С.Г.: Здравей, Василен! Ти си художник и като такъв те познават повечето хора на изкуството, но заедно с това си и продължител на родовия талант – писането. Само преди броени дни се появи и първият ти роман „Корени“. Откъде идват и накъде ни отвеждат те – корените?
В.В.: Първо искам да ти благодаря за това интервю, Снежана, както и за интереса към моето писане. Истина е, че съм познат предимно като художник и че това е основното ми занимание. Но наред с него, литературата е област, която също ме е привличала отдавна. Вярвам, че писането и рисуването се допълват и че донякъде са прояви на една и съща чувствителност или отношение към света, но са изразени по различен начин. Моят баща, Камен Васевски, е писател и заедно с майка ми Дияна Зиколова, учителка по немски език, създадоха интелектуалната среда, особено важна за формирането ми като човек с интереси в областта на културата. Дълбоко съм им признателен за това. Корените и родовата памет, които са в основата на романа ми, са жизнено важната нишка, която води човек по време на съществуването му. Те са основата, без която той не може да се роди, да се научи да ходи, да живее, да обича…Няма да скрия, че годините в емиграция изиграха особена роля в развитието на собствения ми светоглед. Те ме накараха да погледна в себе си и да оценя важността на корените си. Новата ми книга е донякъде резултат на този процес.

С.Г.: Романът ти има интересна фабулна композиция. Ретроспекция към историческите събития от 1916, преминаване през съвремието ни и след това ни отвеждаш в бъдещата 2116 година. Какво е общото между преживяванията, морала и философските търсения на героите ти от тези времеви отрязъци?
В.В. Макар и отделени с по сто години един от друг, моите герои преживяват сходни проблеми и се ръководят от мисли, от чувства, които ги доближават, В първата част, това са любовта към родината и към най-близките, прекъснати трагично, по време на една героична битка. Тези две теми откриваме като далечно ехо и във втората част. Тук принадлежността към отечеството е по-неосъзната, но постепенно расте; трагичната случка сега е раздялата на семейството, продиктувана от разминаване в характерите. Станалото в първа част се появява като рефрен и завет, към който главният герой върви от детството си, но превръща в свой дълг едва, когато вече е зрял човек. В третата част проблемите са малко по-различни. Те се развиват в едно стерилно общество, в което човешките параметри са строго определени. Въпреки това, главният герой също се припознава в своя род и преоткрива важността на тази забравена добродетел. Ако мога да обобщя, основна тема в книгата е темата за любовта (към родина, към семейство, към изкуство) и неразаривната, невидима родова връзка, която съществува над превратностите на времето.

С.Г.: Освен романа „Корени“, имаш и книги за славната епопея „Каймакчалан“. Защо един съвременен млад интелектуалец се връща с такава настойчивост към оново време? Смяташ ли, че има нещо, което не е платено като дан към предците ни?
В.В.: Да, определено мисля, че сме в дълг към своите прадеди, дали живота си за неосъщественото национално обединение на България. По различни конюнктурни причини за войните от 1912 до 1918 г. в нашето общество доскоро не се говореше. Или се подминаваха или, по-лошо, заклеймяваха се като ненужни и напразни. А става дума за около 200 000 българи, наши предци, оставили костите си по бойните полета на Тракия, Македония и Добруджа. Те заслужават да намерим и да възстановим гробовете им, да запалим свещ за паметта им и, най-важното, да разкажем за подвига им, за да не се забрави отново. Само така ще успокоим душите им и ще бъдем достойни техни наследници. По този начин, вярвам, че съчетаваме личния, семейния дълг с националния. Моите двама прадядовци са загинали на Каймакчалан през 1916 г., но за тяхната саможертва успях да науча повече едва в последните 4-5 години. Радвам се, че излизането на двата сборника „Оживелият подвиг“ допринесе да се възкреси паметта им.

С.Г.: В някои от книгите си (“Следата в мен останала“, „Оживелият подвиг“, „Корени“) правиш едно своеобразно завръщане към спомените от миналото, без равносметката на което не можем да продължим. Навлизайки в това самопроникновение как преоткриваш себе си там?
В.В.: Без спомените и миналото си човек би живял в духовна тъмнина. Не би могъл да се ориентира накъде върви, дали следва моралните си ценности. Без миналото няма с какво да сравним настоящето, няма как да мечтаем и за бъдещето. То е наш незаменим ориентир. В линеарната структура на живота ни винаги ще има нещо, което ще оставяме зад нас по пътя си, а после ще поглеждаме, когато можем. От собственото си минало аз черпя опит, смелост, вдъховение. Там са детските ми спомени, първите срещи с любовта, началните ми стъпки в изкуството…Пътуването в миналото е нещо, което винаги ме зарежда.

С.Г.: Нека да отидем сега при твоята художествена същност. Представял ли си живота си без магията на рисуването?
В.В.: Рисуването и живописта са средството, с което изразявам своята същност най-пълно и най-резултатно. Те са начин, по който възприемам света и общувам с него. Не мога да си представя живота си без изкуството. То е мое призвание и отражение на най-дълбокото в мен. Освен изпълващо радостно преживяване, то е още и отговорност към останалите. Според мен човекът на изкуството изпълнява особена мисия и трябва винаги да се стреми да бъде на висотата ѝ. Да си дава сметка какви послания изпраща и какви чувства събужда в хората.

С.Г.: Наричат те художник на Светлината. Откъде идва тя – от теб или от картините ти?
В.В.: Ако има светлина в картините ми, надявам се тя освен всичко друго да е и отражение на нещо в мен самия. Още като дете съзерцавах играта на светлина и сянка около себе си. Тя ме впечатляваше и радваше по необясним начин. По-късно започнах да се опитвам да я пренасям на платното и да ѝ дам смисъла, който постепенно открих. Светлината за мен е символ на доброто, на положителното в света. Тя е и докосване до Бог. Неслучайно в почти всички ранни религии слънцето е основен знак на божественото. Частица от първичната космическа светлина носи и всеки от нас в себе си. А психолгическата и физиологическа роля, която тя играе в живота ни е доказателство за особената ни връзка с нея.

