За празника и конете, за ездата и за „нашия генерал“ – Владимир Стойчев

Начална страница | Свят | България | За празника и конете, за ездата и за „нашия генерал“ – Владимир Стойчев
image
Фоторепортерът на Илюстрования Спортен Седмичник "Старт" Янко Гъров на гости у ген. Владимир Стойчев. Нашият Генерал четеше нашия вестник.

Както всяка година, така и сега, дойде по нашите, български сърца един голям празник, изпълни ги с добри чувства, и преляха те от топлота и прекрасни спомени... И беше това в събота, 16 март, когато бяхме отново с Тодоровден...
Тодоровден е църковен празник, на който се възпоменава паметта на Свети Теодор Тирон. Своите именни дни празнуват Тодор и Теодора, Божидар и Божидара... Разбира се и в нашата редакция има, и то прекрасни, наши колеги с тези красиви имена, които получиха огромните ни признания за нашите добри чувства и пожелания за техните, заедно с нас, бъдещи творчески успехи и добър, здрав и щастлив живот...
Но Тодоровден се нарича още и "Тодорица" или "Конски Великден". Това значи, че ние, по стар обичай, още и тържествено почитаме “Денят на Коня”, на този наш съратник, с когото заедно предците ни идват отдалеко в своите нови земи преди столетия, с когото живеем и се трудим, и празнуваме заедно от векове доброто в нашия живот.
И тази година при изгрев слънце на много места мъжете сплетоха опашките и гривите на конете, украсиха ги с пискюли и цветя... и после дойде ред на "кушията". Едно щуро и щастливо "надбягване", по-точно - приятелска игра между стотиците тандеми от кон и ездач из красивите простори на нашите села и градове...
И така се случи в този ден, че в тази радостна и шумна "гужва", се срещнах отново със Сийка Иванова Меркел, чието място, разбира се, беше точно там - в най-горещата точка на празника ни с конете, защото ездата е в центъра на нейния живот. Още на първия си състезателен старт преди години тя печели златен медал. За което голяма заслуга има и партньорът й - наречен Еделвайс. И от тук нататък тя се впуска на галоп из спортните хиподруми... по-точно - из "танците" по тези хиподруми, защото нейната дисциплина е "Обездката", в която ездач и кон демонстрират чудеса от "танцов синхрон", изумително изпълнение на "стъпки" /четирикраки!/ и фигури, чудно разбирателство между могъщият кон и нежната му партньорка, която го направлява...
Генерал Владимир Стойчев на хиподрумаСийка в спортната си биография има републикански шампионски титли в обездката, печели челното индивидуално място на Балканиади, има успешни участия на Европейски първенства и големи международни турнири в Европа, най-вече в Германия, където в последствие работи дълго време в сверите на спорта.
А сега следва най-интересното.
Моето познанство навремето със състезателка от конния спорт, който беше доста тъмно място дори и за журналистите от Илюстрования спортен седмичник "Старт", е следствие на задачата да се напише за споменатото издание достоен очерк за генерал Владимир Стойчев - командирът на Първа българска армия в нейния освободителен рейд на Балканите и средноевропейските страни в крайната фаза на Втората световна война. В същото време той е и светило в българския и олимпийския спорт, сам участник на Олимпийски игри, изключителна фигура в спорта, за което пък Сийка знаеше от личните си впечатления набрани на хиподрума...
Благодарение на това стечение на обстоятелствата ще са опитаме, както тогава, така и сега, да Ви очертаем образа на Генерал Стойчев през призмата на неговата любов - Конният спорт!
На 24 март т.г. се навършват 127 години от раждането на Владимир Стойчев. Неговият баща е адютант на княз Александър Батенберг. Учи в прочутото Виенско военно училище и Военната академия в София. Участва в Балканските войни и Първата световна война. По време на участието на България в окончателния разгром на хитлеристка Германия (1944–1945) е командир на Първа българска армия. Под негово командване тя достига най-далечния рубеж за българската войска – Австрийските Алпи.
Като отличен ездач и спортист, Владимир Стойчев представя страната на олимпиадите в Париж (1924), Амстердам (1928) и Берлин (1936), както и на други международни конни състезания. В периода 1930–1934 г. е военен аташе във Франция и Великобритания. Той е известен с достойнството си като поведение, например при заминаването си за Париж издейства лично от цар Борис III да бъдат превозени луксозно... неговите коне. Нещо непознато в България по онова време.
