И най-дългият път започва с първата крачка

През всяка от всичките последни години посещава България. Преживява в душата си неправдите и немотията, които среща там. Известен е със своята благотворителност и мнозина винаги го чакат с нетърпение - започвайки от родния Мадан, преминавайки през София, та чак до Чикаго. Зная, че е помогнал през годините на болницата в Смолян, на дом за стари хора в с. Фетово, на Работническата болница в Мадан, на църкви и джамии, включително и на българските православни храмове в Чикаго, правил е традиционните за Родопите чешми. Остават неказани много други случаи, в които подадената от него ръка е укрепвала или буквално изправяла на крака. И в Чикаго мнозина българи, културни, образователни и други наши сдружения са му благодарни за това.

От него искат помощ за какво ли не - за лекарства и венчални пръстени, за керемиди, при болест и нещастие, за спешни и неотложни плащания. На един даден долар се трупат още две молби за още… В тази надпревара за помощи често не участвуват най-нуждаещите се. Страдат хора от липса на пари за цяр, загиват таланти, защото обществото няма пари за книгите и картините им, за изобретенията им. Душата на тези хора не е пригодена да моли за помощ…Той знае това и го казва в своето слово при получаване на признанието и Голямата награда на международната организация по миграция, присъждана за особени заслуги в съхранението на народни традиции и дългогодишна благотворителна дейност:

“А вие, приятели, гответе нови награди за миграцията… Защото, за съжаление, човечеството е в 21 век, но хората продължават да минават границите с една торба багаж и с тонове несигурност и страх. Ще ни трябват много, много хора, които да помогнат на изпадналите в беда.”

Емигрант № 1 на България -  на 4 милиона българи зад граница

В онези дни, когато на специално тържество получи наградата, медиите го обявиха за "Емигрант №1" на България. Сега чуваме, че ако в пределите на страната живеят около 7.5 милиона българи, зад граница са вече 4 806 900 наши сънародници по мнението на едни и дори 6.500 000 - според други. Ето защо, струва ми се, за Чападжиев и за всички нас идва времето, когато трябва да си поставим един простичък въпрос: докога българите в чужбина ще се възприемат само като  голяма ферма за правене и изпращане на пари в страната? Разбира се - това е хуманно и е спасило много възрастни хора от бавно угасване в нищета, дало е образование на деца, подпомогнало е малки и големи бизнеси да поникнат и се укрепят. Но защо тази "половин България", която живее зад Дунав и Родопите и на практика има най-добрите икономически възможности и непосредствени познания в елитната техническа и културна мисъл на човечеството, не участва в управлението на страната? Достатъчно ли е да ни пращат един камион бюлетини от България по време на избори и да ни спретват поредното снизходително  морално слово, че трябва да ги пуснем в урните за да УЧАСТВАМЕ в управлението на България?

Като че дойде денят и е поставен въпросът на въпросите, който може да промени и икономическия и морален климат в страната: как истински и резултатно в управлението на България да се включат и българите, които с достойнство и знания, със своя опит и възможности, могат да подпомогнат управленческите усилия за създаване на демократична и правова държава?

За съжаление и днес, както и досега, ние сякаш живеем на два бряга, които нямат мост помежду си.

Капиталистът от Родопите

Винаги го питат как той, момчето от Родопите, дошло в чуждоезична среда, се е изкачило от най-ниското стъпало до висините на капитала. Но такива са били и много от познатите на света американски милионери. Повечето от легендарните личности на Америка започват своя финансов маратон от най-ниската стълбица на обществото. Само че практичният им ум, енергия и работоспособност, умението да не разпиляват силите си в различни посоки, им дава преимущество пред хората, които по-често се заглеждат в белота или телевизора, в менюто на ресторанта и в приятните компании…

В наше време над 4 000 000 американски семейства се считат за милионери. Ако едно семейство се състои средно от четирма това значи, че американските милионери са колкото две Българии… 80 процента от тях са милионери не по наследство, не са деца на лордове или членове на графски фамилии, нито са деца на бивши комисари и депутати. Те са направили своите капитали, както и Чападжиев, със собствените си ръце. Те са милионери първо поколение. Това е още едно доказателство за наистина необятните възможности на тази страна.

Да бъдеш почтен, да работиш, да работиш, да работиш

Но човек, преди да постигне нещо повече, трябва да мине през гори тилилейски, докато узрее и почне новия си живот в Америка. Идвайки в САЩ Чападжиев започва по същия начин както безбройните емигранти, дошли с празни джобове. Работи се каквото попадне. Получава се каквото ти дадат. Пътува се с градския транспорт или на своите два крака. За да се стигне до "работата" често ставаш в петльово време  и "пердашиш" два часа по още заспалите улици. Докато дойде вечерта - посвършиш някъде и "втора работа", ако Бог помогне - и трета. Купуваш си вечер малко от поразвалените плодове, които се пускат на безценица. Хляба си го месиш, или си правиш мекици. А пържените с лук яйца стават специалитета на масата. И има само две партии, в които се приемат емигрантите. Едната е правилната, другата - води до ада. Членовете на едната си лягат веднага щом хапнат, на другата - остават до когато организмът издържи на евтината бутилка скоросмъртница. С годините алкохолът разяжда не само стомаха, но и мозъчните клетки. Членовете на тази партия търсят утеха и спасение в еженощните доказателства кой от кого в стаята с хлебарките е по-велик. В хазарта. И в "далаверите", с които може да се спечели веднаж, или още веднаж, докато всичко свърши както се знае как.

