Песента на Виктор от Ню Йорк просълзи десетки хиляди българи по света (ексклузивно интервю & Video)

Начална страница | САЩ и Канада | САЩ Източен Бряг | Песента на Виктор от Ню Йорк просълзи десетки хиляди българи по света (ексклузивно интервю & Video)
image

За два дни „Откъснатите цветя на България” бе гледана 100 000 пъти в YOU TUBE, а в социалните мрежи получи хиляди харесвания и коментари

Как да направиш видео, което да се гледа от десетки хиляди хора е въпрос, на който ежедневно милиони хора по света търсят отговора. Едва ли 8-годишния Виктор си е задавал този въпрос, когато е композирал песента  „Откъснатите цветя на България”.

Това, обаче, което можем да кажем със сигурност е , че с тази песен той изразява своята чиста детска любов, към страната където е родена неговата майка и където почиват дедите му.Тази простичка детска песен със силен текст „хвана за гърлото“ българите, които се намират далеч от Родината си. Тя разплака техните роднини и приятели, които продължават борбата за своето съществуване в България. Трогателен е факта, че Виктор и неговите родители са направили всичко възможно песента да бъде записана имено в навечерието на националния празник на България. Това е един истински подарък за българите по целия свят, който те очевидно приемат с благодарност, макар и със сълзи на очите.

В. „България СЕГА“ се свърза за ексклузивно интервю с Кристина Велинова – майка на Виктор и съавтор на текста на песента „Откъснатите цветя на България”.

СМ:Кога забелязахте музикалния талант на Виктор?

КВ:Ако трябва да се въщам назад във времето, мога определено да кажа, че Виктор пропя преди да е проговорил напълно. А той проговори рано. На годинка и нещо вече говореше с изречения. По това време негова страст бяха камиончетата за сладолед, които лятото преминаваха по улицата. Всичко се хвърляше, ако си бяхме в къщи, трябваше да сме на прозореца, ако се паднехме навън, се налагаше да тичаме след сладоледаджийницата. Не, той не ядеше сладолед на година и половина! Тичахме след хубавата латернена музика. И я пеехме...

На година и 8-9 месеца беше, когато в отдела за играчки в K-mart зърна детска китара. Ах... Какво се случи тогава! Грабна я, стисна я и не можахме да си отидем докато не се съгласихме да я купим. Едвам я измъкнахме от ръцете му, за да може касиерката да я скенира. После тази китара, която всъщност беше за 5+ години, не слизаше от ръцете му. Аз се плашех, защото струните бяха истински - да не би да се скъсат и да му извадят окото, затова разхлабих струните, но той си свиреше и така... 

СМ: Имате ли други музикални хора в семейството?

КВ: Да. Майка ми, бог да я прости, пееше много хубаво. Запомнила съм от детството си такава сцена: майка в кухнята - мие чинии, готви... И пее. Тя много обичаше да пее, а аз да я слушам... Когато се родиха Виктор, а после и Вера, непрекъснато им пееше. Така ги успокояваше. Иначе нямаме музиканти в семейството... Но никога не е късно да имаме. В родата, обаче имаме професионални музиканти. Небезизвестният Николо Коцев ми е братовчед, имам и племеница, която се занимава с рок-музика. Но това е съребрена линия. Аз и таткото нямаме музикални наклонности и макар и да отличаваме фалшиво от вярно пеене, познанията ни се свеждат до слушане на музика и нищо повече. 

СМ: Как се зароди идеята за песента „Откъснатите цветя на България“?

КВ: Ами... Ние не си ходим често в България... Докато ги нямаше децата, си ходехме всяка година... Но после разредихме и грубо ни се пада сега да се връщаме веднъж на три години. Виктор е бил в България преди да навърши две годинки, след това през лятото, когато беше на четири и половина и за последно през лятото на 2014. Някъде през април-май 2014 взех важното решение, че купуваме билети и за лятото ще сме там. Виктор и сестричката му Вера бяха много щастливи от това! Мисля, че това беше денят, в който окончателно купих билетите и им казах. Вечерта преди лягане, Виктор вече се беше изкъпал, а аз останах да изкъпя сестра му, докато той се приготвя за спане. Когато излязохме от банята, той ми каза: "Мама, измислих песен за България!" и започна да ми я пее... На мен ми стана едно такова мило и тъжно... А песента си беше хубава, въпреки, че това де факто беше един припев и не много гладък словесно куплет. Но затова пък си беше на български!

За тези, които се вслушват в произношението на Виктор, когато говори на български, трябва да кажа, че той е учил този език изключително и САМО от мен и от моята майка, когато беше жива - за времето когато ни гостуваше. Бащата на Виктор е руснак и всъщност децата ми са триезични, но руският им е най-слаб.

