ДИЛЕМАТА – „ДА ИМАМ”, ИЛИ „ДА БЪДА” ?

Начална страница | САЩ и Канада | ДИЛЕМАТА – „ДА ИМАМ”, ИЛИ „ДА БЪДА” ?
image

„Хората трябва да мислят не толкова за това, което имат, колкото за това, какво са.”

Дълго време се считаше, че постигането на материално благополучие за всички ще доведе до безгранично и всеобщо щастие. Светата троица - нарастващо производство, абсолютна свобода и безгранично щастие е модерната религия, наречена Прогрес, която трябваше да замени Града Божи на религиите. Не е чудно, че тази нова религия вдъхна на последователите си енергия, жизненост и вяра в бъдещето.
Налице са огромните материални и интелектуални постижения на индустриалната епоха, но как да разберем драмата, която причинява днес осъзнаването на техния крах. Защото хората все по-масово започват да разбират, че неограниченото потребление и задоволяване на всички желания, нито допринася за благополучието им, нито е път за постигане на щастие и на максималното удоволетворение. Мечтата да бъдем независими господари на своя живот се превърна в химера, когато започнахме да проумяваме, че сме обикновени винтчета в огромната бюрократична машина на държавата, а мислите, чувствата и вкусовете ни са манипулирани от управляващите, финансистите, индустриалците и от обслужващите ги средства за масова комуникация. Плодовете на икономическия прогрес се ползват в пълна мяра само от богатите държави, а пропастта между богатите и бедните страни все повече се задълбочава. Сам по себе си техническият прогрес вече създава екологични заплахи и опасности с вмешателството в климатичните процеси, опасностите при експлоатацията на ядрени централи и трупането на термоядрени оръжия, които поотделно, или заедно са в състояние да унищожат цивилизацията, а по всяка вероятност и живота на Земята.
    Заложеният най-голям социален експеримент в историята следваше да установи, дали удоволствието като пасивно чувство, за разлика от активното чувство - благополучието и радостта дава задоволителен отговор на въпроса за смисъла на съществуването ни. За пръв път в историята на човечеството, задоволяването на стремежа към удоволствия не е само привилегия на малцинството, а е реална възможност за значителна част от населението на Земята. Във високоразвитите страни експериментът вече дава отрицателен отговор на този въпрос.
    Втората заблуда на индустриалната епоха, че егоизмът води до хармония и мир, до нарастване на благополучието на всеки един, също е погрешна от теоретична гледна точка и погрешноста й отново се доказва по безспорен начин. Защо този принцип, отречен от класическия икономист Дейвид Рикардо, трябва да е верен? Защото битието на егоист се отнася не само до поведението ни, но се пренася и към характера ни. То означава, че искаме всичко за себе си, че ни доставя удоволствие да притежаваме, а не да делим с другите. Че неизбежно е да станем алчни, щом целта е да имаме, и ще сме толкова по-значими, колкото повече имаме. Означава също, че трябва да изпитваме нетърпимост към всички други хора - към клиентите си, които искаме да измамим, към съперниците си, които искаме да унищожим, към работниците си, които искаме да експлоатираме. Никога няма да бъдем задоволени, защото желанията ни нямат край. Няма как да не завиждаме на онези, които имат повече, и да се страхуваме от онези, които имат по-малко. Същевременно обаче, трябва да потискаме тези чувства и лицемерно да се показваме, както пред себе си, така и пред другите като усмихнати, разумни, искрени и добри хора, на каквито се преструваме.
    Неутолимата страст за притежаване неизбежно води до безкрайна класова война. Твърдението на комунистите, че системата им ще сложи край на класовата борба, като премахне класите е фикция, тъй като и тяхната система почива върху принципа за потребление като цел на живота. Дотогава, докогато всички се стремят да имат повече, ще има класи, ще има и класова борба, а в глобален мащаб това води до война. Алчността и мирът се изключват взаимно.
От началото на индустриалната епоха, отношението на хората към природата прогресиращо става дълбоко враждебно. Бидейки „венец на творението“, човекът, който поради самите условия на съществуванието си е част от природата и в същото време благодарение на разума си се възвисява над нея, се опитва да реши екзистенциалния си проблем, като се отказва от хармонията с природата и я покорява безпощадно и изменя с оглед на целите си. А това покоряване все повече заприличва на унищожаване. Завоевателният и враждебен дух, от който са обсебени хората ги прави слепи за близката реалност, че природните ресурси са ограничени и в края на краищата ще се изчерпят и че самата природа отмъщава на човека за хищното му отношение към нея с катастрофалното си изменение.
