Защо всяко наше добро дело е значимо, а възможностите ни – неограничени?

Начална страница | САЩ и Канада | САЩ Централна Част + | Защо всяко наше добро дело е значимо, а възможностите ни – неограничени?
image

В отговор на материал на Петър Стаматов публикуван в eurochicago.com - “Ефектът на пеперудата и ние”

Нов ден. Отваряме очи и забързани поемаме по пътя на своето ежедневие, улисани в проблемите, емоциите и очакванията си. Личният ни успех, живот и цели са единствената ни мотивация да положим каквото и да било усилие.
А това ли е предназначението на всеки нов ден в живота ни? Да задоволяваме физическите си нужди, да угаждаме на егото си и да следваме общоприетите норми за поведение? Аз мисля, че е много по-значимо от това!
Всеки нов ден е едно ново начало, шанс да променим живота си и този на околните. Всеки нов ден е възможност да бъдем по-пълноценни и добри, по-значими един за друг. Слънцето винаги изгрява от изток и залязва на запад, но всеки изгрев е различен и неповторим, каквито са и възможностите във всеки ден. Понякога съзнателно, а друг път несъзнателно повлияваме върху живота на другите със своите постъпки, думи, отношение. Когато казваме, че нищо не зависи от нас, ние просто не осъзнаваме своята важна роля в еволюцията на света. Ефектът на пеперудата е доказан феномен, разкриващ колко тясно обвързани сме един с друг и колко малко усилие от наша страна е нужно, за да промени хода на историята.
Една усмивка, добра дума, подадена ръка в труден момент могат да променят нечий живот. Често това се случва неволно, без дори да осъзнаваме как сме успели с толкова малко усилие да повлияем на цял човешки живот. Такива хора има и в моя живот, които волно или неволно са ми помогнали да бъда човека, който съм, тук и сега. Хора, които са дали нещо толкова малко от себе си, но за мен в онзи момент то е било всичко.
Сещам се за една такава случка в седми клас. Моя приятелка цяла година се подготвяше за изпита си по биология, ходеше на частни уроци, внимаваше за оценките си, които образуваха бала за влизане в гимназията. Аз нямах такива амбиции. Като цяло се носех по течението.
Един ден бяхме вкъщи с тази ми приятелка Кристина, когато тя някак отвори темата за приемните изпити след седми клас пред майка ми. Майка ми веднага се обърна към мен с въпроса „Ти няма ли да кандидатстваш?“. Как да кандидатствам? Не бях подготвена за изпит по нито един предмет. Съучениците ми, които мислеха да полагат изпити ходеха на уроци от началото на учебната година. А оценките ми бяха все петици. Нямах шанс! Но, майка ми настояваше да опитам. Реших, че литературата е възможност или математиката, колкото и малки да бяха шансовете ми. А майка ми като се заинати – опитай и ти с биология.
„Как? Биология? Едва с петица ще завърша. Нямам шанс! Не съм подготвена . Няма само да се излагам и да хвърляме парите на вятъра!“ Но тя настояваше да опитам заради нея. Просто да опитам. Записах се и за трита изпита и … влезнах с оценката от този по биология, в същата паралелка, в която беше моята приятелка. Това беше важен урок за мен. Осъзнах, че ние сами си слагаме бариери по пътя към успеха в страха си да не се провалим. А всъщност такова нещо като провал няма. Той е само в главите ни. Всеки опит, успешен или не, е крачка напред, учи ни на нещо. А в тази гимназия пък срещнах друга приятелка, заради която дойдох на бригада в Америка. А оттам и живота ми тръгна в друга посока. Друг човек, който ми помогна да повярвам в себе си и да се боря въпреки трудностите, бе един от първите ми познати в САЩ – Бени. В градчето, където пристигнах на бригада имаше много студенти. Конкуренцията беше жестока. Работех в Мак Доналдс и не правех почти никакви пари. Трябваше бързо да си намеря втора работа. От познати, които бяха идвали на бригада бях чувала колко е трудно да започнеш като сервитьор. Трябва ти перфектен английски, опит, а какви тежки табли носели, непосилна работа за