Авторката е родена в град Кюстендил, завършила е Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Има специализации и по френски и английски езици. В момента работи като преподавател в образователен център. Автор е на няколко романа – „Тюркоаз“, 2018 г., „Рубин“, 2019, „Ореол“, 2019. Нейни разкази са отличавани с награди в различни конкурси, между които специална награда на издателство „Български писател“, награда в конкурса, организиран от Клуба на дейците в Атина, 2019 г. и др.
На читателите на в. „България СЕГА“ предлагам нейния разказ „Чернови“.
Приятно четене!
———————————————————————-
ЧЕРНОВИ
Милена Крумова
Ели беше много обидена от постъпката на туриста. Тя почистваше килима в коридора и влагаше завидното старание на нова камериерка в елитния хотел в гръцкия курорт. Но този непознат грубо я блъсна, за да мине с чантата си. Не ѝ се извини, не каза дума. Дори не я погледна. А нея я заболя. Ръката ѝ бързо посиня. Тя охкаше, разтриваше удареното място, но най-много болеше пренебрежението.
Колегите ѝ също нехаеха за случилото се, тя беше ново попълнение в екипа, беше длъжна да търпи. Единствено Христо, отговорник за охраната, често сновящ нагоре-надолу из етажите, я забеляза. Той също беше емигрант от България и знаеше колко е трудно първите дни в чужбина. Затова ѝ се притече на помощ и успя да намери лед за ръката ѝ. Каза ѝ няколко мили думи, посъветва я да бъде бдителна и да понася болката достойно. Така или иначе скоро всичко щяло да се промени, било въпрос на време.
Тя се чудеше какво той има предвид, но прие думите му като успокоителни. И продължи да чисти, без да издава вид, че страда.
След време клеветите на колегите станаха проблем. Те твърдяха, че не се старае достатъчно и е пропуснала няколко петна по килимите и изтривалките. Съответно заплатата ѝ беше намалена. Чувстваше се огорчена, сълзите ѝ напираха непрестанно. Започнаха и подигравките, наричаха я със странни имена, тя не разбираше нито гръцки, нито родните езици на колегите си. Не можеше да вникне в думите, но злобните им усмивки издаваха недобронамереност.
Христо виждаше какво се случва, той беше отдавна в хотела и вече имаше позиции, говореше и езика. Затова тактично обясни на Ели, че това не трябва да я огорчава, а да я стимулира да учи по-бързо. Злобата можеше да бъде употребена като ускорител на самоусъвършенстването. Даде ѝ учебници, напътствия, помогна ѝ да се адаптира леко. Всеки път, когато я забележеше, че е разтроена, идваше и тихо и дискретно ѝ говореше на ухото. Намираше точните думи, потушаваше озлоблението и ѝ вдъхваше хъс за работа. Не ѝ позволяваше да се отчайва, а я подстрекаваше да настоява.
Тя го слушаше, нямаше друга опора. Виждаше, че съветите му дават плод. Ускори ритъма на живота си. Тук беше, за да събере пари за семейството си. Имаше съпруг и две големи деца, които скоро щяха да се дипломират, после да кандидатстват в университет. Нужните средства бяха много. С учителската си заплата в България не можеше да сбъдне родителските амбиции. В точния момент Ели замени уважаваната професия с тази на камериерка в чужда страна. Унижението, заговорниченето и обидите ѝ идваха в повече, но целта ѝ беше да помогне на семейството си. И тази мисъл я караше да се стегне и да дерзае.
Искаше да споделя болката си с близките. Но избягваше да говори по телефона, страх я беше, че могат да я чуят колегите. Затова реши да пише имейли на съпруга си. Започна още след първия инцидент. Изплака си душата, изрази съжалението си, че е оставила дом, уважение и закрила пред това мъчително оцеляване. Пишеше и сълзите ѝ се отронваха. Болеше я заради човешката жестокост и незаинтересованост. Като приключи писмото почувства леко облекчение, защото мъката беше излязла от нея. Преди да натисне обаче бутона за изпращане, тя се спря. Изчете отново цялото си писмо и не ѝ хареса. Беше изключително тревожно. Щеше да пренесе част от разочарованието си към любимия и да го накара да страда. Не желаеше да умножава болката и да ѝ дава поле за действие. Искаше да я заключи някъде. Тогава промени решението си и писмото остана в „Чернови“. Така започна да пълни кутията с неизпратени писма. Там намериха място всичките ѝ съмнения, рани от емигрантския живот, проявите на грубост и неблагопристойно поведение на околните. Предателството на колегите ѝ, злобата, завистта, обидите на туристите, закачките на минувачите. Събраха се много писма за петте години в елитния хотел.
На съпруга си в България тя изпращаше само добрите новини. Снимаше се пред хотела, морето, плажа, палмите, ресторантите. Изглеждаше щастлива и доволна, винаги елегантно облечена. И той беше спокоен, че тя се справя и се радва на успехите си.
