?
З.К.: Това – мисля си – важи в голяма степен не само за България, но и за целия свят. С глобализацията, с навлизането на съвременните комуникационни технологии, с непрекъснато ускоряващия се ритъм на живот, е неизбежно някои от предишните принципи и правила да се променят. Въпросът е да е към по-добро. За съжаление, както е закодирано и във въпроса ти, това не е така – задъханият и забързан живот не дава възможност да поспрем, да се замислим, да преценим и да решим кое е добро и кое е зло, какво да правим, какво да променим в себе си и в другите, как да го направим. В случая темпото на съвремието изпреварва възприемането му от потърпевшия – всички ние на тази земя. В тази насока аз съм повече патриархално, отколкото съвременно настроен – въпрос на възпитание и светоглед. Съзнавам, че семейната идилия на чорбаджи Марко от „Под игото“ вече е невъзможна. И това поражда носталгична болка по изгубеното минало.

А сега, след всичко казано дотук, нека се върнем в работния ти кабинет: върху какво се трудиш и с какви нови заглавия ще изненадаш почитателите си – читатели? Какво още не си споделил с нас и какво не си доизказал? Има ли за теб теми табу?
З.К.: Тема табу е величаене на грозното, агресивното и злото. Дълбоко неприсъща ми е тенденцията за т. нар. „естетика на грозното“. Като чух за първи път този термин, съчетаващ на едно ниво две напълно противоположни и взаимно изключващи се понятия, които поначало са несъвместими, като „естетика“ и „грозота“, помислих, че събеседникът ми пародира съвременни творби, непонятни от гледна точка на изящност и красота. Оказа се, че това е често спряган термин, с който анализатори и критици коментират, преценяват и оценяват според мен самоцелни, съвременни художествени, кино и литературни творби, далеч от всякаква етика, естетика и морал. Освен, че е ялово подобно, не бих казал изкуство, а творение, то е излишно и неминуемо ще се изгуби по пътя и потъне в забрава, защото – мисля си – едно от многото призвания на изкуството, е да облагородява и да радва, да усъвършенства човека и възвисява морала. В противен случай то е безсмислено и ненужно. Това грозното не би могло да го направи.
Относно първите два въпроса – подготвям за издаване петте книги, които подредих по време на карантината, още две други, написани преди това – едната фрагментарна, другата с кратки рецензии, представяния и предговори на книги на автори-медици и български автори от страната и света и най-вече книгата на Анна Свиткова „Хипократ и Пегас“ за български лекари писатели и поети от Възраждането до наши дни, която излиза под моя редакция. Книгата включва кратка биография, библиография и филмография (ако има), на всеки автор и богат снимков материал. Надявам се да стане добра книга-памет за стойностни творци с висок морал и естетични възгледи, които остават в сянката на медицинското си ежедневие.

Пътувал си много по света, твои книги и разкази са превеждани на различни езици, а критериите ти за сравнимост и в сферата на духовността са несъмнени. Ако зависи от теб, в каква посока би повел съвременната българска литература?
З.К.: Към Човека, към Човека и отново към Човека. Той трябва да е в основата на всяка наша дейност – от шиенето на обувки от обущаря, от обработването на нивата от земеделеца, до строенето на ракети от изследователи и инженери и писането на поеми, новели и романи от писатели и поети. Всяка дейност против Човека е Богу ненавистна – това трябва да го осъзнаят политиците, от които зависят съдбите на много хора, много от тях, вместо да творят мир, кладат война. Примерите са безбройни – Афганистан, Ирак, Сирия, Чечня, Украйна, сега Нагорни Карабах… Хиляди жертви, хиляди вдовици, хиляди майки, останали без синове, хиляди деца, които ровят пръстта с пръсти да търсят костите на своите бащи! Темата за безсмислието на войната ме влудява, не мога да я приема по какъвто и да е повод, по каквато и да е причина. Ние, лекарите, се борим неистово за всяка капка кръв, всяка клетка и всяка секунда живот, а някои обезумели политици и озверели генерали с един жест помитат хиляди животи! Ще спра дотук, иначе ще говоря още дълго. На темата за безумието и безсмислието на войната е посветена книгата със „следвоенни“ разкази „Отблясъци от далечни светкавици“ с две издания от 2000 (Изд. Балкани) и от 2015 г. (Изд. КЛМН ЕООД). Всяко произведение за изконните човешки въжделения, надежди и мечти, за неизбежните човешки слабости и страсти ще бъде разбрано по всички меридиани и паралели на света, защото Човека е един по цялата земя. Затова, колкото по-дълбоко прониква един разказ или поема в човешката душа, толкова по-пълно ще бъде възприета творбата от всички хора на Земята.

