МИХАИЛ БИЛАЛОВ: "ЗРИТЕЛЯТ ТРЯБВА ДА ИЗЛИЗА ОТ СПЕКТАКЪЛ СЪС СВЕТНАЛИ ОЧИ"

Начална страница | САЩ и Канада | САЩ Централна Част + | МИХАИЛ БИЛАЛОВ: "ЗРИТЕЛЯТ ТРЯБВА ДА ИЗЛИЗА ОТ СПЕКТАКЪЛ СЪС СВЕТНАЛИ ОЧИ"
image

Михаил Билалов, най-зловещият мафиот в родния ефир, най-после ще се поклони и пред българската си публика в САЩ и Канада.

От 2 до 24 ноември бляскавото комедийно дуо на звездата от „Под прикритие“ и колегата му Николай Урумов тръгва на турне с комедийния спектакъл „Мокра поръчка“. Дни преди да прелети над океана Билалов говори откровено за  оцеляването си в годините на емиграция, чувството да си далече от дома и защо публиката никога не може да бъде излъгана. Воала!  

Предстои ви да се срещнете с българската си публика в САЩ и Канада. С какво чувство пристигате?

С чувството, че когато се кача на сцената трябва да си свърша работата отлично. Публиката иска да бъде забавлявана и това е нейно велико право независимо в кой град или държава се намира. Самият аз съм живял като емигрант повече от 15 години. Знам какво е да си работил като луд цял ден и да искаш поне в рамките на час и половина да забравиш за всичко около себе си. Особено когато живееш в чужда среда. За мен най-важно е, когато човек излезе от спектакъл да бъде впечатлен или най-малкото да не бъде разочарован. Да излезе със светнали очи. И го казвам не само като актьор, но и като зрител.  

Напоследък с колегата си Николай Урумов играете в доста комедии, които се наложиха в България като истински театрални хитове. Сега гостувате в САЩ и Канада с пиеса, която също е комедия. Как се спряхте на нея? 

Радостта е за предпочитане пред тъгата, нали така? Още повече когато смехът е примесен с умела интрига и неочаквани обрати, които карат зрителя да не усеща как лети времето. Тайната на добрия хумор е в изненадата. Когато изправяш публиката срещу собствените й очаквания. Затова и добрите комедии се пишат и играят много по-трудно от драмите, въпреки че няма „оскари“ за комедии. Да разсмиваш е по-голямо актьорско предизвикателство, отколкото да разплакваш. Поне за мен е така.  

Вие сте точно десет години на българска сцена. Разбрахте ли вече какво иска публиката?

Едно е сигурно. Зрителите не искат да бъдат подвеждани. Те са дали пари, за да си купят емоции и е редно да получат емоции. Много хора в нашия занаят си мислят, че са по-умни от публиката и могат да я залъжат, но това е наивно. Хората винаги ще имат вкус за доброто и винаги ще отличават лошото.  

Кое може да ви „извади от обувките“, докато сте на сцената?

Това което вади всеки актьор – звънене на телефон или снимки по време на представление. Имах случай, в който на една жена телефонът й беше на дъното на дамската й чанта. Знаете, дамска чанта... нищо не може да се открие. Докато го намери и спре трябваше да спрем и ние. Извън тези неволи – нищо.   

За разлика от повечето българи, които в началото на 90-те емигрираха най-вече в САЩ и Канада, вие напускате България, за да се озовете в Париж. Кое ви заведе там?

Това се случи през 1994, точно след световното по футбол. Тогава бях млад актьор, на двайсет и няколко. В страната беше пълен мрак, улиците бяха тъмни и кални, а гладът беше невероятен. Играехме пред трима души в салон. Просто на никого не му беше до това. Но истината е, че аз не емигрирах от отчаяние или нужда, а по любов. Последвах мечтата си за една жена, но в крайна сметка животът ни размина. Тя обаче беше причината една сутрин да цъфна до Пантеона в Париж с четиристотин долара в джоба си взети назаем и да започна да оцелявам.

Имахте ли шанс да играете на парижка сцена?

Играя едва сега и то пред българска публика. В актьорския занаят има едно специфично нещо: хубаво е езикът на който мислиш и играеш на сцената да бъде майчиния ти. Дори в САЩ при такъв огромен пазар европейските актьори рядко пробиват. Хавиер Бардем или Пенелопе Круз са редки изключения. Да не говорим за австриеца Шварценегер, който постигна твърде много в живота си даже и за американски актьор. Франция е много затворена и предпазлива спрямо чужденците, особено в театъра и киното. Затова бързо се усетих, че шансовете ми за френска сцена са почти нищожни. И по логиката на други мои интереси записах да следвам ландшафтна архитектура. Да, играл съм епизодични роли във френското киното, но предимно на лоши руснаци от службите, а да играеш едно и също е доста отегчително.

И все пак вие снимате главна роля във филма „Досието Петров“ по сценарий на Жан-Клод Кариер – френски автор с „Оскар“ в киното...

Изглежда, че на мен ми върви на автори с „Оскари“. Имах невероятния късмет да се срещна и да работя с двама такива. Едуард Олби и Кариер. Но парадоксът е, че играх по техни текстове след като се завърнах в България. Срещнах ги като български актьор, а не като френски.    