жена. За съжаление почти не говорех езика и нямах опит с големите табли. Но, неволята учи. Събрах кураж и реших да опитам за каквато и да е работа в един гръцки ресторант. На вратата ме посрещна младо момче. Оказа се българин, който живеел там от години. Веднага ме препоръча на шефа си за сервитьорка и се зае да ме обучава. Как се обучава човек без английски и опит? Не питайте! Половината неща от менюто не можех дори да изговоря. След седмица трябваше да се оправям сама. Посрещах клиентите си с широка усмивка, каквото не разбирах ги молех да повторят или посочат от менюто. Но шансът, който това младо момче ми даде в този момент ме мотивира никога да не се отказвам. Отдаде ли ми се възможност я грабвам без да се замислям. Няма по-голямо мъчение от съжалението по пропилените възможности.
Друг човек в същото градче, който разби представите ми за път към успеха бе следващия ми мениджър. Винаги са ме учили да съм скромна и мила. Нямаше нищо напористо в характера ми.
Имаше един доста зает ресторант в центъра на градчето, в който знаех, че се правят доста добри пари. Веднъж попълних молба за работа, но не търсеха хора. Две седмици по-късно пак опитах и успях да си насроча интервю за следващия ден, като този път на смяна беше другия мениджър – Маргарет. Това не бе присъщо за мен. Обикновено затворят ли ми вратата не смеех да почукам отново. Запътих се аз с надежда на следващия ден, като на вратата на ресторанта засякох две симпатични момчета, които се оказаха българчета и казаха, че току-що са ги наели. Имах лошо предчувствие. Разбира се, Маргарет веднага ги бе наела и сега вече аз не й трябвах. Помня, че се вбесих. Беше нечестно. Те дори нямаха насрочено интервю. Уви, животът не винаги е честен. Понякога трябва да изстрадаме победата си. След още две седмици се появявам пак в същия ресторант. Посреща ме първия мениджър, Бойс. Стъписан с подигравателен тон ми казва : „Ти не беше ли тук вече? Като си тръгна предния път изглеждаше доста ядосана. Кога ще се откажеш да се връщаш тук?“ Без дори да отразя сарказма му отговорих, че няма да се откажа докато не ме наемат. Е, нае ме. Нямаше друг избор. И до ден днешен, когато ми затворят едната врата, чукам на следващата. Колкото повече затворени има зад гърба ми, толкова по-близо съм до тази, която ще ме пусне да вляза. Или с други думи, няма невъзможни неща! Вярвате ли, че това е което искате, не приемайте „не“ за отговор.
Най-яркият пример в живота ми, когато някой е променил хода на съдбата ми бе срещата ми с братовчедка ми, Kристинка, изключителен  човек – добра, мила, красива. Дойдох на гости на приятел в Уисконсин Делс и тъй като летях до Чикаго, се срещнахме по инициатива на баба ми преди да се върна в Уилямсбург. Не се познавахме дотогава. На този етап бях решила да се прибирам в България. Не можех да издържам повече тук. Носталгията, липсата на приятели и личен живот ме съсипваха. Тя ме попита дали не искам да уча тук, в Чикаго. Нямаше как. Къде щях да остана? А кое училище ще ме приеме без английски? А работа? Немислимо беше. Тя ми предложи да остана у тях докато си намеря квартира. Намери във вестника реклама на адвокатска кантора и ми даде телефона на училище, където тя е учила английски и можели да ми помогнат за документите ми като студент.
Останах в Америка благодарение на нея. Тя и съпругът и ме приеха безрезервно в дома си за повече от два месеца, а дори не ме познаваха. Никога няма да забравя този жест. Благодарение на братовчедка ми осъзнах, че винаги е добре да помогнеш, защото понякога ти си единствената надежда на човека срещу теб. Често казваме, че нежелана помощ не е помощ, но ще възразя. Понякога хората са толкова объркани и отчаяни, че дори не си представят изход от ситуацията. Бъдете лъчът светлина, който ще помогне на цветето да разцъфти. Силата на промяната е в нас!

Даниела Вълканова
за в. „България СЕГА“






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7