С.Г.: Имената на изложбите, в които си участвал са показателни за твоите художествени и естетически критерии – „Дългият път към дома“, „(Не)възможното завръщане“, „Споделени пътеки“, „Равновесие“ и др. Какво е това, което ти дава баланс, за да запазиш равновесието – и в живота и в изкуството?
В.В.: Вярата в доброто, в положителните неща около нас. По природа съм оптимист и дори, когато край мен е тъмно или ми е тежко, не спирам да вярвам, че това е само етап, след който идва друг, с обратен знак. „И най-дълбоката нощ се бои от светлината на утрото“, казва героинята в един от любимите ми филми „Фонтанът“ на Дарен Ароновски. Житейското и творческото ми кредо е че вътрешният баланс е ключът към хармоничен и смислен живот. А той не е възможен без вярата в доброто начало на света.

С.Г.: Дъщеря ти вече върви по твоите стъпки в изобразителното изкуство, имате общи изложби – „Споделени пътеки“, „Есенна изложба-2020“ и др. Как новото арт-поколение споделя наследеното?
В.В.: Сегашните млади са продукт на своето време, което е различно от нашето. Така става с всяко поколение, то идва с нови идеали, нови очаквания, нови разбирания. Дъщеря ми Деспина не прави изключение. Това, което ме радва обаче при нея, е осъзнатия стремеж към духовното. Затова окуражавам желанието ѝ да рисува и пише, и подпомагам заниманията ѝ, с каквото мога.

С.Г.: Дълго ще се помни представянето на поетичния сборник „Сънебродница“ на Михаил Цветански през ноември, т.г., който е ваш общ проект. В него част от стиховете са инспирирани от твои картини и имат дълбоко художествено въздействие. Как се роди идеята и с какво те обогати съвместното ви сътрудничество?
В.В.: В подобни проекти съм участвал и преди. Поезията и живописта са много близки и съчетанието им усилва въздействието както на думите, така и на багрите. Стиховете на Мишо звънят на близка вибрация с онази на моите цветни търсения. Затова ми се видя естествено да направим тази книга заедно, Тя позволи на всеки един от двама ни да погледне творчеството си през очите на другия и да достигне до нова, различна публика. Нашето приятелство получи ново измерение, а творците в нас – ново вдъхновение. Надявам се, че това няма да е последния ни общ проект.

С.Г.: Третата ти книга „До твоя праг – преди да остареят чувствата“ съдържа 12 разкази, във всеки от който усещаме присъствието на любовта в различните й форми. Онази – вечната. Търсена и неоткрита, споделена и изгаряща, бушуваща и нежно въздигаща… С тази книга ти какво прибави към нея?
В.В.: За мен любовта е нещо много повече от отношенията между мъж и жена. Тя е основополагащ принцип на мирозданието, по който се движат планетите и атомите в тялото ни. И тази моя книга не подминава вечната тема за любовта. Но сега към територията ѝ добавям още – преклонението пред предците, свързаността с родовите корени, както и любовта към отечеството.

С.Г.: Какво е това, което все още не си нарисувал?
В.В.: Вярвам, че изкуството е пътуване, което дори да е започнало по някаква карта в преносния смисъл на думата, няма да спре до края на дните. То не е насочено към определено място (остров, територия), а се изразява в очакването и удовлетворението от самото пътуване. В по-реалистичен план – искам да направя нова серия рисунки с туш на голям формат, в които да продължа да изследвам магията на линията. Тези и други свои картини имам намерение да покажа напролет в Чикаго. А ако ситуацията позволява – и в София през лятото.

Интервюто взе
Снежана Галчева
за в-к „България СЕГА“

Присъединете се към нашите фейсбук групи:

Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited

Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago

Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited

Поканете свои приятели, познати и роднини да се присъединят също!
Споделете тези групи на Вашите фейсбук стени!

Благодарим Ви!
Екип на в. “България СЕГА”

The post ВАСИЛЕН ВАСЕВСКИ ПО ПЪТЕКИТЕ НА СВЕТЛИНАТА appeared first on "Bulgaria SEGA".

С.М.: Думите и мислите са най-големите оръжия, с които човек разполага за добри или за лоши цели. Съгласна ли си с този извод?
С.Г.: Да, съгласна съм напълно. Дори не можем и да си представим колко е силна енергията на думите – и на добрите и на лошите. А силата на мисълта може да променя пространството и материята. Като пример само ще дам ролята на молитвата, която е променяла много съдби към по-добро. И да не забравяме – един от най-важните вселенски закони е, че енергията следва мисълта. Затова нека мислите ни винаги да бъдат чисти, а думите – наситени с добронамереност. Защото те са еднакво важни и за този, който ги изрича и за този, за когото са предназначени. Нека обаче не забравяме, че и чувствата като гняв, раздразнение, завист и други подобни са също толкова разрушителни. Ще се убедим, че тези негативни емоционални преживявания и състояния са напълно излишни, само ако осъзнаем, че светът се движи по вечните вселенски закони, без значение дали ние, хората, ги харесваме или приемаме.

С.М.: Съвсем скоро излезе от печат новата ти поетична книга „Когато думите не стигат“. Какво представлява тя?
С.Г.: „Когато думите не стигат“ е четвъртата ми книга с поезия. В нея са включени 3 цикъла стихотворения, в които са намерили място много лични и изповедни откровения, размисли за живота, философията на съществуването ни, посвещения на приятели, връщане към спомените и детството. Има и няколко стихотворения, посветени на България.