Та когато я чух, бързо взех таблета и я записах. Знаех, че не я ли запиша веднага, ще бъде безвъзвратно загубена, както многото други изпяти песни, които са изчезвали в небитието. Просто защото са били измисляни в неподходящо време и не съм имала възможност да ги запиша. Не запишем ли нещо веднага - край! Загубва се! Но тази я записах, а после изгладих текста и добавих следващите куплети. Появи се идеята на песента, която е дълбоко изстрадана в годините на разлъка с Родината. Тогава, мисля че през май 2014та я записах в изпълнение на Виктор зад къщата, но не използвах статив. Записът беше лош и помните ли - пратих ви я, а вие казахте, че можете да я излъчите по вашата телевизия в Чикаго - BG7 TV., но ще трябва да направим нов запис, който да не се тресе. Преди заминаването нямахме време за повторни записи и остана за по-нататък... Ето сега се случи това "по-нататък". :)

Четох някои коментари от типа: "Като толкова обичате България, елате си!" На тези хора бих казала - с удоволствие!! Само че няма да мога да изхраня децата си, нали знаете! Затова... Не искам това да избива на политика, в никакъв случай. Просто всички знаем какъв е животът в България сега... Това е и трагизмът и болката, която носим в сърцата си... Децата ми всеки ден ме питат защо не живеем в България... А аз - как да им обясня, че на ваканция е едно, а за постоянно е друго. Те ме уговарят: "Ние вече си имаме играчки и няма да искаме да ни купуваш там нови! Затова няма да трябва да харчиш много пари..." Не могат да разберат, че основните ни разходи не са играчките - но те само това виждат... :) 

СМ: Разкажете ни нещо от „кухнята“ на създаването на видео клипа към песента.

КВ: След като се върнахме от България, където децата под път и над път пееха песента и макар и не в студиен вариант, просълзяваха слушащите ги, аз реших, че е крайно време Виктор да получи някакво музикално образование така, че да може поне да записва това, което е в главата му. Тогава намерихме учителя му по музика Александър Чазов (Това е уеб сайта на учителя  - http://www.starvocal.com ), който за мен е един невероятно ерудиран чист и светъл човек! Не само, че е един блестящ професионалист и педагог, който умее да поддържа вниманието и интереса на едно доста активно дете като Виктор, но и човек влюбен в музиката с много силно творческо начало. На първия урок помоли Виктор да му изпее нещо и понеже през лятото той беше забравил всичките песни, които е знаел преди, взе, че му изпя песента за България. Александър я хареса веднага и видя потенциала в нея, въпреки, че думите нищо не му говореха, тъй като е руснак... Така започнахме работа по песента... Александър можеше да я претупа, да направи минимума - едно пияно, малко барабани и готово. Но той даде всичко от себе си, месеци наред мислеше по аранжимента, прибавяше инструменти, дори и гайда намери, за да придобие песента български колорит... На един етап стана ясно, че това не е песен, която да бъде изпята от един човек и поканихме Нели Минчева и Мартина Радославова. Много се притеснявах, че ще ни откажат поради големите разстояния, но те се съгласиха. Родителите им не поставиха никакви условия, нямаше уговорки и колебания...дойдоха, изпяха и си отидоха... Милите, станали в неделя рано сутринта, пътували поне 2-3 часа, незакусили, недоспали... Обаче се справиха блестящо!! Записвахме три часа с тях. 

СМ:Кои са хората, на които искате да благодарите за създаването и успеха на тази песен?

КВ: Както вече споменах - за мен основната фигура е Александър Чазов. Колкото и хубава да е една песен, ако не е пипната професионално и с много душа, не може да стане красива. Ще си остане на ниво "мило малко детенце съчинило мила малка песничка за радост на мама и тате"... Така че първият човек, на когото искам да благодаря е Александър. Знам, че вложи много усилия и знам, че го направи от душа. По време на работата непрекъснато го подкачах, че той е най-големият патриот на България, защото по-големи от него просто не са останали... Смеехме се така... Но той наистина направи песента с голяма любов! 

Естествено, искам да благодаря на Нели и Мартина и на техните семейства, които също се включват в списъка на безусловните български патриоти.

И не на последно място - мисля, че Виктор също заслужава похвала.

Искам също така да благодаря на хората, които я чуха и подкрепиха - знайте, че вашата оценка значи много за нас!

