Иван Анчев: “Надявам се един ден да се върнете в България, за да работим заедно за нея – за Майка България!”

Няма да забравя как през 2005 година генералният консул на РБ в Чикаго – Иван Сотиров дойде лично в офиса на нашия вестник, за да се представи и да предложи да работим заедно. Не знам защо първият генерален консул в Чикаго избра първите му посещения да са в офисите на местните медии. Може би защото беше журналист по образование, а може да е било по други причини. По-важното е че тази първа среща постави началото на едно прекрасно сътрудничество и на едно приятелство, което продължи след изтичането на мандата му. През годините генералното консулство в Чикаго изигра позитивна роля, както за улеснение на нашите сънародници по отношение на консулски услуги, така и за развитието и самоорганизирането на нашата общност. Впечатляваща е енергията и времето, което Иван Анчев посвети на българската общност в Чикаго. Не бих се натоварил със задачата да правя оценка на неговата работа, но от информацията, която имам, абсолютното мнозинство на българите тук имат позитивна оценка както за консулската, така и за обществената му дейност. Тъй като от 2001 година се занимавам с медийна и обществена дейност не само в българската общност, анализирайки дейността на генерални консули в други Източно Европейски общности, мога с увереност да заявя, че сме големи късметлии да имаме такъв отзивчив, всеотдаен, професионален и енергичен генерален консул, който не само, че не гледа формално на своята работа, но я върши със страст и амбициозност. Като представител на медия, искам също да подчертая, че Иван Анчев “повдигна летвата” в комуникирането си с местните медии и се надявам новият генерален консул да продължи тази практика. Предлагам едно интервю на читателите на в. “България СЕГА”, в което г-н Анчев казва не “сбогом”, а “довиждане” както на българите в Чикаго, така и на останалите ни сънародници в поверения му консулски окръг.

СМ: Какви бяха първите Ви впечатления от българската общност в Чикаго?
ИА: За българската общност в Чикаго бях чел много. Преди да заема поста, бях прочел всички отчети на генералното консулство в МВнР за последните десет години. По този начин получих задълбочена представа за процесите в общността, за хората, които стоят зад успехите и достиженията. Така, когато кацнах на 26 септември 2016 г. на летище О‘Хеър, аз вече бях готов за моите срещи с тези хора. Още на летището ме посрещнаха прекрасните танцьори и музиканти от „Верея“, други наши сънародници бяха направили домашна пита. Тогава казах, че е важно как те посрещат, но още по-важно е как те изпращат. Пожелах си, да е също с толкова усмивки и добронамереност. Четири години по-късно с радост мога да кажа, че това е факт. Тръгвам си от Чикаго със спокойно сърце – свършихме много работа, не излъгах очакванията на хората.

СМ: Промени ли Ви като човек живота и работата Ви тук?
ИА: Америка променя. Всички, които са се докосвали до тази голяма страна знаят това. Америка те учи, че нямаш право и на 5 мин. отпускане – винаги трябва да си в най-добра кондиция, да си най-добър в своята сфера. Инак рискуваш да „изпаднеш от каруцата“, както казваме ние в България. Аз имам немалко години в Съединените щати, знаете, имал съм предишни мандати в посолството във Вашингтон. Винаги съм работил на пълни обороти, на 101 %. Това е моето житейско верую – когато си на дадена позиция, независимо дали тя е в държавната сфера или в частния сектор, трябва да даваш всичко от себе си, да работиш със сърце и душа, на 101 %. Иначе няма смисъл от теб – лъжеш себе си, лъжеш и работодателите ти. Така че, аз винаги се раздавам на 101% в своята работа!

СМ: Едно от Вашите хобита е фотографията. Архитектурата на центъра на Чикаго (където се разполага генералното ни консулство) се счита за една от най-добрите в света. Предполагам, неведнъж Ви е посещавала творческата муза?
ИА: Фотографията е моето „бягство“ от действителността. Уви, през последните години нямам много време, за да я практикувам. Но преди, когато имах повече възможности, може би повече свободно време, пътувах много, бил съм на стотици места от Аляска до Перу. Фотографията премина в ново хоби – фотопътеписите. През 2008 – 2010 г. написах десетина фотопътеписа, които бяха за някои от най-интерeсните ми пътувания. През 2019 г. реших по повод на 50-та ми годишнина, да си самоподаря издаването на една книга, която да събира именно тези фото-пътеписи. Така през 2020 г. стана факт „Американски лутаници“ – сборник от седем фотопътеписа, с много снимков материал. Това ще бъде един изцяло некомерсиален проект, т.е. книгата няма да се продава, а ще я подарявам на приятели. Искам да ги направя съпричастни към моите пътувания из Америка. Следващ проект по който работя е с работно заглавие „По пътеката на инките“ и разказва за моите пътувания из Перу през 2015 г., в т.ч. и по така наречената Inca Trail през Андите, до мистичния Мачу Пикчу. Надявам се един ден да мога да напиша книга и за Чикаго, имам го в плановете си. Това ще бъде една документална книга представяща историята и архитектурата на Чикаго. Така идвам и към Вашият въпрос по-горе за архитектурата на Чикаго. Наистина, съгласен съм с Вас, това е забележителен град, със забележителна архитектура. Лично за мен най-любими сгради (от по-старите) са Carbide & Carbon Building – класически представител на архитектурния стил Art deco, както и Чикагския културен център със своята неокласическа изисканост, в т.ч. и прекрасния купол, изработен от Tiffany. От новите сгради любима ми е Aqua Building на архитектката Джени Ганг, която по-късно проектира и изграждащата се в момента Vista Tower, друг голям съвременен лендмарк на Чикаго. Радостен съм, че имах възможност да се запозная лично с арх. Ганг и в разговора ни да изразя възхищението си от нейната работа.