От 1945 г. до 1947 г. Владимир Стойчев е политически представител на България във Вашингтон и в Организацията на обединените нации. След завръщането си в България е избран за председател на Върховния комитет за физкултура и спорт при МС. От 1952 г. до 1982 г. е председател на Българския олимпийски комитет (БОК), а до 1990 г. е негов почетен председател. През 1952 г. е избран за член на Международния олимпийски комитет (МОК), какъвто продължава да бъде до 1987 г. Напуска нашия свят през 1990 година.
"Познат е като спартанецът, който и на 90 години яздеше, като се качваше на коня с помощта на специална стълба, след като беше претърпял тежко счупване. Най-дългогодишният представител на МОК за България. Офицерът, който ни гледа от всички свои снимки с вечно накривена наляво фуражка", се казва в дикторския текст на един филм посветен нему.
"Човек, с главна буква, дипломат, полководец, спортист, олимпиец! Участник в Балканската и Първата световна война от 1912 до 1918 г. През 1944-1945 е главнокомандващ на Българската армия във Втората световна война. Една героична военна кариера в защита на Родината. Оставил забележителен пример на достойно изпълнен дълг към Отечеството и своя народ. От 1945 до 1947 е политически представител на България във Вашингтон и ООН. Олимпиец с върхова по онова време изява в българския конен спорт на две олимпиади - в Париж 1924 и Амстердам 1928 г. От 1930 до 1934 година е военно аташе във Франция и Великобритания. От 1952 до 1987 - най-известният и уважаван българин в Олимпийското и спортно движение в свата като председател на Българския олимпийски комитет /БОК/ и член Международния олимпийски комитет /МОК/. Носител на високото международно признание „Маестро на ездата” - отличие за титаничния му труд в изкуството на конния спорт. Дълбоко уважаван за личния му принос в утвърждаването на Олимпизма като уникално достижение на човечеството в областта на физическото възпитание и спорта.
Според Лазар Даков, автор на книгата, посветена на генерала „Коне, конница и конен спорт”: "...за Него - каквото и да се каже и напише, всичко ще бъде само блед щрих към многостранната му личност".
"Ген. Стойчев знаел фамилните и малките имена на всички офицери и подофицери, които са служили под неговата команда. Освен това говорел свободно 7 езика, изучавал старогръцки, за да чете в оригинал първия теоретик на ездовото изкуство, древногръцкия философ Ксенофонт. Бил изучил Боше, Плицнер, Сегер, Каприли и др. Той е един от най-активните български състезатели по конен спорт, участвал е в над 200 състезания във всички конни дисциплини по онова време, спечелил е над 150 награди. Остава в историята като единственият ездач, стартирал на една олимпиада с два коня в две различни дисциплини – обездка и всестранна езда. 30 години е член на Международния олимпийски комитет, също така председател на Българския олимпийски комитет и дългогодишен председател на Българската федерация по конен спорт.
На пръв поглед генерал Стойчев е изглеждал суров, затворен човек. Но близки негови приятели твърдят, че е сърдечен, с изключително тънко чувство за хумор, голям джентълмен и ценител на женската красота. Бил голям естет. За разлика от повечето генерали, които почти винаги били доста охранени, Владимир Стойчев до късните си старини е яздел кон и не свалял гълъбовата си генералска парадна униформа. Често елегантно намеквал дори на министър Добри Джуров, че в армията и генералния щаб офицерите до един са дебели и не спортуват.
Генералът е бил забележителен с остроумието си, изискан, представителен, тънък познавач на питиетата, бохем. Съветвал по-младите да правят като него, когато се запознават с жена – да не сграбчват ръката й като дръжка на лопата, да я прихващат с внимателна нежност и да свеждат устните си към нея. Но да не я целуват и оплюнчват с цигарен или лош дъх, а само да я доближават на почтително разстояние. След това бавно да се изправят и с възхищение да я гледат в очите, но изпод вежди. Такъв трябвало да бъде галантният израз на мъжкото благовъзпитание.
Когато дама с шапка с перо с насмешка го попитала защо ботушите му са с шпори, като не язди кон, той й отвърнал: „Да не би вие, като имате перо, да снасяте яйца?!”
Дълголетието му – той почива на 97 години, според близките му се дължи на желязната дисциплина и на строгия хранителен режим, който цял живот генералът е спазвал. Сам казвал, че подражавал на любимите си коне: сутрин конят не яде, защото знае, че трябва да тича. На обяд хапва, но малко, защото след обяд също ще му се наложи да тича. Енергия трябва. Основната част от храната си поема вечер."
***
А сега е ред на Сийка Меркел, която ми разказа следното за "Моят Генерал", както тя с усмивка беше перефразирала "Нашият Генерал" както говорели за него бойците от Първа българска армия":
"Мисля си... Мечтая си... Убеждавам се... Че може би аз имам едно голямо предимство, една висока награда - от близко да познавам този изключителен човек. И то благодарение на любимия му /ни/ спорт. Спорт в тандем с нашите любими приятели и съратници - конете. 