И искам... Много бих искала да кажа едно голямо БЛАГОДАРЯ на моите покойни вече родители. Мамо, татко... Знам колко бихте се гордяли със своя внук... Знам, че се гордеехте с мен и знам колко мъка и притеснения съм ви причинила... Дано някъде там да можете да ни чуете...

СМ: Само за два дни тази песен беше гледана в YOU TUBE от 100 000 души, а в социалните мрежи имаше хиляди харесвания и коментари. Това отговаря ли на вашите очаквания?

КВ: Ох... Даже не ме питайте за това! Това е моят тих ужас в момента... Песента беше замислена да бъде една мила, добре направена продукция, която да събере примерно 500 гледания и да си я пеем, да си поплакваме и да си мислим за България... Евентуално другите дечица, които живеят извън страната да я пеят... Хорове, неделни училища и прочие... Мислех да е песен, която да можем да изпеем на общобългарския концерт, организиран ежегодно от консулството в Ню Йорк за Трети март... За жалост разбрах, че тази година не е организиран такъв... 

Та очаквахме да се хареса на тесен кръг публика и се надявахме на това. А то какво стана... Честно казано съм толкова объркана от този успех, че съм направо уплашена...  Стува ми се нереално и не мога да разбера защо стана така... Виктор, той милия не осъзнава какво се случва и аз смятам да го държа настрана от всичко това. До колкото е възможно. Знае, че песента се харесва, но не може да си представи мащабите. И така е по-добре...

СМ: Какъв смисъл сте вложили в метафората "откъснатите"?

КВ: Много хора из мрежата се чудят защо децата ни да са откъснати, виждат в това проклятие или грях да се говори така... Струва ми се, че леко съм надценила част от публиката с тази метафора, но песента наистина беше замислена за по-тесен кръг от хора... До колкото забелязах има известно объркване и затова чувствам необходимост да поясня. "Откъсването" не е метафора на физическия акт на умиране, а е метафора на културното откъсване на едно човешко същество от "корените", които символизират традициите, културата и бита. Хората, които заживяват извън страната се откъсват културално и битово от Родината, като приемат друг начин на живот, мислене, културни норми, език, празници  и пр.  Нашите откъснати цветя са децата, които никога няма да посрещнат Бъдни вечер с трапеза на пода или ще са принудени да работят/учат на Български национални празници... Това са децата, които ще загубят или никога няма да получат българския език като изразно средство - а с него и всички културни нюанси. Откъсването е културен феномен, a не "увяхване и умиране"  на физически план!

СМ: Много българи, а и някои български медии наричат Виктор „детето-чудо“. Как се отнасяте към това определение?

КВ: Да... Всяко дете е чудо! Това от една страна. От друга пък народът е казал: "Всяко чудо за три дни"... Аз не смятам, че Виктор е нещо свръх-естествено. Не смятам, че е явление или вундеркинд. Винаги много съм се страхувала от тези думи. Те изразяват едни безумни очаквания към едно нищо неподозиращо дете, което е проявило непредпазливост да се изяви различно от другите. После - тъжна му майка - трябва да покрива стандарти, критерии, очаквания... И докато порасне едно такова "дете-чудо" е толкова амортизирано, че в зряла възраст е неспособно да живее пълноценно. Да не говорим за това колко е пагубна славата за крехката детска психика... Аз не го бях пожелала това за моето дете... Не знам как се случи...

Това, което искахме е - чрез процеса на творчество и работа да възпитаме няколко много важни качества - да довършва работите си до край; да има критично творческо мислене; да осъзнава творческите си сили и разбира се - да продължава да твори. За нас беше важен процесът. Аз, самата, като креативна личност изпитвах удоволствие от това и видях, че на Виктор също му харесва. Той малко повече, отколкото ми се искаше беше фокусиран на крайния резултат, за мен беше по-важен процесът. 

На родителите, които обичат своите деца бих казала: Ние всички имаме деца-чудеса! Но за да се запази това чудо, трябва да се научим да слушаме децата си. И като ги слушаме, да ги чуваме, а не само да кимаме с глава. Да мислим защо това, което децата споделят с нас е важно за тях и какво означава то. Когато се научим да ги слушаме, можем да чуем песничката, която несъзнателно измислят и пеят по време на игра... Можем да чуем стихчето, което си бръщолевят докато говорят на куклите си... Можем да видим метафорите в рисунките им... Ето това е то - ЧУДОТО. Не го ли съхраним навреме, то увяхва. Дадем ли му да се развие - то се проявява. 

СМ: Защо тази песен просълзи толкова много българи по света?

КВ: Докато правехме песента се шегувах с Александър, с Виктор и с близките, с които споделях, че като я направим, всички ще плачем... Само дано да не плачем, защото не е за слушане... :) На Виктор тази шега много му допадна, не знам защо...

