ПРОШКА

ТЕОМИРА – ДЕСИСЛАВА ПЕТКОВА

Ронят земни сълзи
грешници лоши,
тръгват болни води
с кални галоши.

Късно стана, уви!
Ангели знаят!
Грозни, страшни души
дръзко нехаят.

Няма милост сега,
Господи, Боже!
Адът вечен видях,
смъртното ложе.

Прошка искам! Спаси!
Огнена мъка!
Жупел мрачно класи...
В нивите – пъкъл.

Мисъл гузна кръжи,
Съдникът носи
всички мои лъжи,
страстите боси.

Този земен живот –
пагубно грешен...
Восък, кукли, облог –
договор смешен.
Има само един
Изход възможен.
Бързо казах:”Амин”
в дива тревожност.

Тичах, молех, горях
с Псалми вълшебни,
каех се, осъзнах
дните потребни.

Мила Дево, дали
Изповед свърши?
Тайнства. Разум. Боли...
Прелест* откърших.

Колко много лъчи
в тленни Планети!
Врява, тъжни очи
в бели сонети.

—
P. S.
*прелест (славянска дума) – самоизмама

КАДЕНЦА
 
"Ние знаем, че белият човек не разбира нашите пътища".
Сиатъл, индианският вожд
 
Планетата е грахово зърно, което в дланите държим.
Каденца вълшебна е любовта небесна,
орис чуждокъщна седефени вопли донася.
Къде са копията на кахърите,
към нас летящи подло?
Къде е страхът - тази страст пагубна?
Враговете станаха пепелища,
греховете - цветя,
невежеството - минало.
Битието проклето не боли както преди,
от аналите вехти съвестта свири на орган -
 хаосът стопи се като свещ восъчна.
Достойно ли е да умираш всеки ден,
когато Ангелите обещават друго?
Нима сме странници безскрупулни,
в абсурдни стълкновения изгубени?
Как искам да съм като теб, Земя -
добра, красива и разумно-свята!
Ти никога не спираш в своя път.
Пази ме, моля те , от този свят коварен,
от същността му кръвожадна, тварна.
Сетивата на мислите са на клада осъдени като еретици.
 
 
Теомира - Десислава Петкова
юли, 2008
 

ГЛАС НА РАКОВИНА
 
 
За греховете да плачем, приятели, така както Рая скърби.
Какво ли говорят звездите за нас в  сияние трансцедентално?
Белези от смърт остави гордостта земна,
смарагдова суета ме смразява,
благородството претърпя трансформация -
защо ли в измама се мъча?
Тежат греховете като стоманени мечове,
от безумие предадохме Небето,
разболяхме се от своеволия, за да не сме съвършени,
в съня си само не грешим.
Очите на Луната са добри и няма никого да оскърбят.
За къде ли сме тръгнали, се питат раковини и гларуси?
До къде ще достигнем в алчност неистова?
Маскирани грешници се преструват на Ангели -
на живот и смърт всеки ден.
Ще си отиде ли завинаги вината, сковала цялата ни същност,
покрила ни с отровна тога?
Ти, истина ли си живот, кажи?
А може би си мисъл бяла,
реалност осезаема ли си,
или дихание сапфирено от детство долетяло?
Лъжа препуска неуморно,
Жана Д' Арк бе предана до смърт,
да стигна до сърцето и желая,
в него аз вълшебница ще бъда.
Инкрустирана романтика ми подари лятото,
но аз съм каещ се грешник.
Умопомрачително недоволни сме често,
инквизирайки добротата.
Кажете ми, дървета, какво е обичта истинска?
Нима инфанта  аз съм, тичаща между колоните на времето,
които като кукли се засмиват?
понеси ме, Небе,  някъде далече от тази окупация .
Моя Земя, прегърни ме  -
глупостта загуби сражението,
а ту при ще побеждаваме,
алтернативна друга невъзможна е.
 
 
ТЕОМИРА - ДЕСИСЛАВА ПЕТКОВА
юли, 2008 г.