Повечето родопчани имат имунитет срещу такъв начин на живот. Трезв и здравомислещ Чападжиев стои здраво на земята и следва стъпка по стъпка законите, усвоени  от най-ранно детство: да бъде почтен, да работи, да работи, да работи... Да прави това, което прави, по най-добрия начин, да е благодарен на онзи, който му дава хляба, да не бъде алчен, да не краде, да не лъже, да не наранява някого с дела или думи, да не пожелава чуждото, да е доволен от своето, колкото и да е малко то в момента... Такъв е в най-бедните дни на живота си. Такъв е й в богатите дни, до които стигна, следвайки принципите си. С това Чападжиев доказва, че не зад всяко богатство се крие грабеж, измама или кръв...

Динамично, като кадри от холивудски уестърн, се сменят картините от живота му в този период. Виждаме отровният силикозен прах и адският свист в цеха за правене на шмиргели, опитите за някаква промяна при малката изневяра на Чикаго - един лек флирт с Вашингтон, но и бързото "осъзнаване", със скоростно връщана назад - към трудовото Чикаго, където има и работа и успех за работливи хора от цялата планета.

В Чикаго Чап намира и своята любов. Пленителната еквадорка Магдалена Буено е точно това, което Съдбата може да даде на своя любимец. Красива жена и достойна съпруга. Предан съратник в главната крепост, от чиято твърд зависи успехът на един мъж в неговия бизнес или в каквато и да е кариера - семейството. Казано е някога от някого - "Моят Дом е моята крепост". И животът ни поднася море от примери как талантливи, или дори гениални мъже, погребват себе си и своята дарба, смазани от неразбориите със своята посредствена примитивна, първична жена. Разбира се и примерите с обратен знак - надарена жена със също такъв посредствен, примитивен и първичен мъж, водят до абсолютно същото.

За да издържа семейството си Чап започва да работи в складове за канцеларски материали. Трудолюбието му става пословично. След четири месеца му предлагат да стане… началник на склада! Още месец и складът, ръководен от Чап, става "Склад № 1" на фирмата. Вярно е, че всеки човек като че винаги е по-приспособен за някоя определена дейност, отколкото за друга. Но вярно е и това, че има хора, които имат в себе си всичко необходимо за да вършат добре всичко, с което се захванат. Или почти всичко...

Голямата печатарска компания

През 1973 г. Чап започва да работи в голяма печатарска компания, без да напуска и стария си книговезки цех, където също припечелва по някоя пара. Денят му е от 16 часа работа. “Бях толкова зает, че нямах време да си тегля пари с чековете, да си похарча парите…" - шегува се Чап за онези страхотно трудни, но и славни дни, когато прави първите си крачки в големия бизнес.

Но какво казвам?! Дни?!  Не, това са години. За броени дни и месеци, за година-две,  забогатяват безскрупулни хора, създали престъпни структури и корупционни системи.

Чак след достатъчно време и опит в полиграфията Чап е вече готов сигурен да вдига глава, да се огледа и стъпи един праг по-нагоре. През 1976 г. регистрира корпорация “CHAP’S BINDERY CORP.” Лети до Лос Анжелис, където купува евтини книговезки машини, втора употреба…

В Чикаго наема част от помещението в една печатница, огражда го и започва самостоятелен бизнес. Не става изведнъж. През 1977 г изпълнява първата голяма поръчка - сгъва 7 милиона писма и получава 9 000 долара.

Истинските закони на бизнеса

Скоро намира и съдружници. На година почват да печелят по половин милион долара. Разбира, че трудно се прави само първият милион. Нататък е по-лесно… Става редовен изложител на големите полиграфически панаири в Германия, Англия и Швейцария. Неговото производство, благодарение на новите съвременните машини, с които вече развива бизнеса си и перфектната организация, която установява, печели много почитатели и клиенти…

Усвоил истинските закони на бизнеса, а не сурогатите, Чап се стреми да държи своето производство винаги на върха на  технологичните новости. Да направи своята продукция най-качествената. Да бъде пределно коректен както с клиентите си, така и с конкурентите в бизнеса. Проблемите започватх да отпадат един след друг. Доброто име отваря всички врати. Започват да търсят Чападжиев и Чикаго от цяла Америка. Брошурите и списанията, които се изработват в неговите цехове достигат ежедневно до... 40 - 50 милиона екземпляра! Отдаден изцяло на своята дейност, Чап създава здрави и близки работни взаимоотношения с такива гиганти в световната индустриална история, като  автомобилните гиганти “Дженерал Моторс”, “Крайслер”, “Форд”, с най-големите търговски компании - “Сиърс”, “Монтгомери Уърлд”…

Големите пари изглеждат понякога измамно лесни. Нищо подобно. Началото винаги е страшно, убийствено трудно! Според Чап грешката на някои начинаещи бизнесмени е, че веднага се хвърлят към нещо недостъпно за възможностите им  - голяма сделка, голяма фабрика, голям бизнес. По-добре е да се започне от възможното, от малкото. Човек да има време да научи тънкостите на бизнеса, да докаже, че е способен и тогава  всичко ще дойде като че от само себе си... И най-дългият път започва с първата крачкта. Скокът в неизвестността може да е единснтвен и фатален.


Климент ВЕЛИЧКОВ,
специален кореспондент на в. "България Сега"