    По този начин в индустриалното общество се заражда презрението към природата, а също към всичко, което не е произведено от машина, и към всички, които не произвеждат машини. По принцип това са хората, които не принадлежат към бялата раса, макар вече да се прави изключение за Япония и Китай. Днес хората все по-силно ги тегли към урбанизирането, механичното, към мощната кола, всевъзможните техногични „джаджи”, към безжизненото, а оттам и към унищожението на живата природа.
    Необходимостта от дълбока промяна на човешката природа вече е не само нравствена, или религиозна повеля, не само психологическа потребност, породена от патогенната и агресивна природа на сегашния ни социален характер, но и условие за оцеляването на човешкия род. Праведният живот вече не означава само изпълнение на нравствена или религиозна повеля. За пръв път в историята физическото оцеляване на човешкия род зависи от коренната промяна на човешката същност. Подобна промяна е възможна само при условие, че настъпят резки икономически и социални преобразования, които дават на човека възможност, смелост и широта да го стори.
    Има ли катастрофата алтернатива?
    Всички данни за начините на предотвратяването и са публикувани и са добре известни. При това положение трудно е да се повярва, че не се правят никакви сериозни усилия да се избегне онова, което е на път да се окаже фатално предопределено от съдбата. Ако в личния си живот само лудият би седял пасивно, когато е застрашено съществованието му, то днес хората, които ръководят обществения живот не предприемат почти нищо пред опасността, а онези, които са им поверили съдбата си, се примиряват с престъпното им бездействие. Как е възможно най-мощният от всички човешки инстинкти, този за самосъхранение, да е закърнял до такава степен? Едно от най-тривиалните обяснения е, че днешните политици предприемат множество инициативи, с които симулират някакви мерки за предотвратяване на катастрофата.  Безкрайните конференции, резолюциите и преговорите за разоръжаване, борба с терора, за ограничаване на въглеродните емисии и т.н. създават впечатление, че проблемите се осъзнават и че се прави нещо, за да се решат Въпреки това не се случва нищо истински значимо. Както водачите, така и масите приспиват съвестта си, давайки вид, че им е известен пътят за спасението и посоката е правилна.
    Истинското обяснение е, че егоизмът, породен от системата, кара лидерите да поставят личния си успех над дълга пред обществото. Нищо не шокира повече от това, че политическите ръководители и представители на деловите среди взимат решения, които лично ги облагодетелстват, но са вредни и опасни за обществото. И наистина, ако егоизмът е един от стълбовете на съвременния морал, защо да постъпват другояче? Те очевидно знаят, че алчността, както и подчинението кара хората да оглупяват, дори когато това не съответства на собствените им реални интереси, какъвто е интересът към собствения им живот и към живота на техните близки. Обикновените хора са така погълнати от собствените си проблеми и стремеж за оцеляване, че рядко обръщат внимание на онова, което излиза извън обсега на личните им интереси.
    Третото обяснение на притъпения ни инстинкт за самосъхранение е свързано с промените, които трябва да настъпят в начина на живот Те са толкова драстични, че хората предпочитат да живеят под угрозата на бъдещата катастрофа, вместо да търпят жертви и лишения в момента. Освен тези обяснения за престъпно човешко бездействие в жизненоважни случаи има още нещо. Това е разбирането, че нямаме алтернативи на изпробваните вече модели на корпоративен капитализъм, на социалдемократически или съветски социализъм, или на сегашния технократски „демократо-фашизъм с усмихнато лице“. Популярността на това гледище до голяма степен се дължи на факта, че до сега са правени немалък брой опити да се установи приложимостта на тези обществени модели и да се експериментира с тях. Наистина, докато проблемите на социалното преустройство не придобият приоритет пред най-добрите умове на човечеството, всякакви нови реалистични алтернативи ще си останат само в сферите на въображението.
