„До Чикаго и назад“ или до „Чикаго и напред“?

Начална страница | САЩ и Канада | САЩ Централна Част + | „До Чикаго и назад“ или до „Чикаго и напред“?
image

 

 

По случай навършването на 120 години от убийството на Алеко Константинов гости в токшоуто“Stanley’s New America”бяха писателят-историк Иван Тодоров и директорът на 1-вия Български Културен Център в Чикаго – Татяна Димитрова.

 

Щастлив ли би бил Щастливеца, ако сега посетеше Чикаго отново?

 

Иван Тодоров: За мен той лично би бил щастлив. Голяма българска общност, прогресивни хора, български културни центрове, медии, хора сбъднали американската мечта – имащи къщи и бизнеси. За мен той би се гордял с българската общност.

 

Българската общност в Чикаго би била повода му за щастие?

 

И.Т.: Да.

 

Алеко Константинов се ражда в османска империя, но работи и твори в освободена и независима България. Много от нас, които се намираме в Чикаго, сме родени преди 1989г., а живеем в демократични общества в различни варианти – в Западна Европа, България, САЩ… Какво е общото и различното тогава и сега?

 

И.Т.: Различното е, че в миналото много хора раждани в България учат в чужбина, но се връщат в Родината, като Алеко Константинов, който учи в царска Русия и се връща в България. Става съдия, после прокурор, след което адвокат. А сега, повечето хора завършвайки в чужбина, остават там.

 

Каква е причината според вас?

 

И.Т.: Причината, според мен, е че тази демокрация не е реална демокрация.

 

Все още е преходна?

 

И.Т.: Да… И не знам до кога ще продължи този преход. Както Алеко Константинов е написал репликата на Бай Ганьо: „Всички са маскари!“, а самият той е най-големия маскара, така и сега има политици, които са в образа на Бай Ганьо.

 

Макар да се възхищава на постиженията на Запада и Новия Свят, защото знаем, че Алеко е посетил няколко изложения в Париж, Чикаго, Мюнхен, Чехия и т.н., неговото сърце е било в Русия. Може би не всеки знае интересния факт, че дори руския император Александър II на 14-ти юни 1877 г. отсяда в родната къща на Алеко Константинов и от балкона наблюдава как преминават руските войски. В този момент у Щастливеца се ражда любов към всичко руско. Къде е сърцето на българина днес?

 

И.Т.: Според мен любовта на Алеко е още от студентските му години. Той е изучил руските класици, бил е влюбен в поезията на Пушкин…

 

До колкото знам я е превел.

 

И.Т.: Да, превел е Пушкин, както и Толстой. Също голямата му любов е и към Иван Тургенев, който е с български корени. Влюбен е бил и в музиката на Чайковски. Той е уцелил руската класика.

Сега в момента знаем, че има едно разделение в България на хора симпатизанти на Русия и такива на Западна Европа и Америка.

 

И.Т.: Да. И тогава е имало русофили и русофоби. 

Което е изненадващо, защото това е скоро след освобождението на България.

 

И.Т.: Може би от 85-та година, когато княз Александър Батемберг е на власт, а след него княз Фердинанд, още тогава е имало русофили и русофоби. Сега просто е същото.

 

Някакви примери да дадете?

 

И.Т.: Стефан Стамболов - най-големият русофил става най-големия русофоб и убива приятелите си, които са искали да направят преврат, в това число и легендарния македонски капитан Коста Паница.

Татяна Димитрова: Аз бих искала да кажа, че според мен сега имаме много повече русофоби от колкото русофили. Много хора си промениха отношението към Русия, което явно има някакви причини, но според мен би трябвало да се помнят и нещата, които ни свързват с Русия.

 

В пътеписа „До Чикаго и назад“ от 1893г. Алеко непрекъснато съпоставя българското с американското, докато се възхищава на постиженията на Новия Свят. Има ли голяма промяна в ситуацията днес, ако трябва да се съизмерваме това, което става тук в САЩ и случващото се в България?

 

И.Т.: За мен лично, по онова време България е вървяла много напред. От една изостанала провинция в Османската империя, но освободена България е взела заеми от западните банки – от Австро-Унгария, Франция, Англия и са връщали парите, работейки яко. Труд, постоянство и благоденствие. Самият Алеко го е казал.
В момента я няма силата на българите, силата на духа. Сега младите само критикуват и всичко им е неудобно.