Бях толкова близко до него - години наред! По време на моя тренинг - на същото място, където и той яздеше. Неговият и моят кон бяха в една конюшня… На Конната база „Хан Аспарух” в София.
Спомените ми са и днес толкова живи, че се изкушавам поне някои случки, преживявания, да открехна...
Преди всичко - той беше истински кавалер, джентълмен, достойна личност, и аз, като дълго време състезателка по конен спорт, и в постоянна близост с него, мога да кажа най-убедително това. Яздехме заедно на един плац, в един и същ покрит манеж. От 9:00 до 10:00ч.  на седлото беше генерал Стойчев. Имаше една голяма и уютна стая на конната база с огромен прозорец, през който гледах всеки ден като най-скъп урок и вдъхновение, изкуството на генерала. То като че нямаше равно на себе си... Следващите часове бяхме ние - състезателите от националния отбор по обездка. Тогава той ни наблюдаваше и после ние се вълнувахме доста, очаквайки неговите думи...
Ние се виждахме, ние се срещахме, ние се поздравявахме, ние се усмихвахме, ние си говорехме... И много често денят за нас ставаше два пъти по-слънчев, когато заедно тренирахме на нашия плац! Преди всяко голямо състезание Генералът ни събираше и сякаш даваше сили на духа ни от своята неизчерпаема и неподвластна на годините духовна мощ. Понякога сядаше на неговото си легендарно трикрако треньорско столче и наблюдаваше подготовката ни за предстоящи състезания. Накрая заедно с него разсъждавахме, анализирахме... И ние се чувствахме, когато сме заедно с него, страховито силни по дух и мъдри в нашите умения и познания в любимия спорт.
Беше толкова великодушен, толкова грижлив и добър, когато преди важните международни  състезания ни канеше - и тази наши „академични” разговори протичаха в неговия дом! После ни гощаваха с някои добре познати „народни сладкиши”, но той винаги изрично подчертаваше, че те са наистина „домашни” и са правени специално за нас! И на нас те ни се струваха като шедьоври на кулинарното изкуство! Жаждата ни утоляваше също със специални домашни плодови сокове, които ни наливаше от една свръх-специална бутилка! Тя тиктакаше в такта на галопа, докато течността се стелеше в чашите ни!
И колко много снимки, и колко много награди и изрази на почит, на признание от цял свят зърнахме у дома му! Все го питахме за старите спортни битки и той все ни разказваше, но преимуществено за коня  - неговият партньор! Струва ми се, че това е и една от причините и ние толкова много да обикваме и се грижим за конете си. Както и да им вярваме. И леко да ги боготворим - нашите спортни коне и приятели..
Питахме за изумителното с красотата си седло, чиято история се оказа невероятно интересна и дълга. Питахме го за голямата снимка в рамка, на която е с генерал Де Гол. И за другата, съседна снимка, създаваща малка закачка - докато двамата с Де Гол коментират бойни подвизи, първите дами режат салата за обяд... И още по стените, и още из албумите, гледахме и други генерали, премиери, крале, императори... и  повечето от тях - на коне!
И за него, както и за нас, всяка вещ, всеки медал, награда и признание, означаваха много труд, много вълнения напрежение, воля и себеотрицание! И най-изненадващото за нас бе, че искаше, и ни научи, да споделяме с него и нашите радости и премеждия. При това - свързани не само с коня, но и с нашия дом и общество. Това дълбоко ни трогваше винаги.
Спомени... Това са моите най-хубави спомени, които ще запазя завинаги в сърцето си!
Затова си и присвоявам правото да кажа, че „Нашият генерал” също така Е, и си остава и „МОЯТ ГЕНЕРАЛ”!
На 27 април 1990-та година скърбяхме всички, скърбеше цяла България. В последния му път пред него и черното покривало крачеше любимият му кон. И той като че разбираше всичко - никога в живота си не бях виждала по-дълбока печал от тази в очите му! Беше 92-та година от живота на човека, когото всички обичахме и ни се струваше, че само един век живот за такъв човек като Нашия Генерал, като Моя Генерал, е малко. Много малко...
И нашите очи бяха пълни с огромни, чисти като кристал и тежки като метал сълзи... Скоро идва и денят, 27 април, когато отново безмълвни ще сведем глава пред паметта на този велик човек, генерал Владимир Стойчев!

Сийка Иванова - Меркел,
Климент Величков
в. „България СЕГА”, Чикаго






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7