СМ: Бихте ли споделили най-любимата Ви снимка през престоя Ви в „Града на ветровете“?
ИА: Разбира се! Ето това са моите две любими снимки, и двете показват красотата на Чикаго и архитектурата на града. Снимката от Wolf Point е забележителна и с още нещо – това е не само точката в града, в която се събират Северния и Южния ръкав на р. Чикаго, но и мястото където е била обявена кандидатурата на Абрахам Линкълн за кандидат-президент на Съединените щати през 1860 г.

СМ: Смятате ли, че постигнахте това, което целяхте в българската общност?
ИА: За моите постижения трябва да говори моят пряк работодател – Министерство на външните работи на Република България и в по-широк смисъл – българските граждани от Средния Запад на САЩ, хората в чийто интерес работя. Но ако трябва да отговоря сам пред себе си, отговорът е „Да, доволен съм. Удовлетворен съм от постигнатото от мен и моят екип през тези четири години“. Използвам възможността да благодаря на моя екип – това са хора, които са истински отдадени на своята работа!

СМ: Кое смятате за Ваше добро постижение като генерален консул на Република България в Чикаго?
ИА: Всяко събитие на българските общности в Чикаго или Средния Запад са добри постижения, защото чрез тях представяме нашата Родина. Но ако трябва да се спра на едно или две конкретни постижения, безспорно на първо място ще поставя признаването и включването на българския език в програмата „Печат за двуезичност“ на щата Илинойс през 2017 г. След това се преборихме за Мичиган, по-късно за Минесота, след което, благодарение на нашето първопроходство, българският език предприе своят победоносен ход и в различни щати по двете крайбрежия на Щатите. И ако мога да перефразирам Гео Милев „Илинойс беше пръв!“. Друго добро достижение беше именуването на улиците Aleko Konstantinov Way в Чикаго и Januarius MacGahan Ave в Ню Лексингтън, Охайо. По този начин оставяме завинаги българска следа в Америка. Разбира се, има още много други неща които можем да посочим – българските секции в библиотеките на Синсинати (Охайо) и Маунт Проспект (Илинойс), годишните фестивали на Макгахан и особено 40-я юбилеен фестивал през 2018 г., „Денят на България“ и „Розите на България“ – прекрасни инициативи сами по себе си!

СМ: Как оценяте потенциала на българите в Чикаго и в другите щати на Вашия консулски окръг?
ИА: Българите в Чикаго, но не само в Чикаго – българите, живеещи зад граница, са огромен потенциал за нашата нация. Ние имаме забележителни професионалисти в почти всички сфери на американския живот – лекари, архитекти, артисти, изявени корпоративни мениджъри. Ние имаме забележителни български творци, живеещи в тази държава, създаващи шедьоври на четката и перото, хора, които творят на 8 хил. километра от Родината. Не по-малко важен е и българският бизнес – той е истинската опора на българската духовна дейност в Чикаго. Без подпомагане от страна на бизнеса ни, много, страшно много проекти на общността в Чикаго нямаше да видят въобще бял свят. Именно за това, трябва да сме благодарни на тези хора, защото те даряват, в най-добрите традиции на българското дарителство, за дела и инициативи, от които не винаги (да не казвам никога) има потенциална възвръщаемост, т.е. тези хора дават парите си, които са изкарали с труд, за дадено събитие или продукт, знаейки добре, че няма да получат възвръщаемост под формата на реклама или бизнес. Не, те го правят само, за да може дадено българско събите да се проведе, да се види България и българското в голямата страна наречена Америка. И именно тук искам да благодаря на всички тези хора, които са ни помагали и подкрепяли през годините.

СМ: С какво българите в чужбина могат да са полезни на България и българската кауза?
ИА: България е там където има и един българин. Така че, всеки може да помага на България. Най-лесният начин е примерно, да научи своето дете, родено или израстващо в чужбина, да може да говори правилен и добър български език. След време, когато това дете стане изявен професионалист в своята област да каже гордо „Аз съм българин!“, „Аз съм българка!“.

СМ: Какво мислите, че би било добре да се взаимства от организацията и администрирането на град Чикаго от страна на големите градове в България?
ИА: Веднага Ви казвам – отношението, което Чикаго, а и всеки един друг американски град, има към хората с физически затруднения, хората в инвалидни колички, които трябва да се придвижват из града, или да се возят в градския транспорт, да посещават обществени или частни сгради. Това е една сфера, в която България има още много какво да прави. Може и да имаме някакво законодателство в тази насока, но когато нямаме реално прилагане на закона в ежедневна среда – каква е ползата от наличието на този закон? Погледнете тротоарите и бордюрите в България – каква непреодолима преграда са за хората с увреждания и сравнете с тротоарите и бордюрите в Чикаго или, пак казвам, всеки един град в Америка.

СМ: В края на мандата Ви, какво искате да кажете на нашите сънародници в САЩ?
ИА: Пожелавам им здраве и много успехи – лични и професионални. Пожелавам им все така да носят България и българското в сърцето си. Да развиват българските училища и културни центрове – това са нашите мостове към Родината! Да пазят българските църкви – някои от тях са застрашени от различни административни беди. Именно църквата е нашата памет, носителят на нашето общностно ДНК. Да подкрепяме всеки българин изпаднал в беда – знаем колко непредвидим е живота… И не на последно място – един ден да се върнат в България, за да работим заедно за нея – за Майка България!

Светлозар Момчилов
в.”България СЕГА”

КОМЕНТАРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here