Ели успя да надмогне предизвикателствата. Пребори бедите и беше оценена по достойнство. Научи езика, завърши различни курсове за усъвършенстване. Беше винаги изпълнителна, точна, заместваше колегите си на всички празници и спечели тяхното уважение. След пет години упорит труд ѝ предложиха позиция на управител. С радост прие, това беше награда за усилията и лишенията.
Децата ѝ завършиха своето образование и поеха живота си в ръце. Родителските амбиции бяха удовлетворени. Средствата бяха достатъчни всички да живеят достоен живот.
Но с всяка Коледа Ели наблюдаваше, че съпругът ѝ става все по-студен и затворен. Не искаше да говори с нея, не я питаше за работата ѝ в Гърция. На шестата изненадващо поиска развод. И това беше удар върху жената. Поиска обяснение:
– Защо? Какво се случи?
– Ти си далече, там ти харесва, забавляваш се. А аз тук бях отговорен за децата, дома. Виждах те, че си отдадена на работата си. Но ние тук оцеляхме някакси без теб. Ти пращаше пари, но аз исках внимание, отношение… И го намерих в друга… Съжалявам, но ти отсъстваше, а и не искаш да се връщаш. Главозамаяна си от успеха си – опита се да обясни съпругът ѝ. Ели не можа да каже нищо. Безмълвна стоеше и не можеше да възприеме адекватно думите му. Тя се чудеше откъде любимият ѝ беше добил подобна представа за ситуацията. Затвори се в стаята и започна да преглежда съобщенията си, снимките, които му беше пращала през изминалите мъчителни години. Бавно анализираше всяка дума и поза. Беше подбирала умишлено неутрална лексика или такава с положителна окраска. Лицата от снимките бяха весели, изпълнени с щастие. И разбра как неволно беше изградила погрешна илюзия от страх да не го натъжи. Спестяването на огорчението беше довело до финал на отношенията им. Знаеше, че обратен път назад не съществува и затова не се опита да спре мъжа си, прие решението му и му даде развод. Позволи му да търси щастието си на ново място. Но у нея се зароди огромна празнина и вина за разпада на семейството.
Ели заключи сърцето си и реши целия си устрем да вложи в работата. Там поне виждаше прогрес. Прие един строг вид, ледена осанка. Бръчки се появиха между веждите ѝ и изградиха непристъпност. Говореше на висок тон, безцеремонен. Не допускаше грешки.
Но един ден една от новите камериерки се препъна неволно и шишенцата с шампоаните се посипаха върху главата на един гост в хотела. Човекът беше гневен, оплака се от служителката. Ели взе моментални мерки. Уволни я без скандали. Не беше удовлетворена от решението си, но беше ядосана. Тогава в кабинета ѝ дойде Христо:
– В какво си се превърнала?! Не мога да повярвам, момичето е най-изпълнителният служител в хотела, а ти с лека ръка я изпращаш! Тя си ти преди няколко години! Не забеляза ли?
Ели го погледна, замълча. Спомни си, когато плачеше често на рамото му, безсилна да приеме несгодите на емигрантския живот. Уволнената камериерка беше от Украйна и тя се бореше с живота си по най-грубия начин. Наистина имаха нещо общо в съдбите си. Но сърцето на Ели беше кораво, тя беше сама и нещастна, а онова момиче имаше дълъг път напред. И ненадейно сълзите на управителката потекоха, самосъжаление изпепели цялото ѝ същество:
– Аз се провалих, Христо!… Успях в професията, но загубих брака си, семейството си!… Спестих му тревогите, а се оказа ненужно!… Изостави ме, след всичко преживяно, намери друга… Трябва да прочете неизпратените писма, черновите, трябва да знае колко съм страдала…
Христо я прегърна, сякаш тя отново беше нов служител на ново място, напълно беззащитна. Заговори ѝ като на малко дете:
– Когато си тръгнала на път, не можеш да се оплакваш от промени. Мислех, че си го разбрала… И раздялата ще приемеш… Не е разбрал хубавото, няма да разбере и лошото, а те са взаимосвързани… Но не му изпращай черновите, те са минало, той иска нов живот. Поискай го и ти. И освободи сърцето!
– Нямам такова…
– Имаш! Върни момичето на работа, преди да е напуснало. То също се грижи за семейството си, не е тук, за да се забавлява… После те каня на вечеря, но при едно условие – няма да говорим за „чернови“! Аз тях ги зная, искам да ми разкажеш за „беловите“, за тях нищо не ми сподели през изминалите години! Да се опитаме да намерим баланса, а?…
———————————————————————-
Снежана Галчева – Председател на Салон за
българска култура и духовност – Чикаго
За в. „България СЕГА“
сн: pb