С.М.: Защо нарече книгата си така? Не са ли точно поетите, които боравят с магията на думите и могат да намерят най-точните?
С.Г.: Много често ми задават този въпрос – защо книгата ми е озаглавена така. Неотдавна и в интервю с радиожурналистката Ани Костова от „Нощен хоризонт“ също говорихме за това. Наистина поетите боравят с мъдростта на словото и чрез думите се създава самото космично мироздание. Силата на енергията, скрита в думите, наистина може да създава и да руши. Със силата на мисълта се променят и физическите пространства. Но не за това искам да говоря. Искам да кажа, че дори и зад тази градивна сила се крие нещо друго – необяснимо и неуловимо. И то е в силата на мълчанието. На тишината. На Изток казват, че „мъдрецът се познава не по това какво е казал, а по това какво е премълчал“. Защото, когато не можем да намерим най-точните думи, потъваме в тишината, която говори вместо нас. Тогава сърцето и душата притихват и се сливат с безкрайността, усещаме връзката с онова велико всемирно цяло, от което сме част и което е част от нас. И човек се смирява, защото  осъзнава величието на Божественото. Ако не се докоснем до него, думите, изречени от нас, са нищо…

С.М.: Кога ще можем да прочетем стихосбирката ти?
С.Г.: Засега няма да бъде предоставена онлайн. За съжаление заради рестрикциите и ограниченията в пътуванията, официалното представяне се отложи, което беше планирано за м. ноември тази година в София. За кога –  никой не може да каже. Части от нея може да се намерят на ФБ-страницата ми. Иначе книгата се намира в София и използвам възможността отново да благодаря за професионалното полиграфическо изпълнение на издателство „Мултипринт“, както и на майстора на лиричното слово – поета Димитър Христов – редактор на стихосбирката и автор на предговора.

С.М.: Живеем в материален свят и материална държава. Има ли дефицит на духовност?
С.Г.: За съжаление колкото повече човек работи за материалното си осигуряване, толкова повече се отдалечава от духовните си потребности. Те някак си се изплъзват в надпреварата с бягащото време и все повече губят скоростта на състезанието. Защото за духовните неща е необходимо да се спре, да се потъне в тишината на заобикалящия ни хаос. И там да се чуе гласа на сърцето. Мисля че все по-малко хора изпитват потребност да спрат това надбягване.  Българите в САЩ и специално в Чикаго обаче, имат невероятната способност да съвместяват и двете неща в този труден маратон. В изключително тежката за оцеляване година, точно духовните устои бяха тези, които даваха надежда. Много представители на българската културна общност в Чикаго дадоха своя принос за това – появиха се нови книги – стихосбирката „Сънебродница“ на поета Михаил Цветански, романа „Корени“ на Василен Васевски, поетичния сборник „Когато думите не стигат“ на Снежана Галчева, Алманаха „Любослов“, издание на Лигата на българските писатели в САЩ и по света и др. Издаваха се книги, организираха се художествени и фотографски изложби, он-лайн поетични четения, среща разговор между представители на различни изкуства и жанрове. Ще подчертая също и ролята на електронните сайтове за култура и на медиите.

С.М.: Ако имаше магическата сила да промениш нещо в света днес, какво би направила?
С.Г.: Ако Джани Родари подаряваше надежда на хората, то аз бих отворила за всички прозорец към Светлината. Светлина, която да отвежда към дълбините на душата. Ако всички хора излъчваме Светлина, мисля че на света друго не му е нужно, защото тогава той ще живее по законите на съвършенството.

С.М.: Кога да очакваме следващата ти книга?
С.Г.: Публицистичната ми книга „В десет въпроса“ е готова за печат и може би съвсем скоро ще се появи. В нея е събрана поредица от интервюта, излизали във в-к „България СЕГА“ в Чикаго, през последните три години. Събеседници са поети, писатели, художници, музиканти, артисти и други творчески личности. Редактор и автор на предговора е Георги Н.Николов – литературен критик и историк. Той е от онези неуморни творци,  който с много ентусиазъм успява да открие и популяризира българските поети и писатели по света. Както търсачът на съкровища събира скъпоценни камъни, така и Георги Николов с всеотдайност издирва по света българските творци на словото, живеещи на няколко контитента. Тази книга я има и благодарение на това, че в-к „България СЕГА“ предостави възможността, тези откровения да достигат до българските читатели в САЩ, Канада и Европа. Поднасям моите най-сърдечни благодарности! В САЩ и Канада няма друг вестник, който дава възможност да се  популяризират по този начин българските творци по света.

Интервюто взе
Светлозар Момчилов
в-к „България СЕГА“

The post ИЗМИНАЛАТА ГОДИНА – ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА СНЕЖАНА ГАЛЧЕВА appeared first on "Bulgaria SEGA".

Снежана Галчева
за в-к „България СЕГА“

The post EMBRACE THROUGH POETRY: Среща на български поети в САЩ appeared first on "Bulgaria SEGA".

Срещата бе организирана от Българския културен център за Пенсилвания, Ню Джързи и Делауер (БКЦ) и Лигата на българските писатели в САЩ и по света (ЛБПСС). Модератори на срещата бяха Ивайло Христов, Пламен Кръстев и Людмила Калоянова. Людмила благодари на участниците за ентусиазма, с който откликнаха на идеята да се включат със свои творби:

„Събрала ни е поезията, а тя наистина умее да свързва и докато ни подканя да оголим душите си, ни помага да открием себе си в другите, да излекуваме раните и да намерим истинската си същност.

Това е особено важно в моменти като сегашния, когато физическите разстояния определят отношенията ни с другите. Поезията е в състояние да изгради мостове от думи и чувства, да елиминира разстоянията и да отхвърли всякакви ограничения. Тя е начин – чрез силата на думите и словото на душата – да изтласкаме тъмното и призовем светлината и любовта“.

Какво прегръщаме, до какво се доближаваме чрез поезията? Как творим далеч от родината – или родината е само една, тази на словото и духа? Пишейки на родния език зад граница, променяме ли духовните измерения на България?