Изброй няколко заглавия на твои книги, които са ти най-скъпи и според теб – емблематични, представящи те най-вярно пред ценителите на художествения текст. Не знам дали да те питам, но мислил ли си каква ще бъде лебедовата ти песен върху белия лист?
З.К.: Над двадесет са художествените, публицистичните и научно-популярните ми книги, другите седем, които предстои да издам, не броя научните. Имам сборници с разкази, с новели, със сценарии, два романа, имам едно „мрачно чедо“, едно „щуро чедо“, едно „нежно чедо“ – всичките са различни, една с една книгите ми не си приличат като изказ, композиция, идея, реализация. В един момент се запитах: Какво те отличава от другите автори, къде е твоята запазена „марка“, „територия“, с какво читателите ще те разпознаят сред другите белетристи? Прехвърлих набързо книгите в търсене на отговора и в съзнанието ми се открои – общото е „лирическият герой на автора“. С риск да прозвучи нескромно ще споделя, че го видях като нежен, чувствителен, раним, обичащ хората човек, начетен и интелигентен в известна степен. Аз съм диагностик, нямам нужда от величаене и самозаблуди, както в медицината – колкото по-близо до истината, толкова по-добре за здравето и за живота, в случая – духовното ми здраве. Мисля – това бе верният отговор за автора и книгите. Причината е, че за всяка тема и идея има един жанр и една форма, с които да бъдат поднесени по възможно най-добрия и въздействащ начин за читателя. Поради това в един момент писането в един жанр или една форма ме сковава и не ми дава възможност да разгърна новите идеите в пълната им сила. Това, разбира се, изисква теоретично познаване на същността и въздействието на различните литературни жанрове и форми – неизбежна част от занаята. В тази насока всичките ми книги са ми еднакво свидни, но по различен начин – една ме натъжава, друга ме развеселява, трета ме кара да се размисля… Относно лебедовата песен, съдбата ще определи коя ще бъде тя. Надявам се да се случи след години, по-точно след десетилетия. Дано!

И накрая – какво ще пожелаеш на добронамерения български читател: жаден за истински, стойностни творби, отразяващи най-точно и задълбочено наранената му душа, обърканата му психология в нашия труден български ХХI век, преследващата го апатия и несъмнената му молба за глътка стойностна култура?
З.К.: Ще цитирам отново себе си: „Който иска – търси, а който търси – намира“ – написал съм го някъде. Това е своеобразна перифраза на записаното в Библията: „Поискай и ще ти се даде! Почукай и ще ти се отвори! Попитай и ще ти се каже!“ Така че, ако читателят иска, пита и търси, ще намери стойностните съвременни творби и автори – има ги, но са законспирирани в „обърканата ни психология на трудния ни ХХI век“, както казваш.
С този цитат от Библията затварям рамката от началото на интервюто, Георги. Лесно се отговаря, когато се позоваваш на Светата книга. Не съм религиозен, но мъдростта си е мъдрост…

Георги Николов – литературен критик и историк
по материала работи Снежана Галчева – Председател на Салон за
българска култура и духовност – Чикаго

в. “България СЕГА”

КОМЕНТАРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here