 

Знаем, че във всяка една формула за успеха 99% е труд и постоянство.

 

И.Т.: Това е доказано.

Какви са вашите впечатления, г-жо Димитрова?

 

Т.Д.: Смятам, че българинът има много голямо развитие, като го сравним с това което е било, когато Алеко е писал. И мисля, че има за какво да се гордеем сега.

 

И.Т.: Искам само едно нещо да кажа. След Първата световна война България плаща много репарации като победена държава.  И след няма и 20 години, през 1939 година България е имала златно покритие на всеки книжен лев. Тоест, ако българинът отиде в Аржентина, Австралия, Нова Зеландия и носи български пари те веднага му ги обменят. Валутата ни е била от 6-те най-силни в Европа.

 

На 7-ми май тази година, кръстовището което се намира непосредствено до 1-вия Български Културен Център бе наименувано с името на Алеко Константинов. Какво е значението на този факт за българската общност и за България като цяло?

 

И.Т.: За мен е голяма гордост, че е наименувано на Алеко Константинов, на този велик творец. Отзвукът от България също е в много положителен аспект. Основното училище, което съм завършил, се казва Алеко Константинов и много мой съученици и приятели от него също се гордеят с това постижение, че патрона на нашето училище вече има и кръстовище в Чикаго, носещо името му.

 

Т.Д.: Аз бях много приятно изненадана когато г-н Консулът обяви, че има тази идея.

 

Как се случи всичко това? Каква е предисторията?

 

Т.Д.: За мен поне, предисторията е от там от където аз я знам. Това беше среща на българските писатели, която се провеждаше в Център. Г-н Анчев присъстваше и това всъщност му беше първото идване в Центъра. Тогава той сподели, че това е неговия любим български писател и да предложи да се наименува кръстовището на Алеко Константинов.

 

Тоест, това беше негова идея, но беше съобщена по време на това събиране?

 

Т.Д.: Да, точно така.

 

Предполагам вие я подкрепихте.

 

Т.Д.: Не ставаше въпрос точно за подкрепа. Всички бяхме много зарадвани и възхитени от самата идея. И очаквахме да видим какво ще стане.

 

Колко време мина от тази среща до реалното наименуване на това кръстовище?

 

И.Т.: Беше декември 2016 година. Стана много спонтанно. Той каза колко му харесва Клуба (Центъра). Ние за първи път се запознахме с него, защото беше дошъл само няколко месеца по-рано. Тогава сподели каква идея има. И пет месеца след това тя се реализира.

 

Може ли да се каже, че в Чикаго се намира най-голямата и силна общност за цялата история на нашата държава?

 

И.Т.: Да, може да се каже. За цялата история на нашата държава, чикагската общност, макар никой да не може да каже с точност, е над 150 хил.

 

Ние не говорим само за количеството българи, но и за потенциала им.

 

И.Т.: Потенциалът им е огромен. Имаме известни личности, медии и както казах – хора, които са преуспели. Голяма общност с постижения.

 

Каква е репутацията и разпознаваемостта на нашата чикагска общност сред мейнстриймамериканците и другите етнически общности?

 

И.Т.: Аз мога да кажа, че американците, които ни опознават добре, направо не могат да повярват… Често казват: „Какви хора сте вие? Идвате за 5-6 години, а купувате къщи, развивате бизнес…
Аз мисля, че много американци са добри приятели на България.

 

Значи репутацията на нашата общност е на добро ниво.

 

Т.Д.: И отделно американците, които са влезли в някакъв допир с българите имат много добро чувство към нас и фолклора ни и изявяват желание да се запознаят с него. Дори има много американци, които играят хора и ръченици по-добре от нас.

 

Може би някой от тях ценят нашия фолклор повече от нас, които вероятно го приемаме за даденост.

 

Т.Д.: Именно. И американецът по принцип е много отворен и иска да научи повече за други държави и националности. Имала съм няколко случая в които американци ми се обаждат и ме питат за курсове по български език. Искат да научат нашия език… Може да имат някаква връзка с България, например съпрузи или съпруги и т.н., но въпреки всичко имат желание.

 

Вие сте дошли в Чикаго през месец април 1990 година и сте едни от първите български мигранти след 89-та. Как ви посрещна Градът на ветровете?