Ако трябва сериозно... Мисля, че песента разкрива трагизма на днешния българин - независимо дали е напуснал страната или е останал... И този трагизъм е, че сме непреодолимо разделени... Аз имам роднини пръснати по целия свят... Тези, които първи са се "откъснали и разпилели" са сестрите и племениците на дядо ми по майчина линия, които са останали в гръцка Македония... Техните деца и внуци не говорят български. Имат може би много смътен спомен, че имат български корени... Имам племеници във Финландия, които никога не съм виждала... С братовчедката Галя, с която израснахме като сестри не сме се виждали от над 15 години... Тя никога не е виждала децата ми на живо, защото живее в Италия и не можем да се засечем... Имам приятелка от ученическите години, моя съученичка, която живее в Австралия. С нея кога ще се видим? Никога! Чуваме се всяка седмица по скайп... Разказваме си за живота в Америка и Австралия, сравняваме ги... Спомняме си стари случки... С нея само в един друг живот бихме могли да се видим... А едно време сме дишали един и същ въздух... 

Та трагизмът е в невъзможността да сме заедно никога повече. Разпилени сме по целия свят. Пръснали сме се и не можем да се съберем. Всеки останал в България има поне един близък или роднина, който е заминал... Разделени семейства, деца отчуждени от културата ни... 

Мисля, че песента разплака толкова много хора защото някак си успя да докосне една много тънка струнка в сърчицето на измъчения български народец... Една такава струнка, която аха - да се скъса... но не - звъни! Аха да заплаче... - но пее... А после сълзите сами си текат...

СМ: Текстът на песента е определено силен. Това, предполагам се дължи и на вашия опит в писането на стихове и текстове за песни?

КВ: Преди години пишех много. Имах публикации в т.нар. централен печат. Носител бях на награда в конкурса "Петя Дубарова" и много други разни, даже не ги помня... Бях вътрешна за списания като "Родна Реч", "Средношколски вестник" - не помня още какви издания имаше тогава... Залагаха се много надежди на мен... Но през 90те години всичко рухна... Много мечтаех тогава да издам стихосбирка. Всичко беше подготвено... Покойният Волен Николаев, лека му пръст ми беше подал ръка и ми помогна да подредя стиховете за печат в цикли. Имах си една папка - готова за някое издателство... За съжаление в този период нямаше издателство, което да е склонно да издаде дебютна стихосбирка. Изобщо поезия не се публикуваше тогава. Можеше, ако имах средства да я финансирам, но аз нямах... Така си остана моята папчица, събрана и подредена от Волен- някъде в София - да прашасва... 

В един период започнах да пиша текстове за песни. Който се занимава професионално с това, знае, че текстовете и поезията са два различни жанра... С Асен Драгнев направихме един албум, но той не стана популярен... Времената бяха трудни... Работех също така с Тодор Върбанов. 

Сега не пиша, както преди. Понякога ми хрумва нещо и го записвам, но не е сериозно. Но както казва народът - където е текло, пак ще тече... Предполагам, че това е изиграло роля в дописването на текста на песента.

Песeн по текст на Кристина Велинова:

 

СМ: Как реагира Виктор на бързата полулярност на тази песен? 

КВ: О, надявам се докато не порасне да не осъзнае колко известен е станал! Също така се надявам бумът да отшуми и да се позабрави докато тръгнем да се връщаме в България... Той няма собствен достъп до интернет, а тук никой не знае за изявите му. Както казах по-горе, не смятам, че известността е полезна за децата и не бих го подложила на това изпитание, защото много го обичам и вярвам в него. Той трябва да укрепне психически и духовно, да развие творческите си сили и чак тогава, евентуално ще бъде достатъчно силен, за да понесе кръста на известността. То възрастни хора, пък рухват под тази тежест, пропиват се, дрогират се... Не бих причинила това на детето си. Той трябва да е обикновено дете, да си играе, да учи, да работи в тишина... Да се учи да работи и да е упорит.

За да сме честни, казахме му, че песента му е харесвана. Казвам му някаква цифра - колко пъти е видян клипът. Но това е. На него тези цифри нищо не му говорят. Не може да ги осъзнае. Но му е приятно, разбира се. А аз не искам да се фокусира върху славата, искам да се научи да работи добре. 

СМ: Сестра му Вера, която е също много добър изпълнител, не се ли чувства малко „засенчена“?