Разликата между „да бъда“ и „да имам“ не е точно разликата между Изтока и Запада, а е по-скоро между общество, ориентирано към духовното и общество, ориентирано към материалното. Ориентацията „да имам“ е характерна за западното индустриално общество, в което стремежът към придобиване на богатство, слава и власт се е превърнал в смисъл на живота.  Дори само телевизионния формат „Биг брадър” е драстичен и нагледен пример за това. Общества, в които отчуждението не е изразено в толкова крайна степен, незасегнати от идеите на съвременния „прогрес“, като средновековното общество, на американските индианци или африканските племена, имат своите духовни предимства. В резултат на индустриализацията обаче е възможно  незасегнатите доскоро японци, южнокорейци и китайци да се сдобият с подобен материалистичен манталитет. Не, че западният човек е неспособен докрай да разбере философските системи на Изтока, като дзен будизма например, а по-скоро модерният човек не може да разбере духа на общество, което не се гради само върху собствеността и алчността.
Днес идеята за създаване на ново общество привлича всички, които страдат от отчуждение, които работят като наемни служители и чиято собственост не е застрашена. Тази идея интересува вече мнозинството от хората, а не малцинството. Тя не застрашава с отнемане на собственост в разумни размери, а що се отнася до доходите, би повишила жизнения стандарт на онези, които са бедни. Нещо повече, идеалите на новото общество преодоляват всички партийни бариери. Много от консерваторите не са изгубили нравствените и религиозните си идеали, а същото важи за повечето либерали и лявоориентирани. Всяка политическа партия се стреми да спечели гласоподавателите, като ги убеждава, че тя единствена представлява истинските ценности на хуманизма. Зад всички политически партии обаче стоят два лагера - на онези, които ги е грижа, и на онези, които не ги е грижа. Ако в лагера на онези, които ги е грижа, съумеят да се отърват от партийната фразеология и осъзнаят, че всички имат едни и същи цели, възможността от промяна би се оказала значително по-реална. Особено като се има предвид, че привързаността на повечето граждани към техните партии значително отслабва. Все повече хората залагат на личности, които притежават мъдрост, убеденост и смелост да постъпват в съответствие с убежденията си.
    Но дори при наличието на тези обнадеждаващи фактори, шансовете да се извършат необходимите промени в човека и в обществото остават спорни. Единствената надежда е в притегателната сила на новите идеи. Да се предлага една или друга реформа, която не променя системата по същество в крайна сметка е безполезно, защото липсва мобилизиращата сила на мотивацията. Дори утопичната, но благородна цел е по-реалистична от „реализма“ на днешните ръководители. Изграждането на ново общество и на нов човек е възможно само ако досегашната мотивация за придобиване на власт и извличане на печалби се замени с нова, а именно - да бъдеш, да се раздаваш, да разбираш себеподобните си. Ако пазарният характер премине в градивен,  ако кибернетичната религия отстъпи място на нов хуманистичен дух, това е напълно осъществимо
    Наистина съдбоносният въпрос е в приобщаването към хуманистична действителност, почвата за която отдавна се подготвя от движенията за просветеност от Буда до Маркс. Потребността от нова, атеистична по дух, неинституционална идеология не е атака срещу съществуващите религии. Но това означава, че Римокатолическата църква и преди всичко нейната бюрокрация е длъжна сама да се върне към духа на Евангелието. Новият папа Франциск е предприел първите стъпки за това, упреквайки богатите за тяхното бездушие и акцентирайки върху проблемите на бедността. Същото се отнася и за религиозните водачи на мюсулманския свят, които следва да изчистят исляма от фанатизма на остарели постулати.   
Разцветът на съвременното общество се дължи на факта, че хората се вдъхновяваха от идеята за прогреса. Но тази идея се изроди в символа на Вавилонската кула, която вече се руши и руините й могат да погребат всички и всичко. И ако Градът на духа и Градът Земен са теза и антитеза, единствената алтернатива на хаоса е синтезът между духовните стремления от Ренесанса до наши дни.

СВЕТОСЛАВ  АТАДЖАНОВ
Djani.blog.bg






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7