 

И.Т.: Бяхме новите от най-новите или първата вълна. Пазя добри чувства в сърцето си от много стари Българи. Тодорин Соколов – Чипо ни прие в къщата си, където отседнахме за една седмица. Васил Марков – Колата пък ни заведе в имиграционните служби и ни помогна. Много добре се отнесоха към нас. Ние бяхме като бебе на тротоара.

 

Знаехте ли английски език?

 

И.Т.: Да, но много малко.

 

Тоест получили сте добра помощ от стари българи тук.

 

И.Т.: Силна морална помощ да.

 

Страх ли ви беше отначало в този град?

 

И.Т.: От нищо не ме е било страх. Аз съм мечтаел винаги да дойда тук. Дори и като малки сме правили опити да бягаме към САЩ, което си остана една детска мечта. За нас Америка си беше мечта, Бяхме на 14-15 години, когато знаехме всички американски филми, американските президенти, войни и конституцията. В Пловдив нашето поколение, което сме родени между 1950-1956г., бяхме на американофилска вълна.

 

Нашата общност започна по-интензивно да се самоорганизира около 2000 година. Ако трябва да направим едно сравнение между 1990 година, когато от тук, както казвате е имало около 1800 българи, 2000 година и днес, какви са приликите и разликите?

 

И.Т.: Разликата е огромна. Тогава нямаше никакви български заведения, имаше само една българска църква, която се намираше на 5 минути път от 1-вия Български Културен Център.

 

Т.Д.: Това беше и причината Центърът да бъде създаден там. Макар тя съвсем скоро след това да ни изостави.

 

И.Т.: Мога да отворя една скоба, аз бях над 10 години в църковното настоятелство и се събираха пари, след което църквата се продаде 10 пъти по-скъпо. Старите мигранти са я купили за 36 хил. долара, а тя се продаде за 390 хил. долара. Трябваше да се направи нещо, след като българската миграция идваше на нови и нови вълни, а църквата беше малка. Трябваше по-голяма църква и паркинг, все пак то беше пригодена къща преди това.

 

Но и до днес отецът е един и същ. И той е от Пловдив. Оказва се, че от Пловдив има най-много емигранти в Чикаго.

 

И.Т.: Аз така мисля поне. От Пловдив, но и от региона му.

 

Вие дори знаете къде е служил отец Груйов Пловдив.

 

И.Т.: Последно служи в „Св. Св. Петър и Павел“, или така наречената „Св. Мина“, макар никой да не знае защо и казват „Св. Мина“.

 

Кога всъщност е основан 1-вия Български Културен Център?

 

Т.Д.: Не бях сигурна точно кога е основан, затова попитах нашия хазяин и се оказа, че е от декември 1997г., което означава, че Българския център съществува вече двадесет години. 

 

Днес си спомняме за Алеко Константинов. Сега е моментът да си спомним и за телевизия „Алеко“ и радио „Алеко“, които се правеха именно в Българския Културен Център.

 

Т.Д.: Първо започна радио „Алеко“, което мисля, че стартира дори преди да отворим Центъра. Излъчваше се по АМ вълните, веднъж седмично – в неделя. В интерес на истината беше много слушано радио. Беше единствено и хората се обаждаха, питаха и искаха нещо да се направи и т.н. За жалост въпреки интереса, радиото не просъществува дълго. Вече след това Стефан направи българската телевизия „Алеко“, което беше към 2000 година. Имаше най-различни формати, новини от България и Чикаго, интервюта, взе и активно участие около българската църква „Св. София“. Все неща, които ни вълнуваха, защото по онова време нямаше интернет и такъв достъп по информация.

 

И.Т.: Беше много гледана.

 

Татяна Димитрова е много скромна, затова г-н Тодоров, кажете ни вие как бихте оценили нейната работа и принос чрез Културния център и изобщо нейната дейност за българската общност?

 

И.Т.: Таня има много голямо сърце за всички. Помага много.

 

Възрожденка?

 

И.Т.: Определено!

 

Но днес там е и новия дом на Съюза на българските писатели в САЩ и по света. Така че, Клубът продължава да служи на нашата общност. Нека да напомним какви са дейностите, които са в помощ на българите.

 

Т.Д.: Дейностите с които започнахме и все още продължавам да поддържам бяха най-различни. Сред основните дейности е да помагам за попълването на всякакви апликации за документи, превод на документи, помагам с намиране на работа, с информация, като човек който живее в Америка вече 25 години. Изобщо, хората се обръщат към мен с всякакви въпроси. Помагала съм дори и на някого, който не е имал къде да отседне и дори в Центъра са оставали хора за по няколко дена. С всичко, с което съм можела, съм помагала. Това е била моята идея и на Стефан – да бъдем полезни на българите.