Участниците в тази уникална поетична среща се опитаха да споделят мисли и да отговорят на тези и други въпроси, свързани с ролята на поезията.

Свои стихове прочетоха поетите Васил Славов (Питсбърг, Пенсилвания), Людмила Калоянова (Питсбърг, Пенсилвания), Кремена Кирилова (Атланта, Джорджия), Снежана Галчева (Чикаго, Илинойс), Калина Томова (Чикаго, Илинойс), Михаил Цветански (Чикаго, Илинойс), Бойко Антонов (Вашингтон, Окръг Колумбия), Даниела Найбърг (Сиатъл, Вашингтон), Нели Тончева (Вирджиния Бийч, Вирджиния), Катерина Стойкова (Лексингтън, Кeнтъки).

Людмила Калоянова
за в. “България СЕГА”

The post “Поетична прегръдка” в САЩ appeared first on "Bulgaria SEGA".

 НА МАЙКА БЪЛГАРИЯ

 Седя сред Родопите, гледам към Рила –

в слънце окъпани снежни била.

Какви ли съкровища други стаила

е моята родна, вечна земя?!

Поглеждам встрани и съзира ме Пирин –

далечен, изправен и горд, и велик,

мощен Балканът зад мен се издига,

“Аз съм във Рая!”, напира в мен вик!

Майко! Българийо! Вечна и свята!

От обич синовна ти свивам венец,

нося духа ти – да види земята –

името българин значи боец!

Клетва в олтар от цветя ти обричам,

в храм от гори ти прошепвам обет,

вечно аз родна земя да обичам,

името твое да славя навред!

Никога свойта земя да не хуля,

българин щом е от чужд наранен

и зад безбрежни пространства прокуден,

брат по Родина да бъде за мен!

Ние ще пазим завета ти свиден

в зима духовна и нравствен потоп,

силни да бъдем във дни на обида,

в бури жестоки да бъдем народ!

Нека тогава за нас някой каже –

Бедни ще страдате век подир век –

Гордо ще вдигнем глава, ще покажем –

Името българин значи човек!

 ***

 ТАМ…

Небесното синьо, прегърнало нежно

гористозелената шир,

Поляните вечни с наметките снежни,

Кристален божествен ефир!

Разстила лъчите си слънцето, сгрява

планинския въздух – силен и свеж,

душа се преражда, сърцето изгрява

на ранната зима сред нежния скреж.

Блести синевата! Ухае гората!

Зелен е кожухът на дивния свят.

Сърце се преражда, полита душата

във храма природен, безбрежен и свят!

Вятърът леко танцува и гали

игличките, шумата паднала вниз,

напява с мек порив гората и пали

благ огън в душата планинския бриз.

Отпиваш дълбоко магията въздух,

нехаеш, че цвят има гаснещо-сив,

щастлив си отново, че там си и волен

се радваш и тръпнеш от туй, че си жив.

 ***

 НА КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ

Безбрежен свят, орел във полет, смълчан монах сред планини,

това съм аз – Бориса Първи, във Бога вречен Михаил.

До тук вървях, по път трънлив, понесъл своя кръст и орис

и всеки светъл лъч платих със сила, чест и тъмна горест.

Усоен мрак бе вкопчил нокти в угроза тягостна отвред,

потънал във мъгли отровни бе българският път напред.

Препусках в каменни пустини и молих Тангра аз за знак,

в Родопа в хлад и горска прелест молитви към Перун шептях.

И дваж сърцето ми съсече гръм страшен от всевечното небе,

и в жертва скръбна аз принесох другари стари и дете.

Горя душата ми на клада, крещях безмълвно ден и нощ,

но зад гърба ми бе държава, корав и жизнен, млад народ.

Поведох ги към светлината и изгрева на бъдни дни,

покръстен с вярата пресвята на мъченика – Божи син,

Пламтях и тихо се смирявах, пях псалми, яростно ръмжах,

до края своята Голгота покрит със рани извървях.

Камбанен звън, път нов и светъл, светия дух, отец и син

тих храм издигнаха у всеки, възторг и блян неустоим.

Плющят хоругви, меч и брони, запяха моите войски,

на вси страни, на изток, запад, държавата ми Бог благослови.

Не спрях до тук, не спрях да бродя, във мрака със изопнат лик,

пет сенки, пет светци в неволя, с масло за новия светлик –

завет от букви, от Светите братя, за словото Христово – роден глас,

мъже достойни, пет души от злато – пресрещнах, паднах на колене аз.

Заплаках, силата усетих, коленичиха те до мен

и книги вдигнахме в ръцете, на писмената наши плен.

Тъй продължихме, озарени – народ, учители и княз,

те полетяха преродени, а всеки грях изкупих аз.

Вървях до тук, до сетний заник, отрова и величие видях,

за всеки нещо аз намерих, покой за мене не успях.

Сърцето ми – горя и стена, но вплетох Бог във всеки стон –

всесилно делото ми свети – след мен изгрява Симеон!

Автор: Георги Връбчев

Материала подготви
Снежана Галчева
за в-в „България СЕГА“

The post ГЕОРГИ ВРЪБЧЕВ – ИЗБРАНИ СТИХОВЕ appeared first on "Bulgaria SEGA".

***

                                                   МЛАДОСТ

Живеем с усмивка, млади сме още,

макар и животът да вплита в косите сребро.

Щом да рисуваме можем в сънища нощем,

а в деня да градим с любов и с добро.

И без причина, когато се смеем,

и мечтите танцуват в сърцата ни, лудо.

Млади, защото още умеем,

да бъдем в живота на някого чудо.

И сме щастливи от всичко навън,

което е топло, светло и радост ни носи.

Живеем наяве, мечтаем насън,

говорим, без излишни въпроси.

Ще бъдем на тъмно и тихи в безкрая,

когато си тръгнем от белия свят.

Докато сме живи, млади сме, зная,

нека споделяме, дори с непознат.

