Дневникът на Джио: Самотният живот под блокадата на Ухан

Начална страница | Свят | Дневникът на Джио: Самотният живот под блокадата на Ухан
image

Младата китайка живее сама в центъра на епидемията

Ухан е под блокада от 23 януари – транспортът е спрян, повечето магазини и бизнеси са затворени, а хората са съветвани да си стоят у дома. Целта е да се ограничи разпространяването на опасния коронавирус, а заразата пламна именно там –  на пазара в града.
Сред хората, които не напускат дома си е Джио Джинг. Тя е на 29 години, социален работник и... живее сама в Ухан. През последните няколко дни тя се изолира. Отива набързо до магазина и се прибира, без да контактува с друго човешко същество. За да се разсейва, Джинг си води дневник, който споделя с BBC.
Какво е да си сам в епицентъра на епидемията?
23 януари – първият ден от блокадата
Не знаех какво да правя, когато се събудих и чух за блокадата. Не знам какво значи това, колко дълго ще продължи и как трябва да се подготвя. Новините са... вбесяващи. Много пациенти не могат да бъдат хоспитализирани заради липсата на места. Много хора с треска не са лекувани както трябва. Все повече и повече хора носят маски. Приятели ми казаха да се запася с храна. Оризът и спагетите почти свършиха.
Един мъж си купуваше много сол. Когато го попитаха защо, той отговори: "Ами ако блокадата трае цяла година?“ Отидох до аптеката, а тя бе препълнена. Маските и дезинфектантите вече бяха свършили.
След като си набавих храна, все още съм в шок. Хората и колите по улиците намаляват и сякаш живота в града рязко спря. Кога този град ще живее отново?
24 януари – Тиха Нова година
Светът е тих, а тишината е ужасяваща. Живея сама, така че мога да усетя, че около мен има други хора само по звуците от коридора. Имам много време да мисля как да оцелея, нямам много ресурси или връзки. Главната ми цел е да не се разболея, за това трябва постоянно да тренирам. Храната е основна за оцеляването, трябва да съм сигурна, че имам достатъчно от нея.
Правителството не е казало колко дълго време ще продължи блокадата, нито как ще продължим да функционираме. Хората твърдят, че това може да продължи до май.
Аптеката и магазинът на първия етаж са затворени, но фактът, че куриерите още доставят храна ми носи комфорт. Всички спагети са разпродадени, но се намира ориз. Отидох и до пазара днес – купих кервиз, лук и яйца.
След като се прибрах, изпрах всичките си дрехи и си взех душ. Хигиената е важна – мисля, че мия ръцете си по 20-30 пъти на ден.
Да излизам навън ме кара да се чувствам свързана със света. Много ми е трудно да си представя как възрастните хора, които живеят сами, или тези с увреждания, се справят с тази криза. Не исках да готвя по-малко от обичайното, защото е последния ден от годината на прасето – вечерята трябва да е празнична.
На вечеря проведохме видео разговор с приятелите ми. Нямаше как да не говорим за вируса – някои са в градове до Ухан, други избраха да не се прибират у дома за празниците, трети все още настояват да се съберем, за да празнуваме. Една от приятелките ми се изкашля по време на разговора, другите на шега й казаха да затвори.
Говорихме си три часа и си мислех, че ще заспя само с хубави мисли в главата ми. Но когато затворих очи, виждах само картините от последните няколко дни. Разплаках се. Чувствам се безпомощна, ядосана и тъжна. Мислех си и за смъртта.
Не съжалявам за много неща, защото работата ми е значима. Но не искам животът ми да свърши.
25 януари – Китайската нова година, сама...
Днес е Китайската нова година. По принцип нямам голям интерес в празнуването на празници, но днес желанието ми е още по-малко. Сутринта видях малко кръв след като кихнах и се изплаших. Мозъкът ми бе изпълнен с притеснения да не съм се заразила. Чудех се дали да изляза или не. Но нямах треска и имах добър апетит, затова реших да изляза.
Носех две маски, въпреки че хората казват, че е безсмислено и ненужно. Притеснява ме, че те маските може да са некачествени, за това нося две.
Все още е прекалено тихо.
Един цветарски магазин бе отворен, а собственикът бе сложил хризантеми, които тук се използват за погребения, пред вратата. Не знаех дали има причина за това.
В магазина щандът със зеленчуците бе празен. Вече нямаше нито спагети, нито кнедли. Имаше само няколко човека на опашката.
Изпитвам нужда да купувам големи количества продукти, когато пазарувам. Днес си взех още 2,5 килограма ориз, въпреки че имам 7 вкъщи. Не устоях и си купих червен боб, наденички, сладки картофи и мариновани яйца. Дори не обичам мариновани яйца! Сигурно ще ги дам на някой приятел, след като вдигнат блокадата.
Имам достатъчно храна за един месец и импулсът да купувам ми се струва лудост. Но в подобни условия – как мога да се виня?
Разходих се покрай реката. Два магазина със закуски бяха отворени, някои хора разхождаха кучетата си. Видях и други хора, които просто обикаляха – навярно и те не искат да са приклещени у дома. Никога не съм се разхождала по този път преди. Имам чувството, че светът ми се разшири.
През първия ден от блокадата не можех да напиша нищо в социалните мрежи заради цензурата. Дори не можех да използвам WeChat. Цензурата в интернет съществува дълго в Китай, но сега е още по-осезаема.  Когато светът ти е обърнат с краката нагоре е трудно да построиш всекидневния си живот отново. Продължавам да тренирам сутрин, използвайки приложение, но мозъкът ми е окупиран от други мисли.
Днес излязох отново и се опитах да преброя колко хора срещнах – 8, докато отивах до магазина за спагети на 500 метра от дома ми. Не искам да се прибирам, искам да изследвам още. Преместих се в Ухан преди два месеца. Нямам много приятели тук и не познавам града много добре. Мисля, че видях около 100 души днес. Трябва да продължа да разбивам оковите. Дано хората имат надежда. Приятели – надявам се, че ще се видим и ще си говорим и в бъдеще.
Към 8 часа вечерта чух някой да вика "Давай Ухан“ през прозореца си.  Колективните викове бяха символ на подкрепа.
Паниката издигна стена между хората. Във всички градове на хората се препоръчва да носят маски. Но те водят и до злоупотреба с власт. На някои места хората без маски са изхвърляни от автобусите. Не знаем защо  те не носят маски. Навярно не са успели да си купят или не знаят за препоръката. Но това няма значение – правото да излизаш навън не трябва да ти бъде отнето.
На други места някои хора са запечатали вратите на други граждани, които сами са се поставили под карантина. Граждани в провинцията Хубей са изгонени от домовете си и няма къде другаде да отидат. Но в същото време, добри хора предлагат подкрепа на хората в Хубей.
Правителството прави всичко възможно всеки един гражданин да има маски за лице. Властите дори дават пари на тези, които решат да си останат у дома. Днес, точно като настроението ми, най-накрая се появи и слънчева светлина. Около сградата ми имаше повече хора, а доброволци им мереха температурата.
Не е лесно да изградиш връзка и вяра по време на блокада. Но в този самотен град, трябва да намеря моята роля.
Dnes.bg






Оценете тази статия
0

Абонирайте се за feed-а с коментари Коментари (0 направен):

общо: | показване:

Направете Вашия коментар

Моля, впишете кода, който виждате на изображението:

  • email Изпратете на приятел
  • print Версия за печат
  • Plain text Обикновен текст
Теми
Липсват теми към тази статия
Newsletter
Powered by Vivvo CMS v4.7