КВ: О, това е класика - малката сестричка винаги да се сравнява с големия брат... Едно време и аз все се опитвах да догонвам брат си, затова я разбирам много добре... Но истината е, че нейната песен я записахме първа. Тя е много по-семпла, разбира се. Детска. Посветена на любимото й зайче Бонджо, което се оказа женско в последствие... И тук пак да кажа на родителите - Вера измисли тази песен АБСОЛЮТНО неосъзнато. Играеше си със заяка и започна да му пее. Но аз я чух и го записах. Тя не разбра, че е съчинила песен, докато аз не й казах и тогава се учуди. Беше на четири годинки. Така че, родители, просто внимавайте какво пеят или казват децата ви! То е много по-ценно от вашите мисли и идеи за тях! То е злато!

 Песента на Вера:

 

СМ: Желае ли Виктор един ден да направи дует с Крисия?

КВ: Виктор е гледал Крисия, Евровизия и й се възхищаваше. Наивно, като дете, искаше да има нейната слава. Те децата виждат само блясъка отгоре... Не знам дали би искал да пее с нея. Предполагам, че не би отказал. Но аз изобщо не съм сигурна, че искам Виктор да излиза на толкова големи сцени на този етап...

СМ: Като психолог, как виждате ролята на родителите в развитието на талантите на своите деца?

КВ: Психолог съм по образование, да. След като се роди Виктор започнах да работя с деца и семействата им. Запомних много добре думите на колегата, който ме интервюираше за тази работа. Той ми каза: "Когато видиш родителите, ще разбереш защо децата им имат проблеми". Много точно казано!!! Професионалният ми опит непрекъснато ми го напомня... Това в клиничен аспект. А иначе, мисля, че вече засегнах това някъде по-горе. Това, което е много важно за децата е да се чувстват винаги приети и оценени. Не защото са направили нещо добро или не, а защото просто СА. Тях ги има, те представляват ценност сами по себе си. Оттам нататък просто трябва да събудим заспалото дете вътре в себе си и да накараме възрастния, в който сме се превърнали да се научи да слуша. Да слуша и да чува. И като чува, да знае какво чува. Не е много сложно... :)

СМ: Чувствате ли се морално удоволетворени от този „подарък“ за българите по света в навечерието на националния празник на България?

КВ: Да! Другата много голяма радост в живота, според мен, освен радостта от творчеството, е радостта от даряването. Аз и в живота обичам да правя подаръци. Но материалните са по-различни. А пък с песента - ако сме успели да дадем искрица светлина, макар и на разплаканите очи; ако сме стоплили някое свито сърчице на някоя клета майчица, която очаква детето или внучето си - да се върнат.. За да ги прегърнат... Ако сме им дали това - да, щастлива съм! 

Четох разни коментари на не много добронамерени автори - че видите ли - добре пресметната кампания, амбициозна майка, набутва детето си и пр. Хора, мили хора! Трябва да ви разочаровам - не е това!! Не съм отговорна за вашите мисли и проекциите на подсъзнанието ви! Не ми приписвайте нещо ваше...  Нито искаме, нито смятаме да печелим от това! Нито пък много ще спечелим с песни на български тук... ;) Аз си имам професия! Синът ми е малък, за да печели. Мотивите ни да създадем песента са - България. Да я обичаме. Да я пазим в сърцата си, ако не можем да я опазим другаде... Да помним, че сме българи и да се гордеем с това. Мойте деца, когато искам да ги предизвикам, им казвам, че не са българи... Да видиш каква кръвна обида е това! Вера, милата не обича боб. А аз й казвам: "Не можеш да не обичаш боб! Всички българи обичат боб! Тогава не си българка!" Ох, милата как набива бобец, само и само да е българка... Това е нещо, което трябва да се види... :) Ето така - ако можем да "набиваме боб", само и само да сме българи... Ако ме разбирате какво искам да кажа... 

СМ: Какво искате да кажете и да пожелаете на милионите българи и техните деца разпръснати по целия свят?

КВ: Българи, ние СМЕ! Разпръснати не се виждаме добре, не можем да се "строим и преброим", но нас ни има и ние сме фактор. Ние сме явление. Бих искала да запазим България извън България. Както Виктор, който вече е харесван от момичетата, им обяснява, че ще се ожени само за българка, защото децата му трябва да говорят на български...или пък кандидатките му трябва да научат български, за да говорят на него на децата му. Ето така да я запазим нашата мила Родина - в себе си. Да не я даваме, да не я заменяме, да не я продаваме. Да си я пазим в душите и само да я предаваме от поколение на поколение - като най-скъпо наследство - на децата си. За да могат те да я предадат на техните деца.



Светлозар Момчилов
Снимки: семеен архив
в. „България СЕГА“ 

 





Оценете тази статия
4.00

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7