 

За което мисля, че българите в Чикаго са ви много признателни.

 

Т.Д.: Както знаят много от хората в Чикаго, първия организатор на културни мероприятия беше Българския Център. Не малко актьори, певци и други изпълнители бяха поканени от нас и всички се наслаждаваха на изкуството на българските културни дейци.
Отделно, знаете, че Българския Център притежава най-голямата библиотека на българска литература тук в Чикаго, поне така предполагам, защото не съм чувала другаде да има такава библиотека. Наистина читателите намаляват по една или друга причина, защото е възможно вече всичко да намерим в интернет.
Смятам да развия някои дейности, които имам като идея и са актуални днес, за да може този Български Център да продължи да бъде средище и място за хората, които все още го уважават и имат нужда от него.

 

Когато говорим за Алеко, няма как да не споменем и неговия герой Бай Ганьо. Жив ли е той днес и къде се намира?

 

И.Т.:За мен е жив и много от политиците са в неговия образ, както и бизнесмени и кметове по малки села. Повечето от тези байганьовци са в България, но ги има и тук, просто тук са по-малък брой. Но в България са наистина много, хамелеони, от една партия в друга, от втора – в трета и т.н. Както Бай Ганьо казва: Където е келепира, там сме ние.

 

Това ли е основната причина за проточилия се преходен период в България?

 

И.Т.: Абсолютно!

 

Алеко е описвал България като българска Швейцария. С какво българската общност в Чикаго може да допринесе България действително да стане Швейцария? Разбира се, не само с природните си забележителности, но и с една добре уредена обществена система.

 

И.Т.: Това е много труден въпрос, защото България е много красива… Малка държава сме, но с красиви планини, море, реки… Наистина сме едно райско кътче. Българската общност тук помага и то доста. Ние сме „финансов донор“, а и много млади хора се върнаха и помагат със своя опит там, със своите знания придобити в американските университети. Аз също казвам, че моето сърце е повече в България. Като се върна там забравям всичко. Приятелите от детство, красивия Пловдив, Цар Симеоновата градина, където Алеко Константинов случайно среща приятеля си Михаил Такев – и двамата са поети и мечтатели. И Алеко казва тогава на Михаил, стоейки на една пейка: „В това райско кътче човек може да мечтае и твори.“ И след това Михаил го кани в Пещера да отпразнуват по старо му Св. Кирил и Методий и тогава се случва най-неприятното.

 

Може ли да се каже, че българската общност в Чикаго е добър модел за България? Какво би трябвало да се направи, за да може нашите сънародници там да се чувстват по-комфортно? И какво може да се взаимства от нашата общност?

 

Т.Д.: Това което аз виждам, е че много от българите, които са тук имат огромно желание и си спомнят за много неща които са ни свързвали с България и държат на много неща, които са ни карали да бъдем горди и сега сме все по-горди. Докато, смятам, че в България много от нещата са принизени доста надолу и много хора вече не се интересуват от Алеко Константинов дори.

 

Силата на духа тук може би е сравнително по-висока.

 

Т.Д.: Да, смятам, че действително тук е по-висока.

 

Толерантността също. В един космополитен град като Чикаго, ако няма толерантност с над 170 различни етнически общности, можете да си представите какво би станало. Чикаго, може би, ни учи, съзнателно или подсъзнателно, на тази толерантност, която е от значение за една общност и общество.

 

Т.Д.: Българската общност и тук трябва да се научи на някои неща. Въпреки всичко би трябвало да се опита да промени някои неща и да ги подобри.

 

Има наистина, но с основание може да се каже, че нашата общност е сплотена и българите са сравнително толерантни един към друг и има голям потенциал, които би могъл да работи както за самата общност, така и за България и българите, където и да са по света.

 

И.Т.: Абсолютно съм съгласен с вас.

 

Нека си пожелаем това, което Алеко е мечтаел, да се осъществи както в България, така и в нашата общност – тук в Чикаго. От това ще зависи до голяма степен дали ще бъде „До Чикаго и назад“ или „До Чикаго и напред“.

 

И.Т.: Вярваме в бъдещето.

 

 

 

Светлозар Момчилов
в. „България СЕГА“ 

 






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7