За какво мечтаехте, докато оцелявахте в Париж?

Когато те засмуче реалността нямаш много време за мечти.  Първият месец имаше дни, в които не знаех нито какво ще ям, нито къде ще спя. Накрая, с последните си пари, реших да се прибера обратно в България. Обсъждах го в някаква кръчма, когато от съседната маса ме чу един българин. На практика той ме „спаси“ от завръщане, защото ми предложи да продавам негови картини.  И изведнъж  животът в Париж стана по-светъл и слънчев. Това е пример, че навън българите могат както сериозно да си пречат, така и сериозно да си помагат.

На какво се дължи това пречене според вас?

Отдавам го на факта, че ние сме оцеляваща култура, а оцеляващата култура сади домати и краставици вместо цветя и храсти. Затова тя е готова да мине през всичко само и само да се спаси, да оцелее. Това е заложено в мисленето ни. Познавам обаче и много стойностни българи, които навън са съпричастни и помагат на себеподобните си, защото са придобили друго мислене.      

Кое от емигрантския си период не искате да преживявате пак?

Може би работата си на втори готвач в един руски ресторант. Шефът ми се казваше Жоел и беше африканец осиновен от руснаци. Изключително забавен тип. Двамата с него трябваше да покриваме ресторант за осемдесет човека, само че когато се напълнеше не беше никак забавно. Имаше нощи когато сънувах само пелмени и ватрушки. Направих ли добре сместа? На колко е фурната? Кошмарът на артиста, че си забравям текста на сцена се смени с кошмара на готвача, че прегарям десерта...

Още помним сцената от сериала „Под прикритие“, когато вашият герой, мафиотът Петър Туджаров, режеше моркови пред ужасения поглед на жертвата си...

Преди да направя фирмата си за ландшафт се сблъсках с много и различни професии. За актьора да има добър опит и да наблюдава е важно. А аз съм наблюдавал и участвал в какво ли не. Работих на улицата, в офис, в кухнята, слагах сателитни чинии... Затова когато режа бързо моркови нямам нужда от дубльор. Никога не знаеш кое за какво ще ти потрябва. 

Как ви промени животът навън? 

Научих се на дисциплина, да ценя времето на другите и да спазвам правилата. Когато българинът поживее известно време в чужбина изведнъж от главата му се изпарява идеята да мине почти през краката на пешеходеца, да избяга от работа, да не си плати данъците или да вкара с връзки детето си в някое засукано училище. Когато другите не си хвърлят боклука през прозореца е малко неудобно само ти да го правиш. Когато всички го правят ставаш като тях. Това е синдромът на „мръсната улица“. Затова не е чудно, че сме едни навън и съвсем други у дома.

Как се отнасяте към факта, че близо два милиона и половина българи не живеят вече в страната си? 

Никой не бяга от хубавото, така че се отнасям с огромно разбиране. Много от тези българи, между които бях и аз, по различни причини се чувстват чужди и неоценени. И това най-често става, когато започнат да търсят професионална реализация. В България все още е много трудно да те приемат по талант, заслуги или някакви качества. Усещането е, че добри позиции се печелят с връзки, с принадлежност към някакакъв кръг, с лоялност към определена шайка. Това е едно ужасяващо наследство от соца, който дивашкият ни преход продължи да влачи със себе си. 

В „Стани богат“ често поздравявате играчите, които са се върнали да живеят в България. Искрен ли сте в тези моменти?

Да кажем, че не пригравам. За да живееш в България се иска доста мъжество и да си наблъскан с идеализъм до ушите. На мен самият понякога също ми идва да „реемигрирам“, но виждам че сега светът е много различен от някогашния.  Изобщо не съм много сигурен в коя държава живтотът е по-добър. Вижте Германия, Италия, Франция...Някога това бяха страни към които отлитахме като нощни пеперуди привлечени от  улична лампа. Сега не съм съвсем сигурен.

Децата ви са родени и живеят в Париж, но майка им е японка. На какъв език си говорите с тях? 

На български. Използвам френски рядко, най-вече когато им се карам, за да съм сигурен, че са ме разбрали добре. Едно от основните ми задължения като родител беше да им дам моята вяра и моя език. Наскоро с малката си дъщеря имах преговори. Бях я задължил да прочете „Тримата мускетари“ при което настъпиха тежки пазарлъци и тя предложи вместо да чете Дюма да се научи да пише на български. Прегърнах идеята като добавих, че така ще може да прочете „Тримата мускетари“ на български. 

Билети и инфо за турнето в САЩ и Канада (комедията "Мокра Поръчка") на: https://www.ticketrookie.com

Nov 2 - ATLANTA, GA

Nov 3 - CHICAGO, IL

Nov 9 - San Francisco Bay Area

Nov 15 - TORONTO, ON

Nov 16 - MONTREAL, QC

Nov 17 - BOSTON, MA

Nov 19 - NEW YORK CITY, NY

Nov 22 - FT. LAUERDALE, FL

Nov 23 - TAMPA, FL

Nov 24 - WASHINGTON, DC

Павлина Петкова  
за в."България СЕГА"
 





Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7