В живота не може да се мълчи,

дори старостта да ни носи умора.

Младостта е в сърцето и в тези очи,

които говорят с любимите хора.

***

БЕЗ ГРИМ

Така те харесвам – без грим, без червило,

лицето ти истинско, ме прави щастлив.

Там животът изписан с душа, не с мастило,

щом те прочитам, чувствам се жив.

Бръчици виждам от радост, тъга

от усмивки, от болка, дори от любов.

Понякога плачеш, но след дъжд е дъга,

под която да мина, съм на всичко готов.

А понякога, толкова силно се смееш,

че дори слънцето да залезе забравя.

Любовта ми към теб на люлка люлееш,

по-силно се влюбвам, какво да направя.

Така те харесвам – без червило, без грим,

естествена – толкова красива.

Дори далеч един от друг да заспим,

чувствам се жив, щом си щастлива.

Автор Явор Перфанов

Магериала подготви
Снежана Галчева – Председател на Салон
за българска култура и духовност – Чикаго
за в-к „България СЕГА“

The post Избрани стихове от ЯВОР ПЕРФАНОВ – поет, писател, композитор appeared first on "Bulgaria SEGA".

                                                        Планимир Петров  

Преди  няколко години, в една късна есен, замръкнах аварийно в подбалканското градче К. Фирменият автобус, с който пътувах за Варна се повреди, и лека-полека на първа скорост пропълзяхме до центъра. Другите пътници останаха по местата си или по столовете на  близката механа да чакат нов автобус за продължение на пътуването, пък аз реших да погостувам на Момчил – набор и приятел от  казармата, с когото не бях се виждал от десетина години. И не бях го чувал от онова кратко и тъжно обаждане по джиесема преди четири години, когато  от вълнение не можа да довърши съобщението, че спешно се върнал от Гърция, за да погребе жена си Гергана. Доста се двоумих, дали да му отида на гости, има ли смисъл със спомени да възкресявам мъката му, но  все пак старото приятелство се оказа по-силно и със свито сърце се запътих към дома му…

Изненадата му от неочакваната среща беше голяма, прегръдката ни – бурна и продължителна, радостта му – видима. Само дето очите му не можаха да удържат сълзите, че и моите очи се просълзиха. Може би защото  нямаше как да не се разстроим от печалния факт, че двуетажната къща беше някак си далечна и празна без Гергана. Красивата, откритата, чернооката Гергана, която беше духовната връзка между нас, по-силна от  тригодишното войнишко приятелство…

След обичайната почерпка за „Добре дошъл, наборе!” и разговорката за текущото ни житие-битие, докато в един момент  вдигах чашката и погледа си към отсрещната стена, сякаш токов удар ме порази и едва не разлях първака, с който  стопанинът ме черпеше. Стъписах се, защото от книжната етажерка, от една сувенирна чаша, ме гледаха в упор светлите, големите черни очи на стопанката и сякаш ми се усмихваха, както е било при всяка наша среща.

– Ти какво така!? – забеляза учудването ми Момчил, после тъжно добави: – Може да е сантиментално и шантаво, но тези две големи черни, гръцки маслини… сложил съм ги в спирт, повдигнати към средата на чашата… те ме гледат с очите на Гергана… тъй като са събрали в себе си последните две години от моето… пусто да опустее гурбетчийство!

Задави се от вълнение, избърса с пръст първата натежала сълза, преглътна втората и започна да разказва кое, как и къде се е случило…Това е всъщност една съкровена, лична, мъжка изповед, която вече се превръща в тъжна легенда за част от принудителното ни гурбетчийство и нашето Ново време…

… Залюбили се Момчил и Гергана, любили се две години, на третата се взели –  с  вяра, обич и труд  свой дом и семейство да  градят. Още в моминството си Гергана била болнава, но това не попречило на Момчил още повече да я обикне и да се грижи за нея, както майка и баща й не са се грижили. Когато в първите години на Промените половината  здрав и читав град хукнал към далечната чужбина, я от любопитство, я от мизерия пари да печели, друг живот да живее, Момчил и Гергана останали в града. Къща на два ката на гол терен да строят, деца да  отглеждат, с беднотията и болести да се борят. В първите семейни години, болестта сякаш се изплашила от мъжката сила на бащата, пожалила хубостта на майката и  невинността на децата, побягнала от недостроената къща, някъде далече-далече към горите Тилилейски.

Минали няколко години в мир и сговор, в труден, но  щастлив семеен живот. Нов вятър задухал и в подбалканското градче. За едни носел реституционно бащино имане, къщи, дюкяни и ниви, за други – заповеди за уволнение, безработица, тревоги за насъщния. Този вятър донесъл заповедта за уволнение на Гергана „заради честите отсъствия поради болест и майчинство”. Съкратен бил и Момчил от Пътното строителство, за да стане за цяла година почетен клиент на „Социалните грижи”. С допълнителна работа на частно, тук-там в града и съседните села, Момчил все пак връзвал оскъдния семеен бюджет. Но дошло и още по-лошото: оня вятър откъм  голямата равнина върнал и коварната болест на Гергана.

Чудел се и маял Момчил какво да прави, как да спаси от убийствената мизерия децата, как да търси пари за скъпите лекарства, на кой Господ да се моли, в кой лъскав офис на новите чорбаджии да си изплаче мъката, макар че бил горд и корав балканджия. Съветвали го някои близки да замине с някоя циганска група към Германия или Испания, но той тревожно мълчал и само на ум си повтарял: „А как да оставя тая болна жена, тези две малки деца…тая недостроена къща?” Жената като че ли чувала тези неизречени мисли и веднъж го изненадала до просълзяване:

– Ами…щом няма друг начин… Не ме мисли, скъпи, виждаш…аз съм вече на доизживяване…От тая болест няма отърване, има само излишни харчове… Иди и ти в Гърция, чувам нова група сбирали за бране на маслини… Не мисли за мене – гледай за децата…

Противил се известно време той, не бил съгласен, но все пак… склонил. Заради децата, заради нея, заради къщата. Работил в Гърция близо две години – бране на маслини. Дълъг и тежък бил работният му ден, с много трудности и лишения, незаписани в договора, но какво да се прави, търпял. А в малкото си свободни часове не бил като другите: отлъчвал се, затварял се в стаята и в себе си. А след всяко обаждане  по Джиесема от родния дом – предавал се на гурбетчийската си мъка и отивал да я дави с узо или критско червено вино. В най близката таверна и все на една и съща крайна маса сядал. Винаги с порция маслини и бутилка с един и същ етикет. И винаги само на север гледал! А когато по невнимание разливал чашата си – и узото, и виното все към северна посока потичали… С никого не говорел, гледал замислен големите черни маслини, за да не се отлъчва и в мисълта си от  големите черни очи на Гергана. Бил глух за гърмящата музика, сляп бил и за  сиртакито, което се вихрело на танцовата площадка.

Всяко следващо посещение се повтаряло едно към едно. До оная вечер, когато македонката, певицата на заведението, която му била хвърлила око  отдавна, по своя инициатива обявила, че посвещава следващата си песен „Йовано, Йованке” на „върло харния муж из бугарско, зовещ се Мо-мчил”.

И замлъкнала цялата таверна. Замлъкнали даже среднощните  дежурни гларуси на покрива. Събрал Момчил върху себе си всички любопитни и пиянски погледи, смутил се от този неочакван интерес, не знаел  накъде да си дене погледа и ръцете… И точно когато, гласът на певицата, подсилен от  техниката, достигнал чак до брега, мобилният телефон на Момчил позвънял продължително. Вдигнал го той с тревожно предчувствие към ухото си, за да чуе  плачливия, разпокъсан глас на балдъзата си, която му съобщавала, че Гергана е починала…

– Разбираш ли сега, скъпи мой приятелю – каза след  дългата финална пауза домакинът, – защо съм спиртосал тия  две маслини в чашата?

– Разбирам… – едва-едва промълвих, все още хипнотизиран от  разказа му.

– Но не, не само, за да ми напомнят големите, черни  очи на Гергана! –допълни оживено домакинът. – За мене те са нещо като черния талисман, като черната мъка на това наше  ново  гурбетчийство, разбираш ли?

——————————–

Снежана Галчева
За в-к „България СЕГА“
сн:pb

Присъединете се към нашите фейсбук групи:

Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited

Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago

Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited

Поканете свои приятели, познати и роднини да се присъединят също!
Споделете тези групи на Вашите фейсбук стени!

Благодарим Ви!

Екип на в. “България СЕГА”

The post ДВЕТЕ ЧЕРНИ МАСЛИНИ… appeared first on "Bulgaria SEGA".

Кръстникът ракуните ги преселва. Казват, че тези животинки, ако не ги откараш поне на 25 километра от там, където си ги хванал, си намират пътя обратно към старите дупки. Та, кръстникът ги качва на колата, завива клетката с платнище, за да се успокои ракунът малко, и го кара поне на тридесет километра от дома. После изважда клетката от колата, постави я на земята и внимателно отваря вратичката. И ето ти на – ракун-емигрант!

При мен един ракун взе да рови под бараката, където си складирам селскостопанските инструменти, и аз реших да се заема с траперство като кръстника. С учудване обаче разбрах, че в магазините са свършили капаните. Едвам се снабдих с един. Много хора се оплаквали и купували капани, да се отърват от ракунската напаст.

Едно от хубавите неща в Америка, поне за мен, е възможността да живея близо до природата. Израснал в София, виждах естествена природна среда предимно на село през лятото. И тя също бе култивирана от човек, разбира се, но поне там имаше полски цветя и диворастящи дървета и храсти. Диви животни, обаче, нито бях виждал, нито знаех нещо за тях. Детските приказки ме убеждаваха, че катеричките, костенурките, зайчетата и сърничките са положителни герои, а вълкът, лисицата и бухалът отрицателни. Животът близо до природата ме научи, че няма положителни и отрицателни животни и растения. Заекът няма да те нападне, но ще ти изяде младите разсади, ще ти прегриже лозата, когато е още малка и немощна, ще ти нападне зелките и салатите, ако не ги защитиш с мрежа. Катеричката ще ти рови по цялата градина, та ще влиза и по саксиите, сърната ще ти яде доматите, боба, царевицата, а костенурката може и пръст да ти отхапе, ако е от рода на snapping turtles. Те не са лоши, а просто нормални животни със своите си навици, интереси и инстинкти.

След многобройни набези в градината ми се усетих, че мисля с умиление за соколите, бухалите, вълците и лисиците. Те поне със сигурност няма да ми нападат доматите.

Нищо не е вечно, освен вечното равновесие. Една година се намножиха жабите, а на следващата дойдоха чапли и жабите понамаляха. Тази година има безброй катерици и зайци, и гледам – високо в небето обикалят доста соколи. Един даже ме подгони и мен, защото по невнимание се бях доближил прекалено близко до гнездото му, в което тогава имаше малки. Така и аз, със своята зеленчукова градина и невнимателните си постъпки, съм част от същото това равновесие, независимо дали го разбирам или не. Размножават се зайците и ето ги соколите, за всяка жаба си има чапла, която мисли за нея с умиление. Самопровъзгласилият се цар на природата, а всъщност нищо повече от мутирала маймуна – човек, тази година води война с някакви си трийсет хиляди рибонуклеинови бази, подредени в двойна спирала, за които ти трябва най-мощният електронен микроскоп, за да успееш да ги видиш. Цар на природата ли? Трънки и глогинки. Просто част от равновесието. Не по значим от някой ракун, например.

Тази година очевидно е златното време на Ракуна. Чак капаните в магазините свършиха. Толкова са се размножили. Защо? Не знам. Не знам нищо за ракуните. Просто знам, че тази година равновесието е в тяхна полза. Е, няма само ние, хората, да се размножаваме! Все някога трябва да дойде денят на Ракуна. Не само се е размножил той, а има шанс и да попътува. Ние, хората, с нашите понятия за добро и зло, днес сме толкова инфантилни, че нямаме душа честно да го убием, ако ни пречи. Ние ще го преместим от мястото, където живее, без нищо да знаем за него. Така може да обричаме него или поколението му на гладна смърт, но в незнанието си се гордеем със себе си и се чувстваме по-добри.

Сигурно му е важно на ракуна да живее точно там, където живее. Иначе защо ще се връща обратно, даже от двайсет километра разстояние? Трябва да го откараш на разстояние, по-далечно от двайсет километра, за да не се върне. И той няма да се върне не, защото не иска, а защото не може вече да намери пътя обратно. Може би в обиколките си за храна ракуните обикалят двайсет километра околовръст и затова намират пътя си обратно до дупката?

На колко километра трябва да откараш човек, за да не се върне обратно по родните места? Ето, аз съм на десет хиляди километра разстояние от родния дом. Свикнал съм тук. Познато ми е. Родният дом вече не е същият. И все пак ме тегли натам. Като някакъв ракун ме тегли обратно към мястото, където съм се родил. Страшно е като си помисля, че децата ми ще ги тегли по същия начин към мястото, където ние ги отгледахме – Фишерс, Индиана. Жена ми я тегли натам, където отидат децата. Разбираемо. Ако достатъчно дълго живееш с някого, идва момент, в който разбирате колко много се различавате. В същия момент разбирате и колко е невъзможно да живеете един без друг. Срастнали сте се. Даже и, когато се карате, сте се срастнали. Все едно да се караш с дясната си ръка и тя да се кара с теб.

Наближава Денят на Благодарението. На този ден новопристигналите колонизатори на Новия свят благодарили на местните индианци, че им помогнали да оцелеят и не ги оставили да изпукат от глад през първата година на емиграцията им. Индианците сигурно също са се чувствали силни и добри от тази си постъпка. Разбира се, тези индианци не са знаели, че европейците в идните години ще избият милиони от тях, посредством докараните вируси и бактерии, както и просто затрелвайки ги, като животни. Не са знаели, горките добри и сили индианци, че ще бъдат натирени в резервати, а потомците им бавно ще деградират и изчезват в модерната Америка на белия човек, под влияние на алкохола, наркотиците и социалните помощи.

Интересно защо младите американски либерали се грижат толкова много за гейовете, емигрантите, тюлените и китовете, вместо да се заемат да спасят от изчезване народа, който е подал безкористно ръка на техните предци преди четиристотин години? Сигурно защото индианският въпрос е стар и омръзнал на всички. Много по-лесно е да възродиш черния въпрос в Америка, отколкото да говориш за проблемите на индианците.

Вирусите навремето завоювали Америка за белия човек. Че как иначе няколко десетки хиляди преселника, та било и въоръжени с мускети, са се преборили с над двайсет милиона индианци, на собствената им територия?

Същите тези вируси днес затвориха Америка на белия човек. Напъхаха го в миша дупка този цар на природата и го накараха да се тресе от страх при всяко кихане. Вирусите добри ли са или лоши? За индианците вирусът на едрата шарка е бил краят на цивилизацията им. За белите е бил помощник и приятел, подарил им цял един континент, да се развиват и размножават на него. Докато можели да се придвижват все по на запад и да заселват пустеещи земи, за белите, пък и за черните, Америка е била страната на безкрайните възможности. Тук социалните лифтове са работели с такажа сила, че довчерашният престъпник, роб или преследван от закона сектант е можел да достигне най-високите върхове на власт и богатство.

Е, земята свърши. Няма вече ничия земя в Америка. От началото на миналия век няма. Взеха да спират, ръждясали, и социалните лифтове. Управляващата класа се затвори в себе си и взе да застарява. Каква е разликата днес между Американския сенат от 2020 г. и Политбюро на КПСС от 1980 г.? Същите тресящи се маразматици, хванали се за властта с кокалестите си пръсти. Нищо ново под слънцето.

И за какво беше цялото това емигранство? Да се насадя от едно гериатрично политбюро на друго? Да могат децата ми да се докажат в поредната безмислена „Перестройка“? Либерали-шмебирали, същите комсомолски деятели, ламтящи да грабнат властта от старците и да се затворят самите те в нея, ако може завинаги.

Е, какво толкова. Децата ми ще се оправят някак си. Нали аз се оправих. Просто е тежко да разбереш, че човек не се учи от грешките на другите, а само от своите собствени. Децата ми ще спасяват гейовете, черните и емигрантите, макар че те имат нужда предимно от спасение от самите себе си. Индианците ще проклинат глупостта на предците си по време на първия Ден на Благодарението. Вирусите ще си вземат своето и ще се упокоят, а на тяхно място ще дойдат други вируси, които ще бъдат врагове за едни и приятели за други. Ракуните ще продължават да си ровят дупките и да се стремят обратно към тях, както застаряващ български емигрант се стреми към България.

Знаете ли какво? Няма да ловя и да преселвам моя Ракун. Нека си живее, животинката. Да си живее под бараката, да си отгледа малките и да си отиде по живо, по здраво там, където се е родил. Майната и на бараката! Да пропада, ако ще!

Виктор Хинов

The post Златното време на Ракуна appeared first on "Bulgaria SEGA".

„Обичам планината… Защото е като живота – ту красива, ту страховита, но никой не се отказва да я посещава, само заради трудностите! При поход, често умът се освобождава от оковите, избистря мислите си, схваща кристално ясно нещата! Всяка
история, вкарана в рамката на природна картина, ще изглежда красива! Там няма фалш, или следваш пътеката, или тръгваш по скалите! Дори Яворов има любима поляна в Пирин, днес наречена на него, оттам е съзерцавал света.”

Приключенският роман “Преследването или седемте дни на дервиша” е първата книга на Симеон. В нея авторът е поставил темата за прошката, неочакваните обстоятелства в живота, смъртта… Един баща търси изоставената си на младини дъщеря, за да ѝ поиска прошка, когато научава, че внучката му е отвлечена от разбойници, за да бъде продадена като робиня. Принудени от обстоятелствата, баща и дъщеря се съюзяват и тръгват да я спасяват. Преследването в планината ще ги срещне в поредица от премеждия с неочаквани съюзници и врагове и неусетно ще ги сближи. Но дали смъртта ще ги подмине?
Написана увлекателно и изпълнена с много напрежение и драматични обрати, книгата връща на българския читател един малко познат и неразвит в българската словесност литературен жанр – жанра на приключенския роман.
Ето какво споделя още Симеон Ботев:

„Винаги съм искал да напиша книга…
И дойде моментът нескромно да се похваля, ТЯ БЕШЕ ИЗДАДЕНА! За което благодаря на ИК „Жанет-45“, на госпожа Божана Апостолова и екипа ѝ, както и на Йордан Велчев – редактор. Ако обичате приключенията, планината Пирин, мирис на барут; ако се питате какво може да се е случило в Банско през лятото на 1875 година, то четивото вероятно ще Ви заинтригува. Беше ми омръзнало да слушам какви кротки хорица са били българите в навечерието на Априлското въстание. И реших да опиша този интересен период по красивите и диви наши планини, населявани тогава с разбойници и диви зверове, където царували още по-диви нрави; а куршума и ятагана често са били използвани от всички, кръстосвали земите ни: от българи (православни, протестанти и мюсюлмани), турци и юруци, власи и каракачани, албанци и цигани…“

Нека да пожелаем книгата да достигне до повече читатели и тя да намери всеки един, който иска да отгърне и да надникне малко във времето назад. На автора честито и в очакване на нови вълнуващи „преследвания“ през полето на историята.

Снежана Галчева
за в-к „България СЕГА“

The post СИМЕОН БОТЕВ И НЕГОВАТА КНИГА “ПРЕСЛЕДВАНЕТО ИЛИ СЕДЕМТЕ ДНИ НА ДЕРВИША“ appeared first on "Bulgaria SEGA".

Поводът за срещата бе новоизлязлата стихосбирка на Михаил Цветански „Сънебродница“, в която заедно със стиховете, се предлага и естетиката на художественото майсторство – книгата е умело съчетана с импресиите на художника. Не случайно част, от стиховете са инспирирани от картините, а художникът е вдъхновен от стихове на поета, за да сътвори някои от творбите си. Така словото оживява в картините, а форма и цвят допълват написаното.
Домакин и организатор на събитието бе център „Българика“ в Маунт Проспект – едно място, в което се дава изява на българската културна общност в Чикаго и се провеждат интересни събития. Срещата бе съобразена с изискванията на мерките за сигурност, което не попречи на присъстващите да се насладят на създалата се атмосфера. Книгата бе представена от Снежана Галчева – председател на Салон за българска култура и духовност, която запозна аудиторията с авторите, със съдържанието на книгата, както и с дълбоко емоционалната и неспокойно търсещата личност на поета. Самият той сподели радостта си от това, че „Сънебродница“ вече не е само мечта, а се е появила на бял свят, въпреки неговите съмнения и страхове. Благодари на всички, които са помогнали да я има тази книга – на хората, финансово подпомогнали този проект, на редактора и специално на Василен, който е не само оформител, но и му е помогнал да открие най-точното заглавие. За да я има „Сънебродница“ в този вид, особена заслуга има и майсторът на четката. Василен също сподели своето задоволство от появата на книгата. За него този общ проект е бил съвсем естествен, защото познанството им с поета е от години. Време, през което разбирането им за изкуство, е кристализирало в създаване на стихосбирката.

Много интимно-творческа атмосфера се създаде със зададените въпроси към поета. Той отговори откровено и развълнувано. Според него големите хора трябва да имат и големи мечти. А къде по-добро място от осъществяването на тези мечти от мястото, където живеем – САЩ. Отговори откровено и на въпроса къде повече се чувства в свои води – в реалния или измисления свят на поезията и как поддържа равновесието на живота между двата свята. Накрая поетът изненада всички, а както той каза най-вече себе си, с това че съвсем естествено „грабна“ китарата и изпълни няколко авторски песни. Да, защото изкуството няма граници – той освен, че е ваятел на словото, душата му е отворена и за музиката. Но тъй като за поезията не се говори, а се слуша, имахме удоволствието да чуем избрани стихове от „Сънебродница“ в изпълнение на поетесата Калина Томова и актьора Красимир Андонов. Харизматичното присъствие и глас на актьора помним от почти всички знакови събития, провеждани сред българската общност през годините в Чикаго. А лиричният глас на Калина накара картините от стиховете да оживеят. Тези няколко часа бяха едно бягство от реалния свят – бягство в магията на поезията, музиката и красотата на словото. Защото само чрез изкуството можем да запазим фантазията на детското в нас и да го съхраним в реалния свят. За неповторимата атмосфера в тази вечер допринесе и великолепната музика, изпълнена на цигулки от Теодора и Десислава – чаровното дуо – Туин Виолас. Не за първи път те радват българската културна общност в Чикаго с професионалните си изпълнения и артистизъм.
Накрая си казахме едно „Наздраве“ за непреходните неща в живота, но разбира се и за именника – Михаил, на когото честитихме имения ден малко по-рано, но за това пък от сърце!

Снежана Галчева – председател на Салон
за българска култура и духовност,
за в. „България СЕГА“

The post НИЩО НЕ МОЖЕ ДА СПРЕ СВОБОДАТА НА МИСЪЛТА И ПРАЗНИКА НА ДУШАТА appeared first on "